Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 2ДОЛИНАТА НА КАРУЕЛ

След около час и половина каретата пристигна пред „Пайд Хорс“ в Елвърстоун Мур. След като смениха конете в странноприемницата, продължиха пътуването си, а госпожица Алис Мейбъл, която бе тъжна и разсеяна отвори прозореца от своята страна и се загледа в ширналата се и тревиста пустош, нагъната на ниски възвишения и на места осеяна с езерца — див и като цяло монотонен и доста потискащ пейзаж.

— Колко свеж и приятен е въздухът тук и колко красива е пурпурната пустош! — оживено възкликна младата жена.

— Точно така, красиво е, скъпа моя. Ето как искам да виждам своето дете — ведро и щастливо, а не тъжно и нещастно като болно птиче. Винаги бъдете такава, скъпа, винаги.

— Ти си мила старица, добра ми Дулчибела — каза младата дама и нежно постави крехката си длан в ръката на старата си дойка. — Винаги си с мен, където и да отида.

— Такава си е Дулчибела — отвърна пълната старица, която си падаше по удобствата, обичаше госпожица Алис повече, отколкото много майки обичат собствените си деца, и беше отговаряла на същите думи и по съвсем същия начин хиляди пъти през живота си.

Младата дама отново се загледа през прозореца — не просто се наслаждаваше на гледката пред погледа си, по изражението й се четеше тревога, докато, подала глава навън, се взираше напред, сякаш очакваше да зърне нещо конкретно.

— Помниш ли групата стари дървета в края и порутената мелница на един хълм? — внезапно попита тя.

— Ами, май си ги спомням, госпожице Алис — отвърна Дулчибела, която не бе особено наблюдателна. — Май си ги спомням.

— Много добре ги помня, но не помня точно къде се намираха. А когато минавахме оттук последния път, беше тъмно — промърмори младата дама no-скоро на себе си, отколкото на Дулчибела, на която не разчиташе много в такива случаи. — Дали да не попитаме кочияша?

Тя почука на прозорчето откъм кабинката и направи знак на кочияша, когато той погледна през рамо. Когато мъжът спря, Алис отвори предния прозорец и попита:

— Малко по-нататък има едно село, нали?

— Да, госпожо, Шълдон. На малко повече от две мили.

— Преди селото вляво има горичка от високи дървета и една стара мелница — продължи красивата млада дама пребледняла.

— Да, казваме й мелницата на Грайс, ама тя от много време не работи.

— Да, така е наистина. Има и един път, който завива наляво точно под старата мелница, нали?

— Това ще да е пътят към Чърч Каруел.

— Трябва да изминеш три мили по този път.

— Ама това е голямо отклонение, госпожо — три мили натам и три обратно, не знам дали конете ще издържат.

— Налага се да опиташ, ще ти платя. Чуй ме — снижи глас тя, — има една къща, стара къща, на пътя за долината на Каруел. Казва се Каруел Грейндж. Знаеш ли я?

— Да, госпожо, ама там не живее никой.

— Не е вярно. Живее една старица, с която се налага да се срещна. Искам да отида там, така че трябва да го направиш — няма да се бавя много, — освен това не бива да казваш на никого. Ще ти дам две лири.

— Добре — отговори кочияшът и се вгледа в бледото лице и в големите тъмни очи, които напрегнато се взираха в него през прозореца. — Добре, госпожо, ще напоя конете в Грейндж и се надявам, че няма да имате нищо против да почакате да им дам и малко овес?

— Не, разбира се. Направи, каквото трябва, но ме чака още много път преди залез, затова няма да се бавиш повече от необходимото, нали?

— Да тръгваме тогава — рече мъжът, обърна се бързо към конете и каретата отново пое напред.

Младата дама затвори прозорчето и за няколко минути се облегна на мястото си.

— Къде отиваме, скъпа госпожице Алис? — попита Дулчибела, която смътно долови, че ще се отклонят от прекия път за дома, и се боеше от стария господар на Уайвърн като повечето останали хора в имението.

— Съвсем наблизо. Нищо съществено. Дулчибела, ако ме обичаш, както твърдиш, не бива да обелваш и дума за това пред нито една жива душа в Уайвърн или където и да било, обещаваш ли?

— Познавате ме, госпожице Алис, не дърдоря пред никого. Обаче не ми е приятно, че надушвам нещо като тайна. Мразя тайните.

— Не се страхувай — не е важно. Нямаше да е тайна, ако хората не бяха неразумни, а и вероятно няма да остане тайна за дълго, — само ми бъди вярна.

— Да ви бъда вярна ли? Че на кого друг да съм вярна, ако не на вас, скъпа? От устните на старата Дулчибела няма да се отрони и дума пред никого. Нали не е далеч?

— Съвсем наблизо е, струва ми се. Трябва само да се срещна с една старица и да получа от нея сведения — нищо особено, просто не искам да се говори за това и знам, че няма да го направиш.

— Нито дума, скъпа. Няма да говоря с никого, не и аз, за нищо на света.

След още няколко минути минаха по моста над един буен поток и каретата зави наляво по страничен път под сянката на високи и достолепни брястове, над които се виждаше останалата без покрив висока постройка на старата мелница. Пътят бе съвсем празен и отначало това бе самота, която хармонираше с дивата пустош и с меланхолията на блатистата местност, които прекосяваха. Скоро обаче възвишенията от двете страни се приближиха и станаха по-стръмни, а пръснатите храсти се скупчиха на групи и се извисиха в дървета, които по-нагоре по пътя се сгъстиха. Бреговете на потока също станаха по-стръмни, по-високи и по-мрачни. Показаха се отвесни скали с дървета и с шубраци. Падината, в която бяха навлезли до старата мелница, бе станала по-дълбока и вече се бе превърнала в тъмна долчинка, обрасла с гора и тънеща в почти пълна тишина, нарушавана единствено от стенанието и от ромона на потока, виещ се между камънаците и къпинаците над невидимите си дълбини. Тесният път минаваше покрай средната част на тази меланхолична долчинка, а близо до мястото, където се намираха в момента, започваше да се изкачва. Докато каретата бавно преодоляваше наклона, в плътната сянка малко пред тях се появи открита карета — очукана, наета и невзрачна, — която се спускаше към тях. Пътят беше толкова тесен, че двете карети не можеха да се разминат безопасно. На места това неудобство се преодоляваше благодарение на извивката на брега и отсрещната карета спря тъкмо в едно от тези разширения. На доста наклонената задна седалка седеше висока жена, вдигнала крака върху възглавница на отсрещната седалка. В карета нямаше никой друг. Беше загърната в наметка от с туид, а в момента кочияшът се бе обърнал с лице към нея и явно получаваше някакви нареждания.

Откакто каретата навлезе в този потискащ участък пътя, госпожица Мейбъл ставаше все по-неспокойна, бледа и притихнала, и докато напредваха, не откъсваше поглед от прозореца. Щом зърна спрялата карета отпред младата дама се скова от внезапен страх, придружен вероятно от далечно предчувствие.