Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 55КАК Е ДЕТЕТО

Доктор Уилет се отбиваше редовно в Грейндж, а милата лейди Уиндейл идваше всеки ден, получаваше наставленията на лекаря за конфитюрите, виното и другите полезни неща, необходими поради влошеното състояние на пациентката въпреки треската.

След още няколко дни той промени лечението. Всъщност никой не можеше да накара тази пациентка да погълне тези неща. Доктор Уилет все повече се озадачаваше. Не беше точно стомашна треска, но според него болестта приличаше повече на този пламтящ и измамен огън от всяка друга позната му треска.

Има болести, които не могат да се излекуват чрез тялото. Умствено болните, каквито са пострадалите от тези упорити заболявания, за които, когато умрат, се казва, че умират, защото сърцето им е разбито — не се повлияват от кутийките и шишенцата на аптекарите, на тях те не им вършат работа. Сърдечната болка, която е просто един много дълъг пристъп, се таи там, където аптекарят не може да стигне, да види, да докосне и да разбере. Разболее ли се безсмъртният и неразбираем в този живот дух, който е господарят на тялото, всичко се разболява. Когато той боледува, всичко останало боледува и страда, а тялото, неговата крайна проява, отразява, но не може да облекчи страданието му.

Доктор Уилет също твърдеше, че детето е болно и че трябва да е било болно, преди да е напуснало Грейндж.

По този въпрос двамата с Милдред Тарнли водеха разгорещени спорове.

След като и двете страни се поуспокоиха, той призна, че е възможно симптомите да не са се били развили достатъчно, за да са привлекли вниманието на неподготвен наблюдател.

По това време в Грейндж положението ставаше все по-ужасно. Смъртта сякаш се бе настанила тук и по прозорците като че ли се бяха залепили сенките на траурните пера. Смелостта се огъна, неочаквано се появи отчаянието и настроението на госпожа Тарнли стана направо непоносимо. В такива случаи един ден изглежда много дълъг, а всъщност от заминаването на детето за Туайфорд бяха минали много дни. Лекарят изглежда се бе отчаял и мълчаливо прекарваше до леглото на пациентката си повече време от обичайното. Въпросите му бяха по-кратки и на тръгване не беше разговорлив като преди.

Милдред Тарнли вече си мислеше, че ударът е неизбежен и тайно се молеше, ако ще идва, да дойде по-скоро.

Бащата бе погребан само преди два месеца, майката се бе запътила без време към гроба, а детето също умираше! Прокълнато ли беше семейството? Що за катастрофа бе това?

Лекарят бе казал, че ще се върне покрай Грайс Мил. Вече беше тъмно и наближаваше седем часа. Том беше долу в ковачницата, Лили Доджър и Дулчибела бяха и двете горе, а Милдред беше съвсем сама в кухнята. Тази нощ се тревожеше за Алис повече, отколкото когато и да било.

През деня бе видяла изражението на лекаря, когато й бе казал, че ще се отбие отново на връщане от долчинката, а това ужасно я бе притеснило. Сега седеше сама в тъмната кухня, в плен на мрачни предчувствия и на ужасни фантазии.

Качи се горе до вратата на стаята на болната жена. По това време не можеше да се очаква никаква промяна и такава наистина нямаше. Отново слезе долу. Беше си втълпила, че болната ще умре тази нощ, затова ставаше все по-нервна, омръзна й да слуша бръмбарите мъртви часовници и да вижда савани на светлината на свещта.

— Чудя се защо господарят Хари не се отбива тук поне да попита дали снаха му е жива, или мъртва. Защо не идва и старият Уилет? Сигурно е надушил някъде хубава вечеря и сега се тъпче, сто на сто е така, докато горката госпожа се мъчи.

Милдред Тарнли не издържаше повече, затова излезе и тръгна по тъмния път към долината на Каруел съвсем наблизо, където стигна, тласкана от безполезността на нетърпението, за да провери дали не идва разсеяният лекар и да се ослуша за тропота от копитата на коня му.

Нищо не разведри разходката й в тъмното и самотната гледка надолу по пътя за Каруел и тя стоеше, загледана към мелницата на Грайс в далечината, докато и това не й омръзна и Милдред не се върна озадачена и огорчена обратно в Грейндж.

Когато влезе в двора, видя мъжка фигура да се приближава към нея от вратата на кухнята. За момент си помисли, че е лекарят, но не беше той.

— Божичко, кой е? — стреснато попита тя, но думите й прозвучаха гневно, докато стоеше до старата помпа.

— Какво, не ме ли позна, жено? — намусено попита Хари Феърфийлд. — Имам само няколко минути. Утре ще трябва да дойдеш с мен до Туайфорд.

— До Туайфорд ли?

— Да, до Туайфорд. И защо, за бога, си оставила вратата отворена? Влязох в кухнята и се качих по стълбите да те търся, дори почуках на вратата на Али. Май си превъртяла.

— Че от какво да се страхуваме тук, в Грейндж? По дяволите! Само от приличие пускаме резетата между една Коледа и следващата.

— Във вторник са намерили жена с прерязано гърло близо до Три Полардс, между Грейндж и Хадъртън. Ако искаш и тук да се случи, аз пет пари не давам. Ще дойда утре в осем да те взема.

— Детето болно ли е?

— Не е. Не беше добре, но се оправи. Ако изобщо това е детето.

— Какво искате да кажете, господарю Хари?

— Тази сутрин гледах детето и мътните да ме вземат, ако това е същото дете, което оставихме там.

— Защо, сър? Господарю Хари, какво става?

— Само казвам, че се съмнявам дали това е същото дете, затова трябва да дойдеш с мен и да погледнеш. Не казвай нито дума на никого, и аз си мълча. Ако се разприказваш, никога няма да успеем да разнищим тази история.

— Мили Боже! — възкликна Милдред, пребледня и силно се смръщи.

— Няма да оставам и не искам нищо за ядене. Не мога да се бавя сега, конят ми е вързан там, до кантара. Някакви съобщения за Уикфорд? Ще се отбия в къщата на Уилет.

— Така, така — повтори Милдред, все още вперила поглед в него и останала почти без дъх. — Грехът си е грях, независимо дали е таен или явен, и следва наказание. Бог има стъпала от вълна и ръце от желязо.

— Гледай в собствената си паница, жено. Май си се побъркала, нали? — каза Хари и гласът му внезапно прозвуча гневно.

— Бог да ни прости!

— Амин — каза Хари.

Настана пауза.

— Жените и глупаците само пречат — отново поде той. — Бог да ти е на помощ. За луди думи — глухи уши, така казват. Честна дума, и крава би се разсмяла, като си разбиеш главата в стената от инат, стига Бог да ти позволи.

— Утре ще дойда и ще видя детето — натъртено и намусена каза Милдред и плесна със слабите си ръце.

— Само това искам от теб. Хайде, какво нередно има? Прочисти си главата.

— Две неща не бива да гневят човека — каквото може да поправи и каквото не може — каза Милдред Тарнли. — Ще дойда с вас утре сутрин, господарю Хари.

— Поне това можем да направим. Как е Али?

— Според мен умира. Мисля, че ще издъхне, преди да пукне зората.

— Лоша работа — каза Хари.

— Какъвто й е късметът, както е отредил Бог. Аз нямам нищо против нея.

— Горкичката! — рече Хари.

— Обвинявам се, но какво мога да направя? Ако нещо се е случило с бебето… Горката жена! По-добре и тя да си отиде!

— Май здравата са те ритали по главата — отговори Хари и я стрелна с много лош поглед. — Странно мислите вие, жените. Много ви бива да увъртате. Не можеш ли да говориш направо, да изплюеш камъчето, та и аз да разбера и да ти отговоря направо като истински Феърфийлд, мътните да те вземат!

— Ще дойда с вас утре — нали това искате?

— Ето какво ще ти кажа. Ако си мислиш, че съм направил нещо на горкото бебе, значи си по-глупава и по-зла вещица, отколкото си мислех. Иска ми се горката Али да можеше да чуе, щях да се закълна на колене пред смъртния й одър и пред Господ, който ме е създал, че съм решен да се грижа за това момче, все едно е собственият ми син, докато успея да го отведа на сигурно място в Уайвърн. Не можеш ли да проумееш, жено, че целя единственото доброто на детето, когато те моля да дойдеш в Туайфорд с това поръчение?

— Сигурно е така, сигурно. Значи в осем часа, но се боя, че дотогава още един човек ще е предал Богу дух.

— Престани с глупостите, и ще ти простя, Милдред — каза той и протегна ръка. — И не се сърди, задето те поскастрих малко, такива сме си ние, Феърфийлд — малцина биха издържали да им държиш такъв тон. И не забравяй да заключиш вратите. Горката Али! Дано да издържи още малко! Утре точно в осем.

С тези думи Хари си тръгна.

Милдред остана загледана подире му известно време.

— Никога нищо не е наред в Грейндж — каза тя след малко с кратка и дълбока въздишка. — Нито е било, нито ще бъде.

След още малко и с още една въздишка додаде:

— Не, не, няма да мисля за това, няма да мисля. Не е някой от тях. Може да са непостоянни с жените и да са твърде избухливи с мъжете, може да имат твърде груб език и прекалено силна ръка, но такова нещо… Не, не мога да повярвам… Никога… иска ми се изобщо да не го бях чувала. Почти съм сигурна, че чух бебешки плач на тавана там… Съжалявам че не му го казах. Не знам защо, сега не знам. Сигурно не е било важно, ама не ми хареса. Стори ми се някак потайно… не знам точно. Но сърцето ме подведе.

Старата Милдред влезе в къщата. Вече мислеше за други неща, не за горката госпожа горе. Мислите й бяха изпълнени с угризения, макар че трудно можеше да обясни за какво точно се обвинява. Може би надценяваше властта си и смяташе, че е можела да предотврати заминаването на бебето.

Но всъщност вероятно всичко щеше да бъде наред мъжете са толкова неумели с децата. Добре, че мъжете Феърфийлд ползваха дойки! При всички случаи нещата щяха да се изяснят.

Дойде сутринта. Лекарят се отби и както често правеше, изненада всички със заключението си, че пациентката не е по-зле.

С тревожно опасение в сърцето Милдред го попита дали е виждал детето и наблюдаваше изражението му, докато той съвсем искрено отговаряше, че го е видял предния ден, че определено е по-добре и че най-вероятно ще се оправи.

Кога щял да го види пак?

Нямало нищо тревожно, затова най-вероятно на следващия ден. Със сигурност след не повече от два дни. Нямало нищо спешно — бебето най-вероятно щяло да се възстанови, но разбира се, имало опасности, така че не бивало да бързаме да се радваме.

Бодростта му доста насърчи Милдред, до такава степен, че когато дойде осем часът на следващата сутрин и Хари Феърфийлд не пристигна, тя се почувства по-скоро освободена от някакво досадно задължение, отколкото разочарована.

Два дни след това доктор Уилет даде по-обнадеждаваща прогноза от всеки друг път за Алис. Само че думите му относно момчето съвсем не бяха толкова насърчителни. По-късно пристигна Хари и обсъди проблема с Милдред.

— Помислих си, че просто се държа глупаво, затова отидох там на следващия ден и вече съм сигурен, че съм сгрешил. Детето е доста отслабнало и бледо, а и когато го видях, беше доста тъмно, пък и жената държеше свещта прекалено ниско и тя хвърляше дълга сянка от носа през лицето му. Никога не си виждала толкова странна гледка, обаче си замълчах и реших да дойда тук и да обсъдя положението с теб. Само че когато отидох на следващия ден и го видях на дневна светлина, всичко си беше наред — то беше, няма грешка. Само че е ужасно отслабнало и изпито, само че няма как да го сбъркаш с друго. Освен това лекарят го посещава през ден. Радвам се, че и горката малка Алис се оправя. Сигурен съм, че след нула време ще се изправи на крака.

След като Хари си тръгна, пристигна доктор Уилет и донесе много лоши новини за бебето.

— Умира, горкичкото. Сърцето му е засегнато, а също и всичките му органи, само че не бива да казвате на горката госпожа Феърфийлд. Ще й струва живота, ако започне да се тревожи за това. Просто й кажете, че всичко е наред, пък и то си е вярно — детето е по-близо до небето и ще бъде най-добре, когато отиде там. Така че, когато попита, й кажете, че е поверено на грижите на свестни хора далеч от заразата в нашата околност, за да бъде спокойна.

Няколко дни след това в кухнята пристигна новината за смъртта на детето и Лили Доджър, която се боеше да даде воля на чувствата си пред госпожа Тарнли, рязко стана и изтича навън, покри главата си с престилката и избухна в неудържим плач под големите стари дървета до кантара.

Печалната тайна щеше да се наложи да разкрият, когато настъпи моментът и горката Алис укрепне достатъчно, за да понесе истината.

А междувременно Хари Феърфийлд дойде и проведе бурен разговор със старата Милдред. Кълнеше се, че лекарят не си разбирал от работата. Жената в Туайфорд не била положила достатъчно грижи за детето. Той щял да поеме нещата в ръце. Здравата щял да се развихри. Щял да им отвори очите. Неведнъж успявал да смъкне по петдесет лири за по-малка немарливост дори към кобила. Всички щели да си платят. А сега Уайвърн бил останал без наследник. Проклет да бъде, ако се оженел някога. За нищо на света нямало да го направи. Нямало да се ожени, в никакъв случай. И така в старото имение Уайвърн вече нямало да има Феърфийлд, комуто да поднесат кана с пунш или заради когото да запалят огън.

Хари не беше женен, макар че по време на разговора си със старата Милдред бе намекнал нещо за брачни отношения. Аз обаче вярвам, че е бил искрен, когато се е заклел никога да не се жени. От известно време бе взел твърдо решение по този въпрос.

Заплахите му приключиха със същия гръм и трясък, с който започнаха. Всъщност нямаше основания за оплакване, защото и лекарят, и медицинската сестра бяха изпълнили задълженията си.

Алис се възстанови. Не се наемам да опиша продължителния траур, който последва, милите, горчивите и ужасните спомени, с които бе свързан в паметта й образът на Каруел Грейндж.

Веднага щом бе в състояние да се премести при своята родственица, лейди Уиндейл настоя да я отведе в Аултън. След известно време двете попътуваха и после се върнаха в Аултън, където заживяха заедно, щастливи поради голямата си и изпитана обич една към друга.

Разликата от трийсет и пет години не ги разделяше повече от пропастта между поколенията на Рут и Ноемин. Лейди Уиндейл бе една от онези ощастливени от съдбата жени, в които младежкият дух гори силно до края на живота им, преизпълнени със състрадание и с жизнерадост, силно романтични, с приятно чувство за хумор и с предана и силна обич, поради което бе по-приятна събеседница за човек като Алис Феърфийлд, преминала през толкова ужасни изпитания, отколкото би била жена на собствената й възраст. Защото когато се наложеше, можеше да разчита на по-сериозното очарование на по-дългия и печален опит, а освен това намираше упование във великото учение на религията — и двете не й бяха натрапени или прехвалени по никакъв начин, а по-скоро бяха в унисон със собствените й мисли и чувства и с възвишената и печална светлина, в която всичко е потопено, ала и възвисено.