Синдромът

28.

Сутринта остави бележка на Дюран, че е станала рано и отива във Вашингтон, за да вземе пощата на Ники и да провери чековете й и данните от кредитните й карти. И че ще се върне към пет с две пържоли и торба дървени въглища за скарата. Спомни си, че той няма никакви пари, и му остави една двайсетачка, като му написа бележка да купи бутилка каберне.

Това, което не спомена, понеже знаеше, че Дюран няма да го одобри, беше, че първо ще се срещне с Къртис Слоу. Не че беше мислила много какво ще му съобщи. Но трябваше да направи нещо. Не можеше да изчезне просто така. Нито пък можеше да отиде до офиса — там със сигурност щеше да се случи това, което им се случи в „Комфорт Ин“. В никакъв случай не можеше да се появи на работното си място. Беше неделя и щеше да го хване вкъщи. Поне се надяваше.

Докато караше през равната селска местност, Ейдриън се замисли какво ще каже.

„Всъщност, Къртис, най-забележителното беше снощи, докато се грижех за възрастните и болните…“ Не. Слоу не даваше и пукната пара за възрастните и болните. Но обръщаше голямо внимание на онези, които правеха дарения за католическата църква, така че тя промени нещата: „Къртис, яви ми се Светата дева и…“ Не. И това нямаше да мине.

От тези шеги настроението й се поповдигна, но истината беше, че колкото повече се приближаваше към срещата, толкова повече й ставаше ясно, че каквото и да каже, няма да е подходящо. „Трябва ми адвокат — помисли си тя. — И не обикновен адвокат, а съдебен. Истински адвокат.“ Но тя нямаше адвокат. Което я поставяше в неизгодното положение да съобщи истинското състояние на нещата.

В крайна сметка грешката не беше нейна. Напротив, тя бе рискувала живота си, за да отиде на работа миналата седмица, и за малко не я убиха. И това нямаше да е така, ако беше отделяла повече време на сестра си. А тя беше работила по шейсет часа седмично близо година, без почивен ден или болнични, и в уикендите, и по празниците. Да приемем, че беше провалила свидетелстването, но все пак то можеше да се проведе на друга дата. Наистина стана лошо, че бе накарала хората да загубят времето си — за което съжаляваше — но не бе имала друг изход.

С тези мисли не забеляза как стана седем, после осем и девет. Накрая се вля в градското движение — по това време вече беше решила какво да разкаже.

Къщата на Къртис Слоу беше в Спринг Вали и струваше поне един милион — райска гориста местност в сърцето на града, на границата с Рок Крийк Парк. Ейдриън беше идвала тук само веднъж — по спешност, защото трябваше да занесе чантата на Слоу от службата. Не помнеше номера, но в този район — един от най-скъпите райони във Вашингтон — нямаше много къщи — а и домът на Слоу не беше къща, която може да забравиш.

Според Иржи Ковач от лосанджелиския офис на фирмата, който идваше веднъж месечно на заседания във Вашингтон, къщата беше пълно копие на вилата на маршал Тито на езерото Блед. Висока три етажа, с гипсова мазилка и френски прозорци, тя се издигаше на лек склон, зад дървен стобор, с кръгова алея с малък фонтан в центъра. Ейдриън спря зад „Биймър“-а на Слоу — колата бе произведена само в седемстотин бройки. После слезе и мина по алеята до главния вход. Чувстваше се като дете в замък от царството на приказките.

„По дяволите — помисли си тя и почука на тежката дървена врата. — Май сглупих.“

— Ейдриън!

Слоу се показа на прага — в кафяви, раирани панталони и маслиненозелен пуловер. Очевидно беше изненадан.

— Влизай!

Той я заведе във всекидневната, където върху голям китайски килим бяха сложени две тежки кресла, покани я да седне и каза:

— Почакай минута, ще кажа на Аморита да ни донесе кафе…

Тя чакаше нервно, като разглеждаше колекцията на Слоу от руски икони. След малко симпатична латиноамериканка дойде със сребърен сервиз за кафе и Ейдриън си наля. Слоу се появи, като закопчаваше огромния си ръчен часовник „Брайтлинг“.

— Какво става? — повтори той в отчаян опит да я предразположи и да се прави на колега.

— Ами, доста е сложно — каза тя, — но смятам, че трябва да изляза в отпуск.

— В отпуск… — Слоу седна срещу нея и се намръщи. — Това не може ли да го обсъдим в офиса?

— Там е работата, че не можем.

Лицето на Слоу се сви в скептична, озадачена гримаса.

— Какво?

— Не мога да отида там. Нека ви обясня…

И го направи. Разказа историята колкото се може по-сбито, като в трийсет секунди прехвърли детството си, след това се спря на болестта на сестра си в Европа. Слоу слушаше замислено, скрил очи зад рунтавите си вежди, отпиваше от кафето и кимаше съчувствено, докато Ейдриън му разказваше как бе намерила тялото на сестра си. Беше наистина впечатлен. Тя стигна до зловещата връзка на сестра си с Дюран, наемането на Бонила, убийство му, скептицизма на полицията… и всичко останало, включително инцидента в „Комфорт Ин“ и предстоящата операция на Дюран. Когато свърши, остави чашката си с кафе и каза:

— Така че разбирате: наистина трябва да стоя настрани от работното си място за известно време. Защото — знам колко мелодраматично звучи — някой се опитва да ме убие.

Слоу я погледна замислено, остави чашата си на масата, наведе се напред и каза:

— Значи… си се обвързала с онзи тип?

Челюстта на Ейдриън увисна.

— Нали това ми обясняваше? — попита Слоу.

— Не — възрази тя, — съвсем не е така. Става въпрос за…

— Нека ти обясня нещо — изръмжа адвокатът. — Не мисля, че в града има друга юридическа фирма, която да се грижи толкова за хората си като „Слоу & Хюли“. Ако някой скърби, няма да разочароваме никого: ще му окажем цялото необходимо съдействие. Но това… това минава границите на нормалното. Полицията? „Комфорт Ин“? Боже — какво ще е следващото? Паркинг за камиони ли?

Слоу поклати глава и стана.

— Но — почна Ейдриън — вие не разбирате…

— Мисля, че разбирам — каза Слоу. — Подробностите настрани, но очевидно попадаш в лоши истории. — Той насочи пръст към нея, като че ли да подчертае казаното. — Това не е добре за един адвокат. — Спря за момент, после каза: — Трябва да обмисля нещата. — И плесна с ръце, за да покаже, че разговорът е свършил.

И не само разговорът. Въпреки волята си тя усещаше, че ще се разплаче. Като се бореше със сълзите си, последва шефа си към вратата.

— Може би временното отсъствие е добра идея — подхвърли той, докато отваряше вратата. — Трябва ти известно време, за да оправиш нещата. Да сложиш ред в живота си. След това… ще видим какво да правим.

Ейдриън кимна, като стискаше зъби, за да не ревне.

— Благодаря.

— Ще наредя на Бети да се заеме с материалите по асфалта. Тя не е от най-способните, но е… на разположение.

Сухите очи и усмивката на Ейдриън издържаха до края на алеята и там тя избухна в сълзи. Беше работила толкова упорито, толкова дълго. А сега беше… какво? Как го бе казал? „Границите на нормалното.“

Близо до „Дийн & Де Лука“ спря за чаша кафе с мляко — изпи я на една от малките маси в дългата остъклена зала пред бакалията. Беше в отвратително настроение след срещата със Слоу — очевидно догодина нямаше да работи във фирмата. Неочаквано я обхвана приятно чувство на успокоение: нямаше да работи повече по асфалтовите въпроси или да върши черната работа на Къртис Слоу. В действителност така като че ли щеше да е по-добре. Имаше и други фирми.

Когато свърши с кафето, влезе вътре и купи пакет дървени въглища и две пържоли — месарят ги пакетира с лед. Остави покупките в багажника на колата и тръгна към апартамента на сестра си — беше само на две преки.

Рамон стоеше във фоайето в униформата си, с ръце зад гърба, и се поклащаше на пети. Като я видя, се усмихна и й отвори вратата.

— Радвам се да ви видя! Идвате за пощата ли?

Тя потропа с крака, за да се сгрее, и каза:

— Да. И да поразчистя малко. Как е Джак?

— Добре е! И познайте какво? Последвах импулса си. Както ми каза Ники.

— Тя ли ти каза?

— Да. Говорихме си тъкмо… преди да се случи онова. И приех предложението.

— За какво?

— Във филма на Скорсезе. Аз съм портиер номер две — Рамон Кастро де Вега. Кво ще кажете?

— Страхотно!

— Сега си мисля дали да не се захвана с някой театър в района, нали разбирате?

— Защо пък не?

— Както и да е… пощата е в кухненския шкаф. Искате ли ключ?

— Не — каза Ейдриън. — Имам си.

Рамон я придружи до асансьора, натисна бутона и докосна ръба на фуражката си.

— Ще кажа на Джак, че сте питали за него.

— Ще се радвам — каза тя.

После се качи до апартамента на сестра си. „Трябва да направя нещо с пепелта й. Трябва…“

Влезе в апартамента и я обзе вълна от скръб, по-силна, отколкото бе очаквала. Може би се дължеше на напрежението, под което се намираше, може би беше от жилището с увехналите цветя и неподвижния въздух. Какъвто и да беше източникът, тъгата я връхлетя като камион. Сълзите се затъркаляха по бузите й за втори път тази сутрин. Тя отиде на балкона, постоя на студения въздух и поплака за Ники; сълзите й замъгляваха гледката оттатък реката.

След няколко минути влезе вътре, за да се залови за работа. Апартаментът беше потискащ — разхвърлян и някак си оскърбителен към паметта на Ники. Трябваше да почисти основно и реши, че това може би ще я накара да се почувства по-добре. Хладилникът миришеше на вкиснато мляко, имаше и вмирисана риба в някаква картонена кутия. Тя събра всичко в една зелена торба за отпадъци, излезе на стълбището и я изхвърли в шахтата за боклуци. После мина от стая в стая с флакон почистващ спрей и хартиени кърпи и избърса праха от масите и шкафовете. Накрая стисна зъби и влезе в банята — полицията я бе оставила в пълен безпорядък. Навсякъде имаше прах за отпечатъци, защото — както й бяха обяснили ченгетата — самоубийството на сестра й било криминално деяние и трябвало да се отнасят към него именно като към такова.

Цветята на балкона бяха изсъхнали, но Ейдриън не намери сили да ги изхвърли. Така че само ги скупчи в един ъгъл на терасата.

Оставаше пушката. Беше мислила много за нея. Ако Ники я бе купила, кога и откъде? Това може би имаше възможност да се проследи. Сигурно имаше сериен номер или нещо такова. Отиде до гардероба на сестра си, отвори го и потърси кутията.

Но нея я нямаше.

Първо реши, че е забравила къде я е оставила. Погледна под леглото на сестра си и видя… валма прах и парчета опаковъчна хартия. Изправи се, отиде в антрето и погледна в шкафа, после във всекидневната и под диваните — търсеше навсякъде. Но пушката беше изчезнала. Беше голяма зеленикава кутия и не можеше да не я забележи… но я нямаше.

И тогава стигна до извода: бяха я откраднали. Колкото и да мразеше мисълта, че ще трябва да се занимава с оръжието, откритието, че някой е ровил в апартамента на Ники и го е отмъкнал… я накара да изтръпне. Беше като в апартамента на Дюран, когато бе изчезнал Бонила.

След тази кражба всичко изглеждаше несъществено и несигурно, като че ли я преследваше лоша съдба. Беше й неприятно да мисли за това; изпита усещането, че нейният свят е зона, където може безпрепятствено да влиза всеки непознат.

Рамон й напомни за пощата (която всъщност бе оставила горе, в апартамента) и после, когато тя си тръгна, й махна за довиждане. Хрумна й да отскочи и до своето жилище, поне да вземе праха на Ники, но реши, че това е твърде опасно. В крайна сметка малко преди шест се върна в Бетани.

Дюран беше в добро настроение. Тя му каза, че е изчистила апартамента на Ники и му съобщи за изчезването на пушката, но не му спомена за срещата си със Слоу. Изпрати го до супермаркета за салата и сос за подправки „Пол Нюман“. Изпекоха пържолите на скарата зад къщата и отвориха бутилката каберне, която той бе купил още по обяд.

Дюран беше в приповдигнато настроение и се мъчеше да предвиди какъв резултат би имала оперативната намеса. И изпитваше някакво вътрешно облекчение: нямаше го неприятното чувство, както когато напускаше апартамента си. Разказа й за пристъпите на паника, от които бе страдал, и за агорафобията, която бе изпитвал.

— Сега това е изчезнало — каза той. Не бе изпитвал такова нещо от деня, когато избягаха от „Комфорт Ин“.

— И какво мислите за всичко това? — попита тя.

— Не знам. — Той поклати глава. — Но видяхте цялата онази апаратура в съседния апартамент, нали?

Тя кимна.

— Ами ако тя… не знам… е имала някакво влияние върху мен?

— Какво искате да кажете? — Тя го погледна озадачено.

— Не съм сигурен. Просто чувствам, че има голяма разлика. По-добре съм. Чувствам се по на себе си.

Тя кимна замислено, но не можа да устои.

— И това би могло да е?…

— Кой знае какво? — усмихна се Дюран.

Направо беше чудо, че все пак успя да го чуе. Ако морето не беше толкова спокойно и тихо, сигурно нямаше да може. Но нощта беше бездиханна, морето — неподвижно, а тя — отпочинала и полубудна; умът й работеше бързо.

Звукът, който я събуди, бе слабо, но определено метално изскърцване — като че ли долетя през дъските на пода. И по някаква причина я разтревожи. „Нещо под леглото“ — помисли си тя. Но не, това беше лудост. Лежеше в мрака, без да помръдва, и разбра, че звукът долита от по-далеч. В мазето имаше някой.

Мина известно време — минута или две — и не се чу нищо. Тъкмо бе решила, че си въобразява, когато усети, че някой стои пред спалнята й. Как беше разбрала, не можеше да каже. Нямаше никакъв звук. Нямаше светлина. Просто беше… факт.

После вратата се отвори. Тя стисна очи, но усещаше как другият я наблюдава. Дюран? Той трябваше да е. И все пак не изглеждаше да е Дюран. Току-що бе вечеряла с него и дори да беше луд, той не се държеше така. Беше някой друг. Но кой?

Стори й се, че мина много време — не можеше да каже дали една, или пет минути. Като че ли долови и друг звук — не откъм вратата, а отново откъм мазето. Халюцинираше ли? Може би. Може би не. Както и да е… Вече полудяваше, принудена да лежи така неподвижно. И все пак… това беше единственото й предимство — тайната, че е будна.

Отвори лекичко очи и за миг успя да зърне ивица светлина, после в отвора на вратата се мерна крак и част от рамо на човек, осветено отзад. Вратата тихо се затвори и светлината изчезна.

И това беше всичко. Отново можеше да чуе морето, почти безшумния плисък на прибоя. Дори дочуваше далечния шум от движението по магистрала А-1, на цели шест преки разстояние. Ослушваше се за стъпки из къщата, за звуци от мазето, за шум от затваряне на входната врата. Но нямаше нищо. По същия начин би могла да бъде в запечатано подземие.

Остана да лежи и да гледа как минутите минават по осветения циферблат на часовника до леглото й. Накрая, след шест минути, се чу слаб шум от стъпки по чакъла на пътеката. Тя бързо стана, отиде до прозореца и надникна.

Не видя нищо, но чу стъпки по алеята. И затварянето на врата на кола. И паленето на двигател. В призрачната лунна светлина забеляза просветване на метал и задницата на кола, която изчезна зад ъгъла като привидение.

— Чухте ли нещо?

Тя рязко се обърна и видя Дюран. Беше бос и изглеждаше сънен, макар че бе облечен.

— Тук имаше някой — каза тя.

— В къщата ли?

— В мазето — каза Ейдриън. — И после и в къщата. Мисля, че беше дошъл за компютъра.

— И?

— Какво?

— Взел ли го е? За какво му е притрябвал?

— Не знам. Ще погледна.

После се усмихна смутено.

„О, за бога — помисли си тя, — та аз съм по бельо.“ Отиде да си облече джинсите и пуловера, а Дюран се провикна:

— Тук си е — на масата!

Тя влезе във всекидневната и видя, че всичко е в същото положение, както го бе оставила, преди да си легне. Нищо не беше местено или пипано, доколкото можеше да прецени. Отиде до прозореца и видя, че и колата си е на мястото.

— Може би ми се е присънило — каза тя.

— Едва ли — отвърна той. — Аз също чух нещо.

— Помислих си, че е в мазето, но… не съм сигурна.

Прегледаха всички стаи, но като че ли нищо не беше докосвано.

После излязоха и отидоха до металната врата, през която се влизаше в мазето.

— Може да погледнем и тук — каза той и я отвори.

— Същият шум! — прошепна тя, когато вратата се отвори с леко изскърцване. — Това ме събуди.

— Хм — само каза той.

Тя го последва по стълбите в тъмното. Той закрачи напред, размахал ръце, за да открие шнурчето за осветление, което висеше от тавана. Напипа го, дръпна и се огледа.

До стената бяха подпрени сгъваеми алуминиеви столове с платнени седалки. На другата стена висяха въжета, градински сечива и няколко стари спасителни жилетки и играчки за плажа.

— Не виждам нищо — каза Дюран.

— И аз.

Минаха покрай котлето на отоплението. Таванът беше толкова нисък, че Дюран трябваше да се наведе, в косата му се заплетоха паяжини. Изведнъж той я хвана за ръката.

— Какво? — попита тя.

— Не ви ли мирише на газ?

— Носът ми е запушен — каза тя. — Нагълтах се с прах в къщата на Ники.

— Газ е — изръмжа Дюран. — Да, газ.

— Да се обадим на агентката по недвижима собственост — каза Ейдриън. — Трябва да я поправят.

И бързо дръпна шнура на лампата и тръгна по стъпалата.

— Хей! — викна Дюран. — Почакайте! Нищо не виждам.

— Мислех, че сте зад мен. — Обърна се и протегна ръка във въздуха, за да хване шнурчето. Напипа го и дръпна.

Той стоеше неподвижен, като че ли душеше.

— Почакайте секунда. — Гласът му беше нисък и напрегнат. — Загасете!

— Какво?

— Загасете!

Тя пак дръпна шнурчето.

— Странно — каза Дюран. Гласът му й се стори по-висок в мрака. — Като че ли мярнах някакъв проблясък ей там. Светнете пак.

Тя щракна лампата и отиде до него. Беше приклекнал и гледаше зад някакви сандъци.

Тя също клекна — и я видя: малка свещица, примигваща в полумрака.

Пред очите им пламъчето порасна и стана по-ярко, после се извиси в синкаво стълбче, с оранжево ядро в сърцевината. Дюран я сграбчи за ръката и я помъкна към вратата — стискаше я толкова силно, колкото когато бе извил китката й, за да й вземе пластмасовия шаблон.

— Пуснете ме! — викна тя.

Изскочиха навън и той я задърпа към океана.

После долетя звукът — търкалящ се рев, който избухна оглушително и въздухът зад тях се взриви в огромно кълбо яростен пламък, топлината беше изгаряща. Стигнаха до брега, обърнаха се и видяха огнения стълб над покрива на къщата.

— Но… как разбрахте? — попита тя.

— Видяхте ли пламъчето? Свещта започна да става по-ярка, нали?

Тя кимна.

— Пропанът е по-тежък от въздуха, така че се стеле по пода и… и се натрупва. Бяха сложили свещта на някаква щайга зад сандъците, така че когато газът стигне до нея, да се е натрупал в достатъчно количество. Извадихме късмет.

След миг Ейдриън се разтрепери — и от студа, и от шока. „Опитаха се да ни убият — помисли си тя. — Отворили са газта и са изключили предпазното устройство. Или нещо такова. — Във въздуха се вдигна стълб от искри. — После са запалили свещта, като за литургия. Това чух — звука от мазето. И после са проверявали — искали са да се уверят, че съм там.“

— Опитаха се да ни убият — каза тя. Гласът й беше тих, лицето — осветено от огъня.

Дюран кимна, прегърна я и заедно тръгнаха към къщата. Отвсякъде се чуваха сирени — виеха все по-наблизо. Внезапно Дюран се напрегна, после спря и се потупа по джобовете. Усмихна се облекчено.

— Ключовете на колата. У мен са.

Първата пожарна се приближи с грохот; сирените пищяха, лампите бясно се въртяха. Небето се изпълни с проблясъци — жълто, червено, жълто, червено. Минаха покрай някакъв човек по пижама и набързо наметнато яке. Стоеше, прегърнал жена си — тя беше по пеньоар и кожени пантофи. Гледаха къщата.

— Като факла — каза мъжът. Гласът му бе прегракнал.

После част от покрива се срути с глух тътен и изригна гейзер от огън и искри.

Дюран отключи колата. Ейдриън гледаше това, което вече беше архитектурен скелет — между почернелите му ребра танцуваха пламъци. Температурата в единия край на улицата беше 50 градуса, а в другата — един.

Докато потегляха, тя каза:

— Мисля, че полицейският участък е някъде към водната кула.

— Не отиваме там — каза той.

Тя го погледна, като че ли беше ненормален (което, разбира се, май беше вярно).

— Трябва — настоя тя. — Не можем само да бягаме.

— По-добре е да не се мяркаме там — каза той.

— Защо?

— Защото е по-добре, ако сме мъртви.

Тя погледна отражението му в прозореца.

— Какво искате да кажете?

— Ако ни смятат за убити, е по-добре. Ще живеем по-дълго.