Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 13РАЗХОДКА ИЗ КАРУЕЛ ГРЕЙНДЖ

През една отворена врата в дъното на този кратък проход светеше приятен огън, който показваше, че стаята е била приготвена за пристигането й. Алис се чувстваше малко странно и поуплашена, но възвърна самообладанието си, когато зърна старата Дулчибела Крейн да разопакова багажа й на веселата светлина.

Мрачната старица Милдред Тарнли спря на прага.

— Стаята е много добре проветрена, госпожо — каза тя с малък поклон.

— Изглежда много удобна, благодаря ти. Всичко е толкова чисто и огънят е много приятен — отговори Алис и й се усмихна, доколкото можа.

— Имаме и стаята с гоблените и стаята с кожените мебели, обаче те не са толкова сухи като тази, нищо че са с ламперия.

— Дъб, нали така? — попита младата дама и се огледа.

— Да, госпожо. Освен това имаме и стаята с розовите тапети и гардеробната, ама са в много лошо състояние и понеже леглото е тук, реших, че тази е най-хубавата. Освен това в стената са вградени шкафове с рафтове, които се заключват, а и ключалките са оправени. Затова мисля, че тая стая е най-удобната, господарке. Ето тук е гардеробната. Искате ли да сложа още въглища и дърва в огъня?

— Не, така е много добре. Благодаря.

Алис седна пред огъня, усмивката й сякаш се стопи в сиянието му и тя придоби много мрачен и дори притеснен вид. Милдред Тарнли се поклони, огледа стаята и се оттегли.

— Е, Дулчибела, ти кога ще пиеш чай? — мило попита Алис.

— Ще си приготвя една чаша тук, скъпа, ако ми позволиш, след като подредя нещата ви.

— По-приятно ли ще ти е, отколкото да го пиеш долу заедно със слугите?

— Да, скъпа.

— Тя май не ти хареса, нали, Дулчибела?

— Не мога да кажа, че не ми е харесала. Не съм си разменила с нея дори десет думи. Може да се окаже мила, не знам.

— Има нещо не особено приятно в лицето й, не си ли съгласна? — попита Алис.

— Е, скъпа, наблюдателна сте. Не мога да скрия мислите си от вас. Само че човек привиква с много лица, които отначало не му се струват приятни. Мисля, че тази закачалка е много удобна да си закачите пелерината — каза тя и я пое от ръцете на младата дама. — Боя се, че сте поизморена. Изглеждате ми изтощена.

— Не, няма нищо — отговори господарката й, — просто ми е мъчно за стария Уайвърн и за господаря господин Феърфийлд. Постъпих толкова грубо. Имам да размишлявам за много неща. Не знам, чувствам се малко неловко, въпреки че имам толкова причини да съм весела. А сега трябва да изтичам долу и да изпия чаша чай. Изпрати ме до стълбите и дръж свещта, докато не сляза долу.

Когато Алис стигна до стълбите, я ободри гласът на Чарлс Феърфийлд, който напяваше, обзет от изключителна веселост, следните нареждания във вид на песен:

— Джени, сложи чайника… Барни, силно раздухай огъня с мяха…

Тя забърза надолу по стълбите и го свари готов да й приготви чай, стиснал в ръка каната. Огънят гореше по-силно от преди.

— Е, не се забави много, добра ми жено. Поддържах духа си с песен, обаче въпреки това вече започна да ми липсваш. — Той я посрещна на прага на стаята, обгърна кръста й с ръка и я поведе към един стол, на който я настани с целувка. — Всичко ми се струва като сън. Не мога да повярвам. Но ако е сън, горко на глупака, който ме събуди! Не, скъпа, не е сън, нали? — попита той усмихнат и я целуна отново. — Това е най-щастливият ден през живота ми — заяви той и погледът му я заля с поток от нежна обич.

Размениха още няколко такива думи и седнаха на паметна чаша чай — първата чаша чай в собствения им дом.

Приятната независимост… възбудата, важността… всичко това е наше… чаши, лъжички, стаята, прислугата… осигуреното съкровище и небесният рай за всичките ни мечти, които вече не са далечни и под съмнение. Прекрасен, красив сън, в който няма смърт, бръчки и кредитори! Отпивай, докато е възможно от приятната чаша с… лудост, от този крехък и красив порцелан, и дано се окаже, че сребърната лъжичка, с която разбъркваш напитката, ти е била отредена още при раждането, когато се говори, че я отрежда съдбата.

На следваща сутрин слънцето светеше ярко над Каруел Грейндж и изряза в изпъкнал релеф сглобките и пукнатините по старата сива мазилка, листата и филизите на бръшляна и туфите трева, които на места растяха между парчетата на парапета, а освен това ъгловато очерта върху керемидения покрив сенките на враните, кръжащи край стария комин. Въздухът беше изпълнен с чуруликането на малки птички, а тържествен грак долиташе приглушено откъм гнездата на враните от другата страна на падината, която минаваше отстрани на Грейндж и се сливаше с по-широката и по-дълбока долина, известна като Долината на Каруел.

Младите обичат да сменят дома си и тласкани от инстинкта за промяна и за истинско приключение, подходящ за енергичната им натура, се радват на новия пейзаж.

Чарлс Феърфийлд придружаваше младата си съпруга, която изгаряше от любопитство, кроеше стотици планове и весело и приповдигнато оглеждаше малката си империя.

— Това е градината, казвам ти, за да не я объркаш с гората, където спи омагьосаната принцеса, каквато е обрасла в храсти и заобиколена от дървета. По-хубава е от старата градина в Уайвърн. Има круши, сливи, череши и ябълки. Честна дума, бях забравил, че са толкова големи, а онези храсталаци там са малини, къпини и касис. Виждала ли си някога такъв храсталак, при това с коприва? Боя се, че няма да ти хареса особено. Когато бях момче, тези дървета ми се струваха огромни и чудовищни, каквито са сега, и раждаха дребни и кисели плодове, но и те не бяха много.

— Ще стане много красиво, след като се оплеви, когато в сянката поникнат цветя и около стволовете на дърветата се увият растения. Освен това няма да ни струва нищо. Ще видиш, ще стане изключително красиво.

— А какво ще стане с плановете ти, ако цветята не поникнат без слънце? Мисля, че нито една вълшебна фея — дори и моята — не може да ги накара да растат тук. Но ако не мога да те разубедя, опитай. Според мен, където си ти, има слънце, и няма да се учудя, ако природата се смили и в твое присъствие се случат красиви чудеса.

— Знам, че ми се присмиваш — каза тя.

— Не, скъпа, никога не ти се присмивам. Можеш да ме убедиш в каквото си поискаш. А сега, след като разгледахме дивата красота на нашия запуснат рай, в който ти, доброто ми малко същество, си решена да осъществиш всякакви подобрения и промени, може би е време да разгледаме останалото си имущество, както планираше на закуска — чашите, чиниите, ножовете, вилиците, лъжиците и всичко друго.

— О, да, да вървим, Рай. Ще е много забавно и много полезно, а старата госпожа Тарнли обеща да ми направи списък — каза Алис, за която новите отговорности и достойнства на положението й на съпруга бяха интересни и значими.

Двамата влязоха заедно и повикаха възрастната Милдред със списъка с вещите си. Прочетоха го заедно, като от време на време избухваха в неудържим смях.

— Нямах представа колко скоро може да останем без чаши и чинии — отбеляза Чарлс, — а сервизът ни за вечеря се състои само от седем чинии, две от които са пукнати.

Комичната страна на бедността им вероятно бе подсилена от странния правопис на госпожа Тарнли. Старата жена стоеше на прага на дневната, докато се провеждаше огледът, ужасно недоволна от веселието, добиваше все по-сбръчкан и злобен вид и от време на време им мяташе по някой гневен поглед.

— Никога не ме е бивало особено с писалката, знам си, обаче младата господарка ми нареди и аз се постарах, макар че резултатът несъмнено е жалък — каза Милдред начумерено.

— О, боже! Много съжалявам… уверявам ви, госпожо Тарнли… моля те, Чарли, кажи й… Смеем се само защото са останали толкова малко неща.

— Останали ли? Не знам какво имате предвид под това, госпожо, понеже не познавам друга жена, която като мен би опазила толкова дълго съдовете и приборите. Никога не съм чупила нищо, не и аз.

— Не сме си и помисляли, че вие сте ги счупили, нали, Чарли? — умолително каза малката Алис, която бе все още неопитна и лесно можеше да бъде заблудена.

— Моля те, Милдред, не ставай глупава — скастри я Чарлс Феърфийлд не толкова помирително, колкото би искала Алис.

— Лесно е да наречеш някой глупак, мастър Чарлс, пълно е с глупаци, а и аз не претендирам, че съм учена, но съм чела, че много смях понякога завършва с много сълзи — да ни пази Бог от скръбта.

— Дръж си езика зад зъбите! Ама че си досадна — възкликна той остро.

Госпожа Тарнли вирна брадичка, погледна настрани и не каза нищо. Беше обидена.

— Не можеш ли поне веднъж да бъдеш мила, Милдред? — притисна я той. — Имам чувството, че никога не се смееш, дори не се усмихваш.

— Не обичам много да се смея, благодаря ви, сър. А някои хора май ще е по-добре да не се смеят толкова, ако разбират от дума, и да си спомнят какво са видели нощес. Ако младата дама няма повече нужда от мен, най-добре да се връщам в кухнята, преди пилето да изгори, защото Лили е в градината и вади картофи за вечеря.

Тя замълча, поклони се леко и реши, че е получила разрешение да се оттегли.