Синдромът

2.

Вашингтон, окръг Колумбия

Имаше чувството, че лети — препълнена бе с толкова енергия! И не само днес. Така беше и вчера, и завчера. Всъщност откакто се бе върнала — нямаше значение откъде.

Флорида! Тя беше ходила във Флорида.

Тази сутрин бе станала в пет (не можеше да спи, когато се чувстваше така), подреди кухненските шкафове и размрази хладилника. След това изчисти фурната, изми и излъска пода. Отиде в банята и с два замаха изпразни шкафчето с лекарствата — изсипа съдържанието му в пластмасова торбичка. После изчисти огледалото и полиците — в главата й се въртеше една нова мисъл: „Не ми трябва нищо повече. Нито витамини, нито литий, нито аспирин.“ Тя беше една нова Нико, чиста, ясна и енергична като минералната вода от Евиан.

Беше денят, в който се срещаше с Дюран.

Кабинетът му се намираше в парк „Кливланд“. Да стигне дотам беше малко сложно, но срещите с Дюран й бяха необходими като дишането. Бяха като лития. Наистина беше важно, толкова важно, че не бе пропускала нито един сеанс. Дюран беше нейната котва, убежището й и екзорсист — всичко заедно. Той я изправяше лице в лице с демоните, които я обладаваха, и с негова помощ тя се измъкваше от тях. Мислеше й доброто. Беше й обещал да я пази от злото.

Влезе в метрото и я порази смрадта, която се носеше по стълбите — смесица от миризмата на пещера и на прахосмукачка. Дъх на подземие, носещ се от мрака, вонята на потайните места. Метростанции, тунели, мазета. Подземието на къщата в Южна Каролина. Пещерите Шенандоа във Вирджиния — където цялото семейство отиваше на ваканция и Ейдриън ревеше, за да й позволят да пипне сталагмита. Все още можеше да си спомни противния глас на пазача: „За да порасне с половин сантиметър, на сталагмита са му нужни десетки хиляди години, а някои разглезени дечица не могат да се сдържат да не го пипнат. Моля уважавайте величието на природата! Благодаря ви“.

Подземната смрад беше обонятелният фон на метрото, като баса в музиката или геговете в комедиите. Но тук се долавяха и по-леки аромати. На кафе, пот, тютюн, прах. Полъх на урина, докосване на парфюм — или беше спрей за коса?

Пътуването! Пътуването беше масаж, който почти я приспиваше. Обичаше звука му, порива на вятъра, ритмичното подрънкване на вагоните, фучащи през тунелите. Обичаше да чувства как тялото й прави неочаквани чупки, за да се нагласи, да компенсира всяка промяна в ускорението и посоката, за да реагира на Нютоновите сили, които бяха колкото реални, толкова и невидими.

Влакът стигна до Кливланд Парк и тя се изкачи с ескалатора до улицата, където я чакаше продавачът на сокове. Както винаги си купи сладникав сок от папая и го изсмука толкова бързо, че я заболя глава, като че ли бе излапала набързо цял сладолед. И въпреки това сокът й дойде добре, защото в един момент — винаги имаше такъв миг — докато се освобождаваше от обзелия я студ, мозъкът й се чувстваше толкова чист. И това усещане на сладкия прилив на облекчение си струваше болката.

Веднъж попита Ейдриън дали и тя реагира така — ако разбираше какво искаше да каже, но… не. Разбира се, че не беше така. Сестра й я погледна със загрижения си, напрегнат поглед и реши, че се шегува.

Не като Дюран.

Който я разбираше…

Напълно.

Сградата бе жилищен блок северно от спирката на метрото, в източната страна на Кънектикът. Хубав квартал (ако се изключеше постоянното движение). Мамички бутаха колички покрай пожарната. Бегачи минаваха на зигзаг по тротоарите, като заобикаляха тръгналите да обядват чиновници. Пред витрините на „Старбъкс“ млада двойка правеше всичко възможно, за да не забележи шизофренен негър, който просеше дребни монети.

Имаше и възрастни хора.

Те седяха на пейките пред сградата на хиндуистко-тайландския храм и хранеха гълъбите. Един от тях беше тук всяка седмица. Тя го познаваше по рибарската шапка, която носеше независимо дали валеше, или грееше слънце. И по ръцете му, големи като паници, изкривени от артрит — виждаха се, когато хранеше птиците с пуканки от кафява хартиена кесия.

Дюран живееше в стар блок, макар че всичко там работеше и се подчиняваше на някаква своя схема. Което между другото означаваше, че когато интеркомът бръмчеше, той наистина бръмчеше — като че ли известяваше, че обитателят на съответния апартамент така и не е отговорил на важен въпрос. Но тъй като не беше зададен никакъв въпрос, шумът винаги беше неочакван и някак си сепващ — особено както в момента, когато Дюран гледаше телевизия.

И ето защо, когато Нико звънна, той подскочи — и се постара да се стегне. Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. После натисна бутона на дистанционното и видя как картината пред него се превръща във вихър от светлинки. (Светлинките бяха всичко, което бе останало от Опра, когато се бе навела, за да уточни един въпрос.)

Дюран затвори вратата към спалнята и отиде до интеркома — знаеше, че това е Нико, но си даваше сметка, че формалностите трябва да бъдат изпълнявани.

— Да? — рече той пред металната решетка.

Отговорът дойде миг по-късно — ясен и музикален.

— Нико е — Нико, Нико, Нико!

По гласа й разбра, че не си е взимала лития. Толкова кипеше от енергия, че това се долавяше в гласа й.

— Идвате точно навреме — каза Дюран. — Качете се.

Докато я чакаше, се запита какво искаше да попита Опра, когато бръмна интеркомът. Лицето й се бе запечатило в паметта му — свити устни, наклонена глава, леко намръщено чело. Присвити очи. Погледът. Този, който използваше, когато искаше да зададе наистина важен въпрос. Поглед, който съчетаваше недоверие и възхищение, подканващ човека срещу нея да участва в нещо като заговор. Въпросите — вашите отговори — нашият съюз. Ако аз се осмеля да попитам, ще се осмелите ли да отговорите? Брилянтен поглед, много по-добър от лицемерното кокорене на Барбара Уотърс, изразяващо състрадателно разбиране, или от съзаклятническото намигане на Даяна Сойер.

Изчака Нико до вратата и чу вратите на асансьора да се отварят. После се чуха стъпките й в коридора, тихото трак-трак-трак, което се усилваше и усилваше, докато внезапно не спря. После дрънна звънецът на входната врата, една-единствена нота, ясна и тежка, като от ксилофон. Това му напомняше звук на системата за обявления в универсалните магазини „Мейсис“ и „Сакс“.

Не че ходеше в универсални магазини — или поне не толкова често.

Дюран отвори вратата и Нико влезе, учудена от липсата на всякакво изчакване.

— Здравей, Нико!

— Оох! — възкликна тя. — Боже, докторе, чак подскочих! — После се усмихна. И пристъпи в антрето.

— Изглеждаш великолепно — каза й Дюран, докато затваряше вратата. — Загоряла и здрава. Макар че ако питаш мен, новият девиз гласи „бледа и здрава“.

Той спря и я огледа от горе до долу, като се опитваше да не изглежда като женкар — непосилна задача при тези обстоятелства („обстоятелствата“ в случая бяха високи токчета и впита розова пола с размер на носна кърпичка).

— Къде беше?

— На плаж.

— Без майтап? На кой?

— На един плаж. — Тя тръсна глава. — Забравих как се казва.

Минаха през всекидневната и влязоха в кабинета.

— Това ново ли е? — попита тя и посочи.

Дюран погледна кървавочервения персийски килим на пода пред камината и каза:

— Да. Току-що го купих.

— Вие пазарувате?

Дюран се усмихна и поклати глава.

— По каталог.

— Така си и помислих. Знаете ли, трябва да излизате повече, докторе. Блед сте като призрак.

— Нямам време — повдигна рамене Дюран. — И между другото, както казах — вече има нов девиз.

„Кабинетът“ приличаше повече на всекидневна, но с приглушена светлина и прозорци с дебели пердета. Преобладаваха неутралните цветове — стените бяха масленокремави, мебелировката бе в бежово. По стените висяха акварелни пейзажи.

Тук бяха и документите на Дюран, които, както и огромните мебели и покритите с възглавници дивани, трябваше да вдъхнат увереност на пациентите — университетска диплома от „Браун“ и докторската степен по клинична психология от университета в Уисконсин. До дипломите бяха окачени удостоверенията от Американския борд на психолозите хипнотизатори и Обществото на когнитивните лечители.

— Разположи се удобно — предложи й Дюран, докато сядаше зад бюрото си. — Искам да си погледна бележките — и можем да пуснем лентата.

— Трябва ли наистина запис? — намуси се Нико, докато събуваше обувките си, седнала на дивана.

— Да — каза Дюран с усмивка. — Трябва.

Постави касета в магнетофона, натисна бутона „запис“ и като се обърна към компютъра си, започна да пише.

— Това не е моя идея, нали разбираш — това е заради застрахователната компания.

— Няма да ви давам под съд, докторе.

— То-очно така — отвърна Дюран. — Същото ще кажат и те.

Беше я докарал до състояние на лека хипноза — тя лежеше по гръб, с отпуснати крайници, със затворени очи и безизразно лице. Дюран я водеше през обичайната въображаема прогресия; дълбокият му, мек глас я направляваше през въображаемия пейзаж.

— Вървиш по мек прашен път покрай студен поток и се спираш за малко, за да послушаш как водата се плиска в скалите — говореше той. — Виждаш лист, подхванат от течението — като корабче — и наблюдаваш как плува по повърхността, за миг спира при една скала, а след това се върти свободно по вълните. Наблюдаваш го, докато не изчезва зад един завой. После се вглеждаш във водата — нейната вълшебна тъкан, толкова нежна, копринена, се търкаля по камъчетата на речното корито.

Нико се намръщва за миг, докато той я води встрани от потока, и леко мигва, докато изпълнява инструкциите му да се приведе и да мине под някакви „бодливи“ клонки. Челото й се мръщи от усилието, докато си пробива път сред „гъстата“ зеленина. После отнесената усмивка се завръща — докато пресича полянка, която е „мека и пружинираща“ под краката й.

— По бузите ти полъхва лек ветрец. Повдига косата ти и люлее тревите…

Според инструкциите тя отваря малка бяла порта и слиза по няколко покрити с лишеи стъпала, водещи през шарената сянка към самотен басейн. Там сяда върху наклонения ствол на покрит с мъх дъбов пън и наблюдава слънчевата светлина, която „прозира между дърветата и танцува върху водата“. Лявата ръка на Нико пада от дивана и се движи по пъстрия килим — потапя се в студената вода.

Тя е на своето „безопасно място“, където нищо и никой не може да я нарани. Дюран наблюдава как гърдите й се издигат и спадат и задълбочава хипнотичното й състояние.

— Да се върнем назад — казва той. — Ти си момиче.

— Аз съм момиче.

— Момиче. Дванайсет… единайсет… десет. Помниш ли?

Тя се размърдва, после кимва. Дюран е на два метра от нея, наведен от стола си, поразен от начина, по който се променя лицето й: мъдрото и предпазливо безразличие отстъпва на сладката и енергична невинност. Тя отново е дете и дори гласът й е детски.

— Къде сме? — пита той.

— В Южна Каролина.

— При твоите осиновители?

— Да. В нашата къща. Голяма бяла къща, встрани от оживения път.

— Разкажи пак.

— Вие знаете.

— Разкажи отново.

— Пред нея има колони — тя мръщи чело, — големи бели стари колони. Като на богаташките къщи. Само че боята се лющи и се вижда, че не са от дърво, а от плоскости. И че скоро ще се разпаднат.

— Какво е това? — пита Дюран.

— Верандата.

— Добре… какво друго?

— Дървета.

— Какви дървета.

— Ами дървета. Вечнозелени дъбове. Къщата е в края на малък път…

— Дълга автомобилна алея — поправи я той.

— Дълга алея за автомобили, с вечно зеленикави дъбове от двете страни.

— Вечнозелени — поправи я той.

— Правилно. Така ги наричат — само че не изглеждат вечнозелени. Изглеждат стари и мъртви. Но всички си мислят, че са чудесни. С изключение на мен.

— Не ги ли харесваш?

— Не, те ме плашат!

— Защо?

— Защото…

— Защо?

— Защото са отвратителни.

— Отвратителни? Какво имаш предвид?

— Заради паяжините.

— Говориш за дървесния пух ли?

— Да.

— А нещо друго?

Челото на Нико се набръчква, докато мисли за отговора. Накрая тя поклаща глава.

— Дек не прави ли нещо с мъха? — пита Дюран.

Тя пак се размърдва. След малко кимва.

— Ами… ами…

— Какво прави?

Тя крие главата си във възглавниците.

— Слага си го в косата през нощта.

— И на какво прилича? На какво прилича?

— На паяжина.

— Разкажи ми за Дек. — Той се навежда над нея.

— Не обичам Дек — възкликва тя. Внезапно очите й се отварят и тя се надига. — Но вие няма да му кажете, нали?

— Няма.

— Обещавате ли!

— Обещавам. Сега легни и затвори очи. Там си на сигурно място. — Дюран вижда как тя започва да диша по-учестено.

— Само ние с теб сме тук, и вятърът, и поточето, и… Нали?

Тя кимва.

Той се връща към темата.

— Защо не обичаш Дек?

Почти минута тя не отговаря, гърдите й се вдигат и спадат. Дюран търпеливо чака отговора, втренчен в устните й. Накрая тя измърморва:

— Заради това, което прави!

— И какво е то?

— Лъже, че отиваме на църква.

Нико се гърчи.

— Заедно с наши приятели. Но не отиваме в църквата — а по един тунел в мазето.

— И какво става там?

Нико застива. После поклаща глава.

— Не правехте ли филми понякога?

Тя кимва.

— Разкажи ми за тях — казва Дюран.

Нико се мръщи, после се обръща на една страна, така че да се отдалечи от Дюран; лицето й е заровено в дивана.

— Не мога — казва тя.

— Не можеш ли?

Тя отрицателно поклаща глава.

— И защо не? — пита Дюран.

— Защото просто не мога.

— Не можеш да си спомниш нищо от филмите ли?

Тя отново клати глава.

— Но… аз си спомням един — казвай той. — За времето, когато… когато си се омъжила.

Нико упорито клати глава и Дюран вижда как твърдоглавието й постепенно се превръща в смесица от страх и печал.

— Да се върнем към това — предлага Дюран. — Към сватбата. Разкажи ми за нея.

Тя го прави. Под ръководството на Дюран си възстановява спомена за смъртта на по-голямата си сестра в един порнографски филм, в който се бяха снимали и двете — по-малката сестра играела поддържаща роля. Това беше територия, която Нико и Дюран посещаваха често. За Нико това беше основен проблем и беше жизненоважно да се изправи срещу него.

— Цялата съм облечена в бяло — казва тя почти шепнешком. — Като булка с дълъг шлейф и с букет цветя.

— Какви цветя?

— Червени рози и бели клонки — отвръща тя без колебание. — И папратови клончета. Розана е младоженецът — което е глупаво, защото е момиче.

— Как е облечена? — пита Дюран.

— В черен смокинг с червена папийонка. Много е красива! Ейдриън носи пръстените.

— А как е облечена Ейдриън?

— Не е облечена. Носи само венец от цветя.

— И вървите по прохода между пейките като в църква, така ли?

— Вървим…

— Има ли свещи?

— Да. Свещи и молитви. И после свещеникът застава пред нас и пита: „Ще вземеш ли този мъж…“.

Гласът й спада и тя като че ли не може повече да се съсредоточи.

— Свещеникът: „Ще вземеш ли този мъж…“ — и после какво? — Дюран се опитва да я върне към спомена. — Доколкото си спомням, питат теб…

— Да — каза Нико.

— И? Какво направи?

— Коленичих.

— И?

— Отворих си устата.

Неудобството на Нико ставаше все по-осезаемо и Дюран се тревожеше, че може да прерасне в истерия, както вече се бе случвало. Затова смени тактиката.

— Разкажи ми за Розана — каза той. — Коя е тя?

— Младоженецът.

Дюран отмахна отговора, като че ли бе досадна мушица.

— Във филма е била младоженец. Но… коя беше тя всъщност?

— Имате предвид извън филма ли?

— Да.

— Тя ми беше сестра. По-голямата ми сестра, Ейдриън е малката ми сестра.

— Разбирам…

— Защото когато бях десетгодишна, Ейдриън беше само на пет. Бях много по-голяма!

— Значи си имала две сестри.

— Не — поклати глава Нико. — Само Ейдриън. Нямах повече Розана.

— Защо?

— Тя умря.

— О… съжалявам — каза Дюран и замълча за момент. После попита: — И как?

— Какво как?

— Как умря?

— Във филма — прошепна Нико.

— Аа, вярно — каза Дюран. — Тя е умряла във филма! Но това е било само филм.

— Не. Беше наистина!

— Кое?

— Филмът.

— Какво искаш да кажеш?

— Това беше истина! Те дръпнаха косата й и…

— Кои?

— Един мъж.

— Какъв мъж?

— Мъжът с червената качулка. Носеше роба и имаше качулка.

— Роба ли?

— Всички носеха роби, освен мен. И Розана, и Ейдриън, и Дек.

— Как беше облечен Дек?

Нико се намръщи в очевидно детско усилие да се съсредоточи. Накрая каза:

— С тиранти.

— Какво?

— Трябваше да е свещеник — истински важен свещеник! Но не беше облечен като свещеник.

— А на какво приличаше?

— Не знам — каза Нико. — Носеше само тиранти. Кожени тиранти. И паяжини.

— Добре — каза й Дюран. — Но ти каза… че дръпнали главата на Розана назад.

— Да — кимна Нико.

— И… когато това стана — къде беше тя?

— На пода.

— И какво правеше?

— Тя беше така — опряна на ръце и на колене.

— Защо?

— Защото имаше секс!

— Тя правеше секс?

Кимване.

— С кого?

— С някакъв мъж.

— Но не беше ли много малка?

— Беше на дванайсет — повдигна рамене Нико.

— Разбирам. Тя правеше секс и после — какво?

— Казах ви. Мъжът с червената качулка дръпна косата й назад…

— И?

— И я закла.

— Как я закла?

Тя докосна гърлото си с пръст.

— Преряза й гушата…

— И после?

Нико изхлипа и обърна лице към възглавниците.

— Не гледай встрани, Нико. Трябва да видиш това. Просто ми кажи какво се случи.

— Очите на Розана се отвориха ей толкова широко — беше уплашена! Защото кръвта й се пенеше и тя не можеше да каже нищо — само хъркаше…

— И ти гледаше?

— Да. Изпод Дек.

— Но… ако това е било само филм — ако е било наужким…

— Не!

Нико разтърси глава.

— Не беше наужким. Беше истинско! — Тя се надигна на лакти, гласът й беше завладян от ужас. — Беше наистина истинско! Дек пазеше филма в специална кутия — с ключ. И понякога ме караше да го гледаме заедно — не можех да видя повече Розана — освен във филма. Защото Розана си беше отишла. Розана умря в тунела, тунела, за който казваха, че бил църква…

Дюран се опитваше да я успокои.

— Шш… няма нищо. Ти си тук с мен. Няма да ти се случи нищо лошо.

Напрежението я напусна и главата й отново падна върху възглавниците. Дюран виждаше, че е напълно изтощена.

Заговори спокойно и тихо и бавно започна да я извежда от транса, като следваше в обратен ред стъпките, които бяха изминали във въображаемия свят, толкова познат и на двамата. Пътеката. Потокът.

— Поеми си дълбоко дъх — каза й той. — Въздухът е прекрасен. Мек, чист и хладен.

Гърдите й се надигаха и спадаха. И отново се надигаха.

— Когато преброя до пет — каза той, — ще се събудиш и ще се чувстваш отпочинала и освежена, нали?

И без да чака отговор, започна броенето.

— Едно… две… три…

Очите на Нико потрепнаха и се отвориха, тъмните нефокусирани зеници се разшириха от светлината. Дюран й подаде една хартиена кърпичка.

— Свърши наистина добра работа, Нико. Гордея се с теб.

Тя замига яростно срещу светлината, после фокусира погледа си върху Дюран, свали крака от дивана, седна и се изкашля. Лицето й беше зачервено, очите й — блестящи и чисти.

— Всичко наред ли беше?

— Абсолютно — увери я той. — Ще си поговорим отново в петък.

Помогна й да стане и я поведе към вратата. Тя му се усмихна и го целуна игриво по бузата.

— Наистина ми осигурихте хубав ден, докторе.

— Нали затова съм тук — пошегува се той. После стана сериозен. — Макар че има едно нещо.

— Какво?

— Литият — взимай го, Нико.

Тя извърна очи.

— Обещай ми — повтори той.

— Мразя го — упорито отвърна тя. — От него се чувствам мъртва.

— Задържа те на земята. А ти се нуждаеш от това. Или искаш само да си караш ролерите по улиците?

Тя тръсна глава.

— Тогава си взимай лекарствата.

Когато тя излезе, Дюран се върна на бюрото си и напечата кратък обзор на следобедния сеанс.

Когато привърши с документирането на прегледа, Дюран измъкна касетата от магнитофона, обви я в гофрирана хартия и я стегна с ластични лентички. После пусна пакета в плик за експресни доставки и го адресира до фирмата „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“2 в Ню Йорк.

Най-близката пощенска кутия беше на една пряка — една дълга пряка — на ъгъла на „Портър“ и „Кънектикът“. Трябваше да слезе с асансьора и…

Не обичаше да излиза.

Това беше. Не обичаше да излиза. Но се налагаше.

Трябваше.

Излезе на стълбите и натисна копчето на асансьора. Внушаваше си, че трябва да мисли за съвсем други работи.

Например за ЖСР.

Историята на Нико беше шокираща, разбира се — но въобще не беше оригинална. В литературата имаше стотици съобщения за „организирани“ посегателства срещу деца. И почти всички си приличаха — мрачни разкази, които свеждаха достоверността почти до нула.

Асансьорът пристигна. Вратите се отвориха, Дюран влезе и натисна копчето на първия етаж.

В зависимост от терапевта, с когото говорите, или от вестника, който четете, ЖСР е или масова халюцинация, или нещо не особено вероятно, а понякога и нещо по-лошо — епидемично движена от демони тайнствена сила, чиито перверзии обикновено започват с ритуално убийство на дете.

Вратите на асансьора се отвориха и Дюран излезе във фоайето. Като се стараеше да не гледа нито вдясно, нито вляво, а да се съсредоточи върху вътрешния си монолог, той излезе през въртящата се врата и забързано закрачи към пощенската кутия. Беше студен и ветровит ден и човек имаше чувството, че целият свят е проветрен с климатици. От поривистия вятър клоните на дърветата се люлееха, дори витрините на магазините подрънкваха.

Той си мислеше за феминистките — които бяха затънали в противоречия относно Жертвите на сатанински ритуал. Много от тях вярваха, че отричането на съществуването на ЖСР е първата крачка към пренебрежението на по-обикновените форми на сексуално насилие. Това правеше от всеки скептик „тип, склонен да позволява“ и дори по-лошо — да става съучастник в сексуалното заробване на невинни жени и деца.

И освен това…

Но ако наистина имаше сатанинска тайна секта, чиито церемонии включваха човешки жертви, канибализъм и педофилия — къде бяха доказателствата? Къде бяха телата, кървавите петна, костите?

Дюран винаги бе мислил, че това е добър въпрос, но ако го зададеше гласно, щеше да пострада от последствията. За много хора това беше сексуалният еквивалент на отричането на Холокоста. А в действителност ЖСР се приемаше като съвременен холокост — или поне така се твърдеше.

Той за момент вдигна поглед към небето и се уплаши, че ще припадне. Думите — кървави петна, кости — изглеждаха несвързани.

„Нико — припомни си той. — Ти мислиш за Нико.“ Нямаше значение какво му беше казала. Дюран се замисли над собствените си усещания. Не беше шокиран. Проявяваше само своето добронамерено безразличие, професионалното си съчувствие и загриженост. Нещо й се бе случило, казваше си той, и тази история, тази приказка — ако наистина беше само приказка — беше начинът, по който тя се справяше със собствената си нарушена функционалност, със собственото си откъсване от реалния свят. Тя я беше измъкнала от заобикалящата я култура, направо от въздуха, и я беше приела като обяснение за проблемите си. И това по някакъв начин й помагаше да се справя с проблемите си, и работата му като терапевт беше да…

Стигна до пощенската кутия, пусна плика, обърна се и закрачи към вкъщи. Всъщност се стараеше да крачи — само да крачи — но след няколко стъпки, почти незабелязано, темпото му се усили и докато стигна района на „Кулите“, на практика вече тичаше. Пазачът — днес беше момчето с очилата „Бъди Холи“ — го проследи учудено как се втурва с трясък във фоайето, но после го позна и загуби интерес. Дюран се опита да се усмихне. Небрежен поздрав. Асансьорът го отведе в неговото убежище.