Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 63МЪЛЧАЛИВО СБОГУВАНЕ

В Нолтън Фарм всеки ден приличаше на предишния. Неизменните часове, неизменните задължения, протичащи с военна точност. По време на хранене никой не обелваше нито дума, а когато господарят на дома не си бе вкъщи, всички разговори, дори в най-отдалечените стаи, се водеха приглушено.

Нашият малък приятел виждаше момчето от приюта, дойдеше ли времето за молитва, сутрин и вечер, и понякога минаваше покрай бледото му и неспокойно лице на стълбите и в помещенията, когато задълженията му го отвеждаха там. Двамата се поглеждаха с копнеж, но не се осмеляваха да си продумат. Господин Арчдейл бе наредил така.

Момчето от приюта — може би, защото не действаше ефективно, а може би защото от него се очакваше твърде много — имаше нещастието непрестанно да си навлича… трудно бих могъл да кажа недоволството на господаря, защото думата съдържа намек за чувства, а всъщност едва ли някога е имало по-спокойно и студено същество от Арчдейл. По-скоро си навличаше въздаване на справедливост.

Тези ужасни мерки биваха взимани всекидневно и бяха осъществявани с абсолютното еднообразие, с което протичаше животът в Нолтън Фарм. В единайсет часа студеният глас на старшината се провикваше „Тони!“ и Тони се появяваше, гърчейки се и стенейки от мъчително очакване.

— Пръчката ми — казваше господарят, влизайки в стаята, която наричаше работилница, където се намираше недовършеният орган с неговите два регистъра, със започнатите останали регистри, с белите ивички дърво, длета, триони, оловна ламарина и бурканчета с лепило, пръснати в творческо безредие наоколо. След това нещастното лице на Тони се появяваше в „салона“ и госпожица Мери пребледняла свеждаше очи надолу и мълчеше, а сърцето на нашия малък приятел се разтуптяваше силно над учебника, докато гледаше как слабичкото момче се промъква към полицата над камината, взема пръчката и бавно излиза отново.

След това чуваха как вратата на работилницата се затваря и после съвсем тихо долиташе слабият и ясен глас на господаря. После приглушено и бавно се чуваше плющенето на пръчката и плача на момчето, който се извисяваше до пронизителен и ужасен вой, а после:

— О, сър… Боже… О, сър, божичко… Господин Арчдейл, господарю… олеле, господарю.

Понякога този вой продължаваше толкова дълго, че Мери ставаше и обикаляше из стаята измъчено, шептейки:

— О, горкото момче! О, горкият Тони! Милост, божичко! О, мили Боже, кога ще свърши това?

Момчето седеше встрани от нея и докато я следваха, очите му се пълнеха с ужасени сълзи.

Малкият ни приятел учеше при господин Арчдейл.

Нямаше нищо неразумно в дължината на уроците, а освен това приятелката му Мери му помагаше. Все пак бе добре, че момчето е толкова умно и че има добра памет, защото старшината не беше учител, който би направил разлика между леност и тъпота.

Никой никога не беше чувал господин Арчдейл да употреби неприличен израз или да изрече ругатня. Беше мълчалив, студен и подреден човек и според мен бе най-жестокият мъж, когото съм виждал през живота си.

Притежаваше малък и буен кон и двуколка, с която ходеше по работа извън дома си. Имаше точно определени дни и часове за всяко нещо, освен когато не предвиждаше изненада.

Веднъж старшината влезе в стаята, където момчето учеше уроците си, потупа го по рамото, пъхна в ръката му местния вестник, посочи му един параграф, накара го да го прочете и после излезе от стаята.

Беше новина за делото срещу Том Ориндж и представяше в доста позорна светлина този забавен човек. Силна болка разкъса сърцето на момчето, докато четеше суровите думи за стария си приятел, а още по-зле понесе присъдата. Когато старшината се върна, момчето плачеше мълчаливо. Строгият мъж взе вестника каза с ужасния си и студен глас:

— Прочете ли го?

— Да, сър.

— Разбра ли го?

— Да, сър.

— Ако те чуя да говориш за Том Ориндж, ще те вържа в работилницата и ще те нашибам с пръчката пет дузини пъти.

С това обещание той съвсем спокойно напусна стаята.

Децата не подозират нищо за смъртта и нашият малък приятел, който всяка вечер тихичко плачеше в леглото си с натежало от мъка сърце и потънал в спомени за бабчето и за щастливото минало, докато не заспеше в мрака, изобщо не подозираше, че горката му приятелка Мери умира. Вероятно и тя не мислеше за това повече от него, но всички останали го казваха.

Двамата станаха близки приятели. Всеки от тях имаше тайна и тя довери своята на невръстния приятел, когото Бог й бе изпратил.

Беше старата история — нещастна истинска любов. Героят беше Уили Феърлейс. Господарят научил, заключил дъщеря си и се отнесъл към нея изключително жестоко според мълвата.

Той се гордееше с красотата на дъщеря си и кроеше амбициозни планове за нея. Откупи фермата на Уили, той бе разорен, записа се в армията и замина.

Старшината познаваше служителите в пощата в селото и двамата влюбени не смееха да си пишат директно. Само че братовчедката на Уили, госпожа Пейдж, редовно получаваше вести от него и в писмата му имаше дълги пасажи за Мери. Всъщност нямаше почти нищо друго. А сега най-сетне тя имаше приятел, който да носи нейните послания на госпожа Пейдж и да връща отговорите във Нолтън Фарм.

Когато баща й излезеше или вечер, докато се трудеше над органа в работилницата, а понякога и докато, увита с наметката си, Мери седеше на грубата пейка под големия ясен, а тържествените и печални звуци на далечния орган, изпълняващ църковна музика, се носеха от отворения прозорец между дърветата и надолу по ароматните поля към небето на залеза, изпълвайки въздуха с величествена и скръбна хармония, тя слушаше прошепнатото от момчето съобщение, загледана надалеч и разплакана, стиснала ръката на момчето и молейки го да повтаря отново и отново, а после го уверяваше, че се чувства по-добре, благодареше му, усмихваше се и горчиво плачеше.

Една вечер старшината както обикновено работеше над органа. Докато изпълняваше поръчението си в градината и поливаше изсъхналите лехи момчето чу познат смях покрай живия плет и добре познатия припев: „тралалала, дунги-дунги, думба-лумба“!

Беше самият Том Ориндж!

Въпреки заплахата момчето бе изключително доволно. Изтича до плета и след миг двамата с Том наистина разговаряха.

Скоро разговорът стана много сериозен. Далечното бумтене на тръбите на органа го уверяваше, че светлосивите очи и острото ухо на старшината са заети с нещо друго.

Том Ориндж кроеше ужасен заговор.

Момчето трябваше да се срещне с него в края на полето, където растяха двете ракити в единайсет часа на следващата нощ и да избяга с него, за да види отново мама и да отиде на хубаво място, където ще бъде щастливо през целия ден, мама ще бъде до него винаги, а Том ще се отбива толкова често, колкото му позволяват по-важните му дела.

— Ще го направя, Том — рече момчето полудяло от страх и ужасно бледо. — И, Том, ужасно съжалявам за процеса — добави момчето, след като разговаряха още известно време. Да твърдят, че си бил с циганите, че си бракониер! Том, мама добре ли е?

— Да.

— Изгубих си корабите сред блатата. А как е котката, малката Тузи?

— Много е добре, расте и дебелее.

— А ти, Том, ти как си?

— Не съм бил по-добре, както неотдавна казах на господаря Феърфийлд. И да не забравиш, че ще си го върна на онова старче вътре — посочи той към къщата с палец.

— Не чувам органа, Том. Довиждане.

Том изчезна на секундата, а момчето отново се зае да полива лехите. Вечерта за първи път седна на масата с огромна тайна в сърцето.

Едно нещо го мъчеше насред надеждата за освобождение. Погледнеше ли горката Мери, си представяше колко самотна ще бъде тя. О, само да можеше горката Мери да дойде с него! Но рано или късно двамата с Том щяха да се върнат и да я отведат, и тя щеше да заживее с него и с мама и всички да бъдат едно щастливо семейство.

Тя не знаеше какви мисли се въртят в главата на момчето, докато сериозните му и тъжни очи бяха приковани върху нея. Усмихна му се и бавно му кимна.

Само че нямаше смисъл той да измъчва нежното си сърце заради това. Нямаше да напусне приятелката си, нямаше да се случи нищо, което тя да приеме за предателство или за измяна.

Защото в два часа през нощта Мери издъхна.

Десетина минути преди това вдигната от старата прислужница тревога разбуди баща й.

Верният й малък приятел бе коленичил до леглото и ридаеше, стиснал немощната й ръка в своята, когато старшината, набързо нахлузил дрехите си, влезе вътре, застана до балдахина и впери поглед в големите й дълбоки очи. Тя беше в съзнание, но не можеше да говори. Когато за последен път вдигна поглед, Мери видя две начумерени капки да бликат от гордите му очи и да се търкулват по бузите му. Вероятно тъжният и удивен поглед, с който тя отвърна на тази проява на нежност го съкруши и след това неизменно го преследваше. Дясната й ръка леко потръпна, сякаш й се искаше баща й да я вземе в своята ръка — като проява на помирение — и след тези смътни прояви на обичта, която можеше да съществува помежду им, дойде ред на смъртта. Измъченото малко сърце спря да тупти и лицето на Уили Феърлейс се изгуби в огромен мрак.

Тогава момчето неистово изкрещя:

— О, Мери, красива Мери! О, Мери, мъртва ли си? О, колко тъжно, колко тъжно! О! Тя мъртва ли е?

Старшината побърза да изтрие очите си. Надяваше се, сигурен съм, че никой не е забелязал моментната му слабост. Пое си дълбоко въздух. Със сурово изражение склопи красивите очи, които някъде далеч Уил Феърлейс никога нямаше да забрави, затвори малката уста, която никога вече нямаше да се оплаче, да въздъхне или отново да изповяда тъжната си история.

— Най-добре върви в стаята си, момче. Върни се в леглото — нареди старшината и постави не без известна нежност ръка върху рамото на момчето. — Ще настинеш. Дайте му свещ.