Синдромът

21.

Тя не можеше да спи с Дюран в една стая. Макар че й бе спасил живота, с него очевидно нещата не бяха в ред. Пристъпите на паника и автоматизираните отговори като на робот, фалшивата самоличност… Беше затънал много. И като знаеше това, можеше да си представи този иначе симпатичен и общителен тип да крачи тихо по някоя тъмна уличка посред нощ. Неволно го сравни с Антъни Хопкинс — как само безизразно повтаряше внушената му мантра, че двама пациенти били нещо нормално…

Но нямаше и къде да се дене. Апартаментът й не беше вече неин, не и след нахлуването там. Който и да беше, можеше да дойде отново, когато си поискаше. Полицията нямаше да го спре.

Седна в креслото до прозореца и започна да чете — от време на време задрямваше, после се събуждаше стреснато и отново се унасяше. Полека-лека зората се показа зад магистралата и превърна паркинга в голяма ярка плоскост.

Тя се изправи, плесна ръце и подръпна завивката на Дюран.

— Да тръгваме!

— Какво? — Дюран примига срещу нея. — Колко е часът?

— Шест и половина!

— Господи! — изстена той, обърна се и се зави презглава.

— Хайде — настоя Ейдриън. — Искам да отидем до апартамента ви.

Още замаян от съня, Дюран седна и разтърка очи.

— Сигурна ли сте, че е умно?

— Полицията скоро е била там. Мисля, че можем да погледнем в компютъра ви.

Дюран кимна, полузаспал. Накрая стъпи на пода, приглади косата си и рече:

— Само да се облека.

— Мислех си за това, което се случи — каза Ейдриън. — Как са разбрали, че Бонила и аз сме там?

Дюран изпъшка и се наведе да си обуе чорапите.

— И какво смятате?

— Че телефонът ви се подслушва. Или пък че вие… сте им съобщили, че идваме.

— Не съм казвал на никого. — Дюран се намръщи, прозя се и поклати глава, за да прогони окончателно съня.

— Казахте, че единият мъж ви изглеждал познат — напомни му Ейдриън.

— Да, но това беше само… Така, между другото. Като че ли съм го срещал по улицата или нещо такова.

— Но…

— Защо пък някой ще ми подслушва телефона? — попита Дюран.

— Искате ли да ви отговоря? — Ейдриън го погледна в очите.

— Да — Дюран кимна, изненадан от въпроса й.

— Защото около вас става нещо.

— Какво? — Челото му се смръщи.

— Не знам — отвърна Ейдриън.

— Може би сте права… — Той замълча. — А може и да грешите.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа: вас се опитаха да убият. Вашият апартамент беше преобърнат наопаки. Може би вашият телефон е бил подслушван.

Тя се замисли. В това, което казваше, имаше смисъл. (После отново: „Двама пациенти са нещо нормално, двама пациенти са…“.)

— Повярвайте ми — каза тя, — става въпрос за вас.

Взеха метрото от „Спрингфийлд“ до станция „Кливланд Парк“ и излязоха на няколко крачки от „Старбък“. Оттам до „Кулите“ имаше само пет минути ходене.

Дюран отключи и влязоха — просторно помещение, облицовано с мрамор и осветено от огромен полилей, чиито отблясъци падаха върху елегантни канапета и рамкирани черно-бели фотографии на стар Вашингтон. Нямаше портиер, само бюро за охраната, което в момента беше празно.

Нито Ейдриън, нито Дюран промълвиха дума, докато асансьорът не ги качи до шестия етаж. Накрая спря и вратите се отвориха към широкия коридор.

— Като крадци сме — прошепна Ейдриън.

Дюран й кимна разбиращо.

Мушна ключа, превъртя го тихо и отвори широко вратата — почти очакваше Мечката да връхлети срещу тях като внезапна буря. Но нямаше нищо — нито движение, нито звук, освен далечното бръмчене на хладилника. Дюран пристъпи вътре и с почуда усети как напрежението му спада. Спомни си как, когато се бе върнал от полиграфа тук му се бе сторило съвсем обикновено. Сега се чувстваше различно. „Има нещо в това място — помисли си той. — Просто обичам да си стоя тук.“

— Влизайте — каза той почти с момчешка бодрост.

Ейдриън с един поглед установи, че някой е положил големи усилия да прикрие насилието от предния ден. Нито трупове, нито кръв. Само мирис на химикал за почистване с боров дъх. Мина бавно през стаята, търсейки някаква следа от случилото се, и почти се бе отказала, когато я откри: една вдлъбнатина в стената пред кабинета на Дюран. И дълбока резка в дървената рамка на вратата. Човек трябва все пак да знае къде да гледа.

— Виждате ли? — каза тя. — Това е от куршумите.

— Убеден съм — кимна Дюран. — Нали бях тук.

Той разгледа повредите.

— Отмъкнали са телата, разбира се.

— Виждам защо полицията не е повярвала — въздъхна тя. — Ако някой ви каже, че е имало убийство, че тук е имало трупове, кръв… а когато са дошли, не са открили нищо… — Гласът й заглъхна. — Искам да кажа, кой би тръгнал да търси драскотини по вратите? Кой би гледал по-внимателно. И аз не бих го направила.

Отиде до мястото, където беше падал Бонила, и загледа пода.

— Не разбирам.

— Какво? — попита Дюран.

— Нищо не разбирам. Наистина, биха могли да почистят навреме, преди да пристигне полицията, но… какво са направили с Еди? И с другия мъж? Как са ги изнесли от сградата?

— Може би през гаража?

Дюран, не по-малко озадачен от нея, посочи масичката до дивана.

— Вижте — каза той.

— Какво? — Ейдриън се намръщи.

— Лампата — каза Дюран. — Изчезнала е. Сигурно съм я счупил, когато ударих онзи тип.

— Къде ви е компютърът? — Ейдриън потръпна.

— Вътре. — Той я поведе към кабинета си.

— Почнете вие — каза тя и седна.

— Какво да търся? — попита той.

— Бележки за пациентите. Адресна книга. Каквото може да намерите.

Той натисна бутона за включване и компютърът започна да шуми тихо и да цъка, докато правеше рутинната си проверка. Мина минута, после се появиха иконите.

— Така — каза той. — Какво искате сега?

— Бележките за пациентите. Имате ли файл за Ники?

Дюран кимна. После бързо натисна последователно старт и файнд и даде указания на компютъра да извади всичко, което има за Съливан. Момент по-късно заглавията на петдесет и шест файла се появиха в малък прозорец. Повечето бяха озаглавени Нико, с номер след името. Ейдриън наблюдаваше зад рамото му.

— Какви са тези номера? — попита тя.

— Първи сеанс, втори сеанс, трети и така нататък.

— Да ги отворим — предложи тя.

Дюран натисна отново върху файла, после влезе в „Уърд“. На монитора се появи яркият екран на „Майкрософт“ и малко след това се появи страница, съдържаща цифри, ред след ред. Хиляди цифри. Невярващ, Дюран се плъзна по първата страница към втората във файла, после към третата. Всички бяха едно и също. Накрая се обърна към Ейдриън.

— Не разбирам.

— Нека погледна.

— Ще се оправите ли?

Тя кимна, зае мястото му и започна да чука по клавиатурата.

— Като бях в университета, работих на половин ден в един компютърен клуб — каза му тя; пръстите й летяха по клавишите. — През първата година. Едва почвах следването, но… — Тя спря да чука и вдигна очи към него. — Имаме проблем.

— Това и аз го разбирам — но какъв?

Тя погледна списъка на файловете и избра последната колона вдясно. Тя започваше с думата „Променена“ и отдолу следваха поредица от дати и часове, съответстващи на всеки файл. Датите бяха все същите, времето се различаваше с минута или нещо подобно. 14 ноември, 3:02 след полунощ.

— Копеле! — промърмори Ейдриън.

— Какво?

— Как се казва другият ви пациент? — попита тя.

— Де Гроот.

— Имате ли файл за Де Гроот?

— Разбира се.

Тя пробяга по клавиатурата и компютърът избра файловете в директорията „Де Гроот“. От един поглед разбраха, че всичките са променени на 14 ноември около три през нощта. Въпреки очевидното Ейдриън извика Де Гроот 13 само за да види — както при файла в директорията Съливан, че всичко се състои само от цифрата 1, повторена хиляди пъти.

— Нощес някой е изчистил тези файлове — въздъхна тя. — И то само текстовите ви файлове.

— Как? — Дюран не можеше да повярва.

— Не е сложно. — Ейдриън сви рамене. — Обзалагам се, че ако се върнете в „Програма“, ще видите малък файл с хитроумно име като… „Изтриване“ или „Горене на текст“.

— Шегувате се.

— Изобщо не се шегувам.

— Някой е вкарал програма…

— Всеки може да си я смъкне от хакерски сайтове — каза тя и измести стола си назад.

Дюран тихо проклинаше.

— Но информацията е все още там — настоя той. — Тя не може да изчезне.

— Не може ли? — попита Ейдриън и вдигна вежди.

— Не може — каза той. — Това е като реалната памет. Дори и при амнезия това е само въпрос на възстановяване. Данните от този диск са някъде. Всичко, което е променено, е задраскването на адресите.

— Това не е заличаване на адресите — обясни му Ейдриън. — Те са променили данните в тях в поредица от единици. Това е съдържанието им сега. Това ви казват. — Тя отново погледна екрана и каза с надежда: — Освен ако нямате резервни файлове?

— Тука — каза Дюран и отвари чекмеджето от лявата страна на бюрото. Вътре имаше само химикалки, моливи, ножици, кламери и празни листове. — Искам да кажа, че бяха тук.

Ейдриън надзърна в кошчето за боклук до бюрото.

— Да не е това? — попита тя и вдигна един зипдиск, който някой бе смачкал като бирена кутия.

Дюран погледна надписа и изруга.

— Казахте, че имате и касети — напомни му Ейдриън.

Дюран кимна.

— Къде ги пазехте?

— Не съм — изпращах ги по пощата до… — Внезапно той примигна и изстена. — Олеле…

— Какво има?

Дюран бръкна в джоба на сакото си и извади касета, надписана „Де Гроот 34“. — Трябваше да я изпратя, но… всичко се обърна с краката нагоре.

— Тази единствената ли е, която имате?

Дюран кимна.

— А какво е това? — попита Ейдриън и посочи един апарат до компютъра.

— Телефонен секретар — каза той и натисна с пръст бутона „превъртане“.

Първо бавно, след това по-бързо лентата започна да се пренавива, издавайки висок и кух виещ звук, който напомни на Ейдриън за едно от превъплъщенията на Ники в робот. Накрая той натисна „стоп“ и се чу високо „щрак“.

— Който и да е бил, говорил е дълго — отбеляза Дюран и натисна бутона „възпроизвеждане“.

В началото се чу само пращене, последва мъжки глас, тих и доверителен. „Здравей, Джеф… Имам съобщение за теб — така че е важно да внимаваш, окей? Това е за теб. Остави всичко и слушай внимателно…“ Последва секунда тишина и после от апарата се надигна трептящ шум, като че ли бе ударен камертон. Сигналът се повиши, намаля, отслабна и запулсира, като че ли все повече се приближаваше, после се отдалечи, за да се върне отново.

Озадачена от необичайния шум, Ейдриън се вслуша в машината, като се опитваше да разбере какво означава този звук. Но не беше възможно — машинен шум, лишен от смисъл, с неизвестен произход. След малко се отказа и се обърна раздразнена към Дюран.

Той се бе променил изцяло.

— Джеф? — Никога не му бе казвала така и сега това й се стори странно. Той не я забеляза. Остана неподвижен, погълнат от сигнала, леещ се от телефонния секретар. Ейдриън го задърпа за ревера и го повика пак, но пак нямаше реакция.

— Това сигурно е факс — обясняваше му тя и го дърпаше за сакото. — Да се махаме оттук.

Дюран отново не реагира — бе започнал да трепери. На устните му изби пяна.

— Какво ти става? — възкликна тя и отстъпи; гласът й беше забързан шепот. Бе изплашена и се опитваше да го дръпне от бюрото, но нямаше как. Беше неподвижен, вкаменен, колона от камък, висока метър и осемдесет. — Хайде — помоли му се тя, — да тръгваме!

Но той не бе в състояние нито да я види, нито да я чуе — това беше очевидно. Зениците му бяха разширени, ирисите се бяха стеснили, като че ли беше тъмна нощ в тъмно мазе, а не десет сутринта в неговия кабинет.

Треперенето му се засили и той започна да се клати. И изведнъж Ейдриън поразена забеляза, че от ноздрите му потича кръв и капе по ризата му. Знаеше какво да направи, апаратът беше пред нея — но нещо лошо се бе случило с краката и ръцете й. Като че ли се намираше в някакъв вихрен кошмар, парализирана от призрака на нещо, което се промъкваше към нея от тавана.

Кръвта му потече още по-бързо, капките падаха на пода и цапаха обувките му — и тя инстинктивно отскочи. И в същия момент преодоля влиянието, което това заклинание имаше върху й. Пое дълбоко въздух и занатиска бутоните на телефонния секретар, докато звукът не престана.

— Божичко — каза Дюран сънено, — вижте! — Той се олюляваше и гледаше втренчено предницата на ризата си. — Потекла ми е кръв от носа.

Сега беше ред на Ейдриън да се разтрепери. Но се овладя, взе една хартиена кърпичка от кутията на бюрото и му я подаде. После каза:

— Ако има телефонни обаждания или съобщения, аз се оправям.

Дюран я погледна озадачено, после вдигна глава към тавана, притисна кърпичката към носа си и попита:

— Все пак кой беше?

— Не помните ли?

— Не. — Той поклати глава.

— Добре, нека се опитаме да разберем. — Тя вдигна слушалката и набра 69. После грабна химикал и започна да пише на тефтерчето това, което й съобщаваше електронният глас. „Последният номер, набирал вашия телефон, е 202-234-8484.“ Като свърши, показа номера на Дюран, но той не му говореше нищо.

— Все още може да използваме компютъра — каза тя и седна пред монитора.

— За какво? — попита той, докато я гледаше как работи с клавиатурата.

— Има обратно търсене на адреса по телефонния номер в Интернет. Подаваш номера, те ти съобщават адреса. — Дюран я гледаше как попълва съответните прозорчета, като изписва телефонния номер и кода на областта, получени от 69. Наблюдаваха и чакаха, докато пясъчният часовник се въртеше в центъра на монитора.

Накрая се появи следната информация:

— Кой е Хектор Барбера? — намръщи се Ейдриън.

Дюран гледаше втренчено екрана, после вдигна ръка към устата си и прошепна:

— Аз съм 6-Е.

Ейдриън отвори широко очи. Дюран вдигна слушалката и като пренебрегна мълчаливия й протест, набра номера на Барбера. Чуха как в съседния апартамент звъни телефон. Дълго, бавно музикално трептене, което се появи и изчезна. На шестия път Дюран затвори и каза:

— Няма никой.

Тя кимна, внезапно облекчена.

— Знаете ли как се разбива ключалка? — попита той.

Тя направи гримаса.

— Няма значение — каза Дюран. — Почакайте ме тук.

— Къде отивате?

— Във фитнес клуба.

— Какво? — Тя понечи да го попита дали не е откачил, но после й хрумна, че вече знае отговора на въпроса си. Разбира се, че беше, но всъщност главното бе: Защо?

Той вече бе изчезнал и тя остана сама в апартамента. Сама с тихия шум на хладилника и с внезапно променящата се светлина, когато слънцето се скриваше зад облаците. И не само това — имаше и друг звук — не можеше да определи откъде идва и едва го чуваше — някакъв нисък тон.

Дюран се върна с дванайсеткилограмова гира и каза:

— Елате с мен.

— Но…

Той огледа коридора, за да се увери, че е празен, после отиде до вратата на апартамент 6-Д, застана на две крачки от вратата, замахна назад с гирата и тресна дванайсет килограма хромирана стомана във вратата, малко над ключалката. Езикът на бравата изхвърча.

Дюран влезе — и това, което видя, го накара да затаи дъх. Стената между неговия апартамент и този на Барбера беше покрита със сива плетеница от жици. Пред нея имаше маса, пълна с електронно оборудване: осцилатори, усилватели и приемници, и един крушовиден апарат, който напомни на Дюран за зъболекарски рентген. Последната машина беше насочена право към стената, беше топла на допир и един зелен диод светеше ярко.

Апартаментът не беше пригоден за живеене. Подът беше гол, стените — празни. Единствената мебел беше матовочерен стол и висока настолна лампа с халогенна крушка. И телефон. Това беше всичко.

С изключение на предметите, до които се беше изправила Ейдриън: два затворени куфара в отсрещния край на помещението. Тя усети погледа на Дюран, обърна се и потръпна.

— Студено е. — И наистина беше студено.

— Включили са кондиционера — каза Дюран и отиде до нея. Все така държеше гирата.

За момент останаха така, един до друг, загледани в продълговатите куфари.

— Искам да се махна оттук — каза Ейдриън. — Веднага. — И го дръпна за ревера, но Дюран не помръдна. И после, без да каже дума, пристъпи напред, замахна с гирата и смаза ключалката на единия куфар. Коленете на Ейдриън се подкосиха, когато го отвори, и тя инстинктивно опря ръка на стената и погледна встрани. Накрая попита:

— Това… Еди ли е?

Дюран отначало не отговори, само клатеше глава. После каза:

— Не знам. Но все е някой.

Напуснаха „Кулите“ на бегом. Не знаеха какво да направят и къде да отидат. Ейдриън беше убедена, че трябва да отидат в полицията, но Дюран беше скептичен.

— Добре, и какво ще им кажем?

— За куфарите.

— Окей. И после?

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Искам да кажа, какво предполагате, че ще направят? Че ще отидат в апартамента да го претърсват ли?

Ейдриън се замисли, после въздъхна:

— Не. Може би ще ни обвинят в нахлуване с взлом.

— Правилно — каза Дюран. — Така мисля и аз.

— Тогава да отидем до моя апартамент — предложи тя. — Най-малкото можем да вземем колата ми.

— Със същия успех бихте могли да се застреляте — отново не се съгласи той. — Почти е изключено да не го наблюдават.

— Но на мен ми трябват някои неща — каза тя.

— Можете да си купите — каза той. — Докато полицията не започне да търси Бонила… не мисля, че би трябвало да се прибирате.

Така че отидоха с метрото до Националното летище и наеха кола, после отидоха до супермаркета на „Пентагон Сити“, където Ейдриън си купи чанта, малко грим и бельо и две рокли от „Нордстромс“. Когато излязоха от супермаркета, Дюран се обади на 911 и каза:

— Искам да направя съобщение — дали ще направите нещо, или не, зависи от вас… — После им обясни подробно какво са видели в апартамента на Барбера, даде им адреса и затвори.

По обратния път към „Комфорт Ин“ започна да ръми, само няколко капки по предното стъкло и после — преди Дюран да разбере как работят чистачките — се изля истински потоп, който го накара трескаво да натиска бутони и да движи лостчета, докато надничаше през обляното във вода стъкло.

Накрая налучка бутона, който задвижваше чистачките, и се обърна към Ейдриън.

— Мислех си…

Ейдриън гледаше пътя. Дюран шофираше прекалено агресивно.

— За какво?

— За целия онзи електронен склад.

— И какво?

— Ами помислих си, че това може да има нещо общо с мен.

Тя не каза нищо.

Докато Дюран лежеше на леглото, потънал в мисли, Ейдриън се къпеше под душа и се наслаждаваше на топлата вода, изливаща се по врата и раменете й. Мислеше си за Бил Фелоус, стажант от университета „Хауард“.

Като повечето стажанти, Фелоус вършеше предимно мръсната работа на най-различни места. Тя се запозна с него, когато бе включен към делото „Амелгамейтид“: помагаше й да събира база данни за документите. При спомена за това изпита вина. Младият човек се бореше за правна диплома, а тя постоянно го затрупваше с бумаги, които трябваше да номерира и обозначи със съответната дата. После си спомни, че и тя навремето беше стажантка и онова, което бе вършила, не беше по-интересно от това, което бяха възложили на него. Напротив, те заедно вършеха неприятната работа.

Въпросът беше, че през пролетта Фелоус беше помагал при един процес, който беше много по-интересен (сравнен с проблематиката на делото „Амелгамейтид“). Ейдриън не си спомняше подробности, но имаше нещо общо с „възвърната памет“. Във всеки случай там бяха осигурили експерт, който бе давал показания от името на клиентската фирма. Беше сигурна в това, защото Бил беше талантлив имитатор и тя си спомняше изражението на загорялото му от слънцето лице, когато възстановяваше части от процеса пред чаша текила в залата „Мамбо“ на бара „Чийф Айк“. Експертът беше направил силно впечатление — много важен тип с дълбок басов глас.

Тя изплакна косата си, затвори очи и вдигна лице към горещата струя. Беше взела името на доктора от Бил. Може би той би прегледал Дюран или пък можеше да я насочи в правилната посока — колега или нещо подобно.

След минута-две изми пяната, излезе изпод душа и се загърна с хавлията. Банята беше малка, изпълнена с пара, огледалото бе замъглено. Тя избърса част от него, достатъчна, за да се огледа, после прекара хотелския гребен през къдриците си. Не стана кой знае колко добре.

Накрая намъкна бикините си и облече морскосинята рокля, която си бе купила. Сложи си обици и се появи от банята преобразена.

Дюран вдигна поглед от телевизора, изхъмка одобрително и каза:

— Изглеждате… много красива.

— Благодаря — отвърна тя, докато си обуваше обувките. — Ще се върна късно, така че не ме чакайте. От друга страна — не изчезвайте.

— Но… къде отивате? — попита той подозрително.

— На работа.

— На работа? Луда ли сте? Ние се укриваме, за бога! И днес е неделя — каква работа?

— Аз работя и в неделя.

Дюран изключи телевизора, седна и я загледа напрегнато.

— Някакви хора се опитват да ви убият! Не бива да се появявате на работното си място.

— Трябва.

— А ако ви проследят дотук?

— Трябва да наблюдават цял ден офиса, за да видят дали евентуално ще се появя — освен това апартамента ми също, защото би било по-вероятно да се появя там. Особено в неделя. Така че… няма страшно. Все пак не ни преследва КГБ.

— Откъде знаете?

— Много смешно — усмихна се тя.

— Няма ли да се откажете? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава искам да ми звъннете, когато стигнете и когато си тръгвате. Съгласна ли сте?

Тя кимна.

Колата под наем беше зелен „додж“ металик, съвсем нова — още миришеше на смазка. Ейдриън се насочи на север по магистралата „Шърли“, покрай военноморския „Кънтри клуб“. Сега дъждът беше слаб, но влагата беше ужасна, а в колата нямаше нищо, с което да изтрие предното стъкло, така че тя час по час го бършеше с ръка.

Но това не я безпокоеше. Умът й беше другаде. Мислеше си, че Дюран е прав за отиването й на работа. Най-умното и сигурно нещо беше да се скрие за няколко дни и да се обади, че е болна. Но не можеше да го направи. Слоу нямаше да го разбере. И ако трябваше да обясни — ако трябваше да му каже какво се е случило — сигурно щеше да стане още по-лошо. Във фирмата не стреляха по адвокатите. Ако се случваше, не ги взимаха за партньори.

И все пак не беше изплашена. Напротив, беше бясна — и така се чувстваше от много време.

Проблемът със страха беше, че той изтощаваше. Бе научила това още от дете. Години наред беше живяла в състояние на почти постоянна тревога. След като баба им почина, я беше страх, че никой няма да се грижи за тях. След това имаше поредица от приемни семейства и междинни периоди без „грижи“ — тогава се появяваше страхът да не ги бият, да не им се карат, да не ги обиждат, пренебрегват или тормозят. Дори и социалните работници я плашеха с дълбокомислените си въпроси, чието значение и последствия тя не можеше да разбере. Това, че не знаеше правилните отговори, беше ясно от разочарованието, пробягващо през очите им, от замислените усмивки, от същите въпроси, повтаряни по друг начин. Веднъж ги бе подслушала като говореха за интересите на някакво семейство да осинови „по-малкото дете“ — нея, и се беше изплашила до смърт. Седмици след това не изпускаше Ники от погледа си, ужасена, че могат да ги разделят.

Но това бяха остри страхове, те възникваха и изчезваха на базата на всекидневието, като приливи и отливи. Имаше и друг вид страх, който беше хроничен и непроменлив, приток на адреналин, дължащ се на тревогата, че каквото и убежище да намерят двете с Ники, то може скоро да изчезне.

Не беше изненадващо, че след време капацитетът й да бъде плашена се смъкна към нулата — това беше по времето, когато двете с Ники бяха настанени в семейството на Дек и Марлина. Поведението на Ейдриън се промени от напрегната жизненост в някакъв вид тъпа покорност (прочутото „автоматизиране“, определено от госпожа Дънкирк). Години по-късно, вече беше студентка втора година, тя можа да види досието си по закона за свободата на информацията. Тогава прочете редица предположения за това какво „не е наред в нея“: разстройство на привързаността, липса на възбуда, потисната самоличност. Диагнозата се променяше от един социален работник към друг. Истината беше, че тя не страдаше от никое от тези неща — това, което „не беше наред“ с нея, беше съвсем просто: беше се уморила да се съпротивлява.

Джорджтаун дремеше в унил, дъждовен ден. Тя мина бавно по Кей стрийт — оглеждаше паркираните коли. Нямаше нищо необикновено в тях. Така че паркира на улицата, а не в подземния гараж, където трябваше да се плащат дванайсет долара за първите три часа.

До офиса имаше само една пряка, но когато влезе, вече беше мокра. Отби се в дамската тоалетна и подсуши мократа си коса с хартиени кърпи. Роклята й също беше мокра, но нямаше какво да се направи — е, поне заради цвета не й личеше много.

Мина покрай миниатюрния офис на Бет и видя, че е залегнала здраво над материалите — тракаше бързо по клавиатурата на компютъра, принтерът плюеше листи, а в същото време тя разговаряше и по телефона. Ейдриън тупна по вратата и Бети се обърна и махна с ръка за поздрав, веждите й се вдигнаха нагоре, устата й произнесе едно мълчаливо „Здрасти!“.

Ейдриън седна пред бюрото си и включи компютъра. Докато чакаше да се появят иконите на монитора, отвори чекмеджето за досиетата — там държеше котлонче и бурканче нескафе за спешни случаи. Отиде до чешмата да напълни чайничето и когато се върна, видя, че Бети я чака.

— Къде беше, Скаут?

— Какво искаш да кажеш? — попита Ейдриън, докато включваше котлона.

— Вчера! Тука цял екип разсъждаваше върху тайните на асфалта, а ти — какво? Измъкна се за обед и… вече е неделя. Какво се е случило?

Тя помисли какво да й каже и какво — не. Беше деликатно, защото наистина не можеше да каже на Бети за Бонила и Дюран — защото щеше да я сметне за луда. Същевременно не можеше да излъже, защото истината лека-полека щеше да излезе наяве. Трябваше. Тя го искаше. Дотогава…

— Нещата доста се усложниха.

Челюстта на Бети увисна.

— Искаш ли кафе — попита Ейдриън.

Бети примигна и каза:

— Да… кога те откри Слоу?

Ейдриън измъкна две хартиени чаши от пакета, раздели ги и сложи вътре дребните кристалчета кафе.

— Да ме е открил ли?

— Искаш да кажеш — Бети побледня, — че още не си говорила с него? О, боже мой! Не си ли се прибирала у дома?

— Не съвсем — намръщи се Ейдриън.

— Е, надявам се да му е минало — каза Бети. — Както и да е, той… Не си ли погледна поне съобщенията на телефонния секретар?

— Не.

— Ами… — Бети вдигна очи към тавана и въздъхна, — той ти остави, ние ти оставихме много съобщения.

Сърцето на Ейдриън спря за миг. Тя не знаеше какво да каже. Накрая измърмори:

— Какво толкова е станало?

Бети се изхили — нервно — на това, което смяташе, че е незаинтересуваност от страна на Ейдриън.

— Ами има някакво раздвижване в Сан Диего. Слоу е на нокти от часове. И най-важното — ти си на линия!

— Аз ли?

— Ти ще разпитваш под клетва Макелигът.

— Какво?! Кога?

— Утре.

— Но… — започна Ейдриън. — Но досега не съм разпитвала никого. Не съм подготвена. Не знам. Божичко, Бети!

— Е, всъщност някои от нас ревнуваха. Искам да кажа…

От Ейдриън се изтръгна тиха, остра въздишка. Чайничето завря, тя наля вряла вода в чашите и ги разбърка.

— Той каза, че ти изпраща разработките си — каза й Бети окуражаващо. — Така че можеш да погледнеш електронната си поща. От друга страна, той наистина бързаше, така че… кой знае? — Тя изсърба кафето си и тръгна към вратата. — Чудесно. Все пак… късметлийка си!

— Почакай секунда — помоли я Ейдриън и изстена вътрешно пред перспективата за още една безсънна нощ. — Виждала ли си Били?

— Кой Били? Имаш предвид Фелоус ли?

— Да.

— От няколко дни — не. Той е в Детройт. Мисля, че няма да се върне до вторник.

Бети си тръгна, а Ейдриън набра домашния номер на Бил Фелоус и остави съобщение на телефонния му секретар да й се обади при първа възможност.

После влезе в Интернет и провери имейла си. Имаше осем съобщения: две шеги, изпратени от приятели, две реклами и четири нареждания от Слоу, наредени в следния ред: 1) Обади ми се. 2) Къде си? 3) Ще разпитваш под клетва Макелигът. 4) Изпращам ти предварителните разработки. (Ще трябва да ги очовечиш малко.)

Това последно послание включваше приложение, което я накара да се хване за главата. Да ги очовечи?! С изключение на едно или две изречения, които тя не можа да разчете, това, което й беше пратил Слоу за Макелигът, не беше нищо друго, освен паметната записка, която тя бе подготвила за него. Което значеше, че включва всичко, което тя вече знаеше — и нищо повече.

Набра номера на Слоу в Сан Диего и остави съобщение, че е получила материала и че е в офиса, ако иска да говори с нея. После наведе глава и се впусна в работа.

Времето не летеше.

Разпитът на Макелигът беше минно поле, като всеки въпрос поставяше различна мрежа от проблеми и възможности — така че когато Ейдриън погледна часовника си, бяха минали три часа и тя бе забравила да се обади на Дюран.

— Тревожех се за вас — каза той, когато го набра по телефона.

— Наистина бях заета — обясни тя. — И ще съм заета поне още два часа.

— Не ми харесва, че сте там — каза той. — Мисля, че е опасно.

Грижата му я трогна.

— Не съм сама — отвърна тя. — Има много колеги. Ще се върна колкото се може по-скоро и ще довърша работата на лаптопа. Ще донеса храна.

— Чудесно, но…

— Не се безпокойте, ще внимавам.

— Добре — каза той. — Но исках да ви помоля да вземете и бира.

Към десет умората и гладът я надвиха и тя реши да се върне в мотела. Беше единственият адвокат все още на работното си място, макар че не беше единствената на етажа. От коридора долиташе приглушеният шум на прахосмукачки, скърцането на политура върху дърво, бъбрене на испански.

Щеше да допълни бележките си в „Комфорт Ин“ на лаптопа на Ники. Тя ги свали от компютъра, преметна лаптопа през рамо и угаси лампата.

После се качи на асансьора с едно красиво момиче с работна престилка, което изтъркаля ролковата си кофа и четката през вратата на втория етаж. Тя остана сама в асансьора и светът изведнъж й се стори неестествено тих — докато вратите не се разтвориха и от някакъв транзистор във фоайето не я заля вълна от техно музика.

Дъждът беше спрял, но влажният вятър брулеше страните й. Тя забърза към колата. „Ако нещо ще се случи — помисли си, — сега му е времето и мястото.“ Но не забеляза нищо подозрително. Една стара дама разхождаше кученцето си. Млад шизофреник се беше изтегнал на една пейка, облечен поне в няколко палта. Няколко музиканти пред малкия клуб до булевард „Уайтхърст“ си подаваха цигара марихуана. Паркирани коли и бусове — но не и нейната. През гърдите й премина вълна от страх, но отзвуча бързо, когато се сети, че не търси собственото си субару, а нов додж.

И той си беше на мястото.

Надникна през стъклата, за да се увери, че задната седалка е празна, мушна се зад волана и включи запалването. Под капака на колата се чу провлечен шум. После отново и отново. Тъкмо когато започваше да се паникьосва, двигателят заработи с приглушен рев. Успокоена, тя подкара към улица „Рок Крийк“.

Докато минаваше покрай център „Кенеди“ — тази вечер имаше ново шоу — забеляза в огледалото за задно виждане лъскава черна кола. Не видя каква е точно, но се движеше сравнително бавно и изглеждаше съмнителна. Дали не беше видяла същата кола на паркинга, докато търсеше своята? Реши, че греши. После движението се засили и тя набра скорост към моста. Когато отново погледна в огледалото, зад нея имаше някакъв микробус.

Успокои се и отново се замисли за Дюран.

Не можеше да повярва, че ще трябва да прекара още една нощ с този тип — или, което беше още по-лошо, че в момента той е единственото й доверено лице. Това я притесняваше най-силно.

Пак погледна в огледалото. Блестящата черна кола не се виждаше, но в това оживено движение кой би могъл да каже?

В ярко осветения „Султан“ в Спрингфийлд поръча храна за вкъщи и седна да изчака, преглеждайки развлекателната част на „Поуст“. Имаше страхотна рецепта за запазване на лимони и докато я четеше, тя пожела от цялото си сърце да може някой ден да прави подобни неща — вместо да прекарва неделите си, опръскана с асфалт. Накрая собственикът се появи от кухнята с две затворени кутии от стиропор, пълни с ориз, кебап и салата.

Мотелът беше само на няколко минути, което беше добре, защото, докато излизаше от „Султан“, видя лъскавата черна кола — е, не беше съвсем сигурна, че е същата. Беше паркирана на трийсетина метра между други коли, в посока, обратна на нейната. Това, което привлече вниманието й, бе, че стоповете светеха. Забеляза също, че от ауспуха излиза синкав пушек, дори мярна ръка, която нагласи огледалото откъм дясната страна.

Видя всичко това с периферното си зрение, без да обръща глава към колата, и разбра, че в нея има двама души. Чувстваше погледите им през страничните огледала. Или поне така си мислеше.

После се качи в наетия додж и пробва да запали. За втори път тази вечер колата не припали веднага. Но все пак двигателят заработи и тя наду газта през паркинга като психясал тийнейджър; очите й бяха в огледалото. За секунда й се стори, че фаровете на блестящата черна кола светнаха, но когато зави, зад нея нямаше никой.

Ако я следяха, сигурно бяха променили решението си относно Дюран. Защото единствената причина, поради която я преследваха — нали можеха да я хванат още пред офиса — беше да го открият. Което беше странно, защото Дюран не беше тяхна цел. Поне не им беше цел вчера. Вчера онзи якият — Мечката — не го уби, а обърна оръжието си към нея. Така че нещо се бе променило… но защо? Може би заради нахлуването в съседния апартамент? Обаждането до 911? Или може би никой не я преследваше?

Скоро стигна паркинга на „Комфорт Ин“ — обширно пространство, залято с бетон, с трепкащи розови отблясъци от живачните лампи. Побърза да се мушне в мотела, отиде право до асансьора и бързо влезе в стаята. Дюран седеше зад бюрото и четеше „Поуст“.

— Навреме идвате — каза той. — Умирам от глад.

Тя остави кутиите с храна на масата, изгаси лампите, отиде до прозореца и надникна иззад завесите. После каза:

— Мисля, че ме следяха.

— Какво?!

— Не бях сигурна, но… да, проследили са ме.

Той застана до нея и надникна през леко отдръпнатата завеса.

— Какво трябва да видя?

— Ей онази кола. До джипа. Лъскавата.

Беше „Меркюри кугуар“, паркиран на петнайсетина метра зад доджа. Колата беше празна, или поне така изглеждаше; после той забеляза огънчето на цигара и пое дълбоко дъх.

— Сега какво? — попита Ейдриън.

— Не знам. Колко души бяха?

— Мисля, че двама.

— Дайте ми ключовете — каза той с въздишка.

Тя му ги подаде.

— Те не знаят в коя стая сме — нито че сме заедно.

Той стоеше до завесата и гледаше надолу. После каза:

— Вижте: предполагам, че единият тип в момента е на рецепцията и разпитва за нас. И ако е същият, когото срещнахме вчера — онзи якият — мисля, че служителят ще му каже всичко, което иска да знае.

— И какво ще правим?

— Това е най-трудната част — отвърна той. — Нямам представа, майната му.

Ейдриън изпъшка.

— Съберете си багажа — каза той. — Ако се измъкнем оттук, ще ви трябва нещо за преобличане.

— Ако?!

Погледът му беше замислен и твърд.

— Да, ако.

Тя измъкна найлоновата торба от кошчето за боклук, отиде в банята и събра всичко от полицата. После нахвърля дрехите си отгоре и застана до вратата, очаквайки нареждането на Дюран. Или неговото предложение. Или това, което щеше да направи.

— Той е — обади се накрая Дюран.

— Кой?

— Якият тип — отвърна той. Очите му бяха вперени в паркинга. — Току-що излезе от вратата.

— Какво прави?

— Вика и другия. — Внезапно се обърна към нея. — Трябва да изчезваме.

— Защо?

— Защото тръгват насам.

Излязоха от стаята и Ейдриън инстинктивно тръгна към асансьора, но Дюран я хвана за ръкава, дръпна я към стълбището в дъното на коридора и рязко отвори вратата. Откъм асансьора се чу мелодичен сигнал и те затичаха надолу по стъпалата.

Изведнъж Ейдриън се сблъска в нещо много голямо — някой, който се качваше нагоре със същата скорост, с която те слизаха.

— Кучка! — Якият тип я сграбчи с две ръце и я запрати към стената. Тя си удари гърба и главата, изохка и се свлече на пода. В следващия момент Дюран замахна и удари типа зад ухото. Той залитна, а после с животински рев се хвърли към терапевта, като че ли онзи беше тренировъчен чувал, закачен на железните перила. Ударът беше страхотен и Дюран се преви от болка, но истинската агония беше в устата му, защото си прехапа езика. Усети вкуса на кръвта — само за миг, защото в следващия Мечката го удари в челото и главата му звънна.

Дюран се изтъркаля наляво и инстинктивно контраатакува, но без успех — противникът му провря месестите си ръце под мишниците му и натисна врата му в двоен нелсън. Дюран беше във форма, но не можеше да направи нищо — мъжът беше с двайсет и пет кила по-тежък, много по-здрав, а също и много бърз.

После се случи нещо странно. Без да мисли, Дюран се присви, свирайки глава между коленете си, толкова бързо, че Мечката прехвръкна през раменете му. Това беше съвършено движение на борец и лекотата, с която го изпълни, изненада Дюран почти толкова, колкото и жертвата му. „Откъде съм го научил?“ — запита се той, докато тилът на Мечката с трясък се удари в циментовия под.

Той остана за момент зашеметен. Дюран трескаво се оглеждаше за нещо, с което да го халоса. Но нямаше нищо. После Мечката бавно се надигна на ръце и колене и почна да се изправя. Дюран ужасен отстъпи крачка назад, после го изрита с пета в брадата и пречупи врата му с пукот, приличащ на пистолетен изстрел.

Всичко утихна, остана само шумът от задъханото дишане на Дюран. Ейдриън лежеше в ъгъла на стълбищната площадка и хлипаше.

Дюран приклекна до нея, сложи ръка под главата й и опипа мократа й от кръв коса.

— Полека — каза той и внимателно я вдигна да седне. — Трябва да тръгваме.

Тя с усилие се изправи — държеше се за ръката му, като че ли беше спасителен пояс.

— Къде са ключовете? — попита той.

Тя кимна към торбата, където беше сложила ръчната си чанта и другите си неща.

Той бръкна в нея, отвори чантичката и извади ключовете. После я поведе по стълбите към мецанина и през фоайето. На рецепцията нямаше никого, нямаше и охрана на входа.

— Къде е другият? — попита Ейдриън, като видя, че всичко е пусто.

— Търси си приятеля — каза Дюран. — Хайде.

Излязоха в свежия нощен въздух и бързо се спуснаха към колата. Дюран пъхна ключа, запали мотора и каза:

— Сложете си колана.

— Какво?! — попита Ейдриън и го погледна невярващо. — Тръгвайте!

Той поклати глава, форсира още повече колата и викна:

— Коланът! — После издърпа собствения си и го закопча.

— Но…

Дюран не я слушаше. Беше се обърнал и гледаше през задното стъкло.

Изтощена и уплашена, Ейдриън също си сложи колана, после скръсти ръце пред гърдите си и загледа напред, напълно вцепенена.

— Ето го — каза Дюран.

Един мъж с подивял поглед изскочи от страничната врата на мотела и започна да се оглежда.

— Вечно ли ще стоим тука? — попита Ейдриън.

В отговор Дюран премести лоста на задна скорост. Гумите изсвириха и изстреляха доджа назад към предницата на черния меркюри, паркиран на десетина метра зад тях. Чу се пукот на строшени стъкла, изригна гейзер от антифриз — капакът на другата кола се огъна на две, двигателят хлътна навътре, а дясната гума клекна.

Ейдриън изпищя, а мъжът на входа на мотела изрева от яд. Дюран рязко подкара напред и каза:

— Знаете ли, коланите не са само приумица на пътната полиция. Те наистина са полезни.