Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 5ГРАДИНАТА

Алис Мейбъл отрасна много хубава, макар и да не бе сияйна красавица — липсваше й цвят, бе доста бледа и малко тъжна. Още от пръв поглед човек оставаше поразен от нежната й фигура и от прелестта на всяко нейно движение. Чисто овално лице с тъмносиви очи, каквито Чосър описва у своите красавици като „сиви като стъкло очи“, с много дълги мигли, яркочервени устни, ситни и равни зъби, а когато се усмихне — няколко малки и меки трапчинки.

Прелестното същество водеше самотно съществуване в Уайвърн. Между нея и младите господари Хенри и Чарлс имаше огромна разлика от двайсетина години, така че през повечето време Алис беше сама.

Понякога ходеше в селото заедно със стария господар, всяка неделя седеше на запазената за Уайвърн пейка в църквата, но освен в този случаи жителите на градчето рядко я виждаха.

— Не прилича на баща си и на майка си, каквато е надута — викарият и горкичката госпожа Мейбъл изобщо не бяха високомерни. Никога няма да стане като милата си майка.

Това бяха думи на госпожа Форд от странноприемницата „Джордж“, ала онова, което тя наричаше високомерие, всъщност бе свенливост.

В градчето се носеше доста странен слух по отношение на госпожица Мейбъл. Говореше се, че красивата млада дама е влюбена в стария господар Феърфийлд или поне в неговото имение Уайвърн.

Лекарят на селото стоеше с гръб към камината в салона си, свалил до коляното си вестника, който държеше с лявата си ръка, докато ораторстваше пред своята съпруга и пред възрастната госпожа Дайпър, седнали край масичката за чай.

— Ако наистина е влюбена в онзи старец, както се говори, скоро ще полудее, помнете ми думата.

— Какво искаш да кажеш, скъпи? — попита съпругата му.

— Искам да кажа, че това изобщо не е любов, а зараждаща се мания. Самотният й живот в Уайвърн може да предизвика странност у всяка девойка, а при нея предизвиква, лудост — ето това имам предвид.

— Скъпи ми господине — възрази госпожа Дайпър, която бе не само начетена, но и романтична жена, понякога любовта приема много загадъчни форми. Ванеса е била влюбена в преподобния Суифт, а много млади мъже са били страстно влюбени в Нинон дьо Ланкло.

— Какви ги говорите! — възкликна подигравателно госпожа Батъл. — Че кой изобщо говори за любов в този случай? Младата дама смята, че ще е много добре да стане господарка на Уайвърн и да си осигури удобно съществуване. А ако успее да убеди този нещастен старец, че е влюбена в него, ще постигне целта си, не се съмнявам. Винаги съм знаела, че тихите води са най-дълбоки.

Всъщност в градчето Уайвърн, откъснато в по-голямата си част заради горите и дало името си на имението със старата къща от сивкав камък, започна да се шушука, че дали от любов, дали поради по-трезв, ала не толкова възвишен мотив, красивата госпожица Алис Мейбъл е решила да се омъжи за начумерения си възрастен благодетел, който на години можеше да й бъде дядо.

Странно бе това хорско хрумване, обаче защо иначе големите и благи сиви очи непрекъснато крадешком следяха стария господар?

Пък и в крайна сметка толкова ли бе невероятно за безумието на една амбиция или за женската изкусност?

В конюшнята на Уайвърн господарят Чарлс бе стъпил на стремето, а възрастният мъж с лице с цвят на черница и с малки сиви очички, който държеше ремъка на стремето от другата страна, каза ухилен:

— Дано да ги получите.

— Какво да получа? — попита Чарлс Феърфийлд, отказа се да възседне коня, извърна мургавото си и все още красиво лице и впери строг поглед в мъжа, защото в гласа и в изражението му бе доловил нещо лукаво и потайно.

— Онова, за което говорехме… старата къща и земите — отговори мъжът.

— А, това ли? — възкликна младият господар, както все още го наричаха на четирийсет и четири години, и с лекота скочи на седлото. — Изобщо не се безпокоя по този въпрос. Защо, какво има?

— Ами ако старецът си науми да се ожени?

— Да се ожени ли? Дори да го направи, пет пари не давам, обаче защо изобщо го споменаваш, по дяволите? Защо, човече? Всичко е черно на бяло, има подпечатан документ. Въпросът с къщата и със земята е уреден, Том. А и коя според теб ще се омъжи за него?

— Последен научавате. Дори децата в селото ще ви кажат — госпожица Алис Мейбъл.

— О! Така ли? Не мисля за това — отговори младият господар и се вгледа в суровите сиви очи на Том. После за миг замислено погледна ботуша си, метна се на седлото, заби шпорите си в корема на коня и потегли без нито дума повече.

— Хич не му хареса — отбеляза Том и го проследи с кос поглед, докато Чарлс препускаше по пътя. — На мен също. Тя не сваля поглед от господаря, старият Хари също й мята влюбени погледи, пък и тя си е доста хубавичка. Какво че е стар — дърт плъх, дето вече не иска сирене!

Както си стоеше така, Том усети как нещо остро го смушква в рамото, обърна се и видя стария господар Хари. Изражението му беше заплашително.

— Обърни се, мътните те взели! Какво каза на сина ми?

— Не си спомням — безочливо излъга Том.

— Хайде казвай — строго нареди суровият старчески глас.

— Казах, че Блаки трябва да се вчеше, само това.

— Лъжеш. Видях те да се озърташ през рамо, преди да му го кажеш, а докато си говорехте, той забеляза, че идвам, и отмести поглед. Пипнах ви, негодници и дърдорковци такива, говорехте за мен. Хайде, какво ти каза?

— Нито дума за вас.

— Лъжеш. Изплюй камъчето, господинчо, че иначе главата ти ще задрънчи като камбана — заплаши го господарят и с добре познато на Том изражение размаха бастуна в грамадния си треперещ юмрук.

— Нито дума за вас отначало докрай — отговори Том и дори се закле в подкрепа на думите си, защото суровият господар превръща слугите си в лъжци, а порокът на сервилността избуява бързо и буйно под сянката на тиранията.

— Не ти вярвам — несигурно отвърна старият господар. — Ти си лъжец, Том, долен лъжец. Някой ден ще се задавиш в лъжите си, глупако!

Само че господарят явно се поуспокои донякъде, обърна върха на бастуна си към земята и сведе поглед към Том с донякъде мрачно и изпълнено със съмнения изражение. Помълча малко и попита:

— Къде е госпожица Алис?

— На разходка, сър.

— Попитах къде.

— Тръгна към градината.

Старият господар също се запъти към градината с величествена и леко олюляваща се походка, следван от грамадния си мастиф. Вървеше под сянката на високи дървета, чиято грапава кора от едната страна бе огряна от жълтия залез, а от другата беше меко сива, и малки птички пееха приятно високо над главата му сред полюшващите се листа.

Той влезе в градината и изкачи петте изтъркани каменни стъпала между две поизхабени от времето каменни урни. Градината бе красива, още по-красива, но и по-тъжна поради занемареното си състояние. Отвън високи дървета се извисяваха над зида на градината, а сивите стени на места бяха покрити с пищна мантия от бръшлян. Вътре растяха тисови дървета и прелестно високи стари мирти, неподрязвани от петдесетина години лаври, които от храсти се бяха превърнали в меланхолични и бухнали дървета. Широките стени на градината вече бяха обрасли с трева и от мястото лъхаше самотата на руини.

Видя я там, усамотена, както обикновено, седнала в сянката на високо старо дърво. Срещу старомодната дървена пейка, на която се бе настанила, имаше друга, а някога между тях бе имало застлана с чакъл пътека.

Той се поизпъна малко и бавно закрачи към нея. Бе облегнала глава на ръката си, в скута й имаше книга, и сякаш бе унесена в мечтание, докато старецът се приближаваше неусетно по дебелия килим от трева и бурени.

— Е, момиче, защо си дошла тук? Ще има да кашляш и да кихаш. Нали така — ще кашляш и ще кихаш, задето си избрала това влажно и тъмно кътче — укори я старият господар, обаче се настани на пейката срещу нея.

Тя се сепна, когато чу гласа му, а той още щом я погледна в лицето, разбра, че е плакала. Господарят не каза нищо, а известно време сковано мушкаше тревата и бурените в краката си с върха на бастуна си и тихо си подсвиркваше някаква тъжна стара мелодийка.

Най-накрая се обади изненадващо, но благо:

— Вече не си дете, порасна и стана красива и силна млада жена, малка Алис. Никоя друга не може да се мери с теб, ти си най-красивата от всички девойки, които идват в църквата на Уайвърн, да, така е, най-красивата. Знаеш го, нали? Хайде, момиче, отговори ми — нали знаеш, че никоя не може да се мери с теб?

— Благодаря ви, сър. Много се радвам, че мислите така, винаги сте толкова мил — отвърна хубавата Алис и впери в лицето му изключително сериозен поглед. Големите й пълни със сълзи очи бяха по-широко отворени от друг път и вероятно се чудеха какво ще последва или пък се надяваха на нещо.

— Мога да бъда и по-мил, може би, не се тревожи. Ти обичаш Уайвърн, момиче, обичаш старата къща. Е, уютна е, нали? Хубава стара английска къща — никакви тънки тухлени стени и гръцки колони, никаква ронеща се гипсова мазилка като в грамадната къща на моя приятел Райброук, дето всички я смятат за много красива. Само дето не го мислят истински, а го казват, за да се подмазват на лорда, мътните ги взели. Ходят в Лондон и там се учат на ласкателства. Не беше така, когато бях още момче. Един почтен възрастен джентълмен, който има къща и хрътки, струваше повече, много повече, от половин дузина лондонски лордове. А освен това, Алис, ти си по-хубава и много по-изискана дама дори от най-изписаните и претенциозни госпожици, дето не вкусват телешко или овнешко, не знаят какво е зелка и биха забелили очи като патица след гръм, ако някой им каже да си турнат престилките, както правеше майка ми, и да идат да нагледат кокошките. Какво се канеше да кажеш…, забравих…

— Не, господине… аз не помня… канех ли се да кажа нещо? Не си спомням — отвърна Алис, която съзнаваше, че изобщо не участва в разговора.

— Обаче Уайвърн ти допада — продължи старецът с грубовата благост. — И имаш право, това е добър дом за теб, ще ти е мъчно, ако го напуснеш. Да, имаш право, няма друго такова място, няма такъв въздух. Ти обичаш Уайвърн, Алис, и няма да го напуснеш.

Алис Мейбъл се вгледа сериозно в него. Беше уплашена, но и развълнувана. Изведнъж пребледня, но старият господар не забеляза това и продължи:

— Освен, ако не си най-голямата глупачка по тези места. Ще ти липсва Уайвърн и старите гори, и долчинките, и храсталаците… Е, може би дори ще ти липсва и старец като мен — все пак не съм толкова стар, колкото ме мислят, а и невинаги старото куче първо сдава багажа, от мен да го знаеш, както и невинаги младото е най-доброто. Не давам и пет пари за синовете си, понеже и те не дават пет пари за мен. Не ми носят утеха, никога не са ми носили. Адски ще се радват, когато ме изнесат от Уайвърн с краката напред.

— О, сър, не мислете…

— Дръж си глупавото езиче зад зъбите, по-мъдър съм от теб. Ако не беше ти, дете, не знам какъв смисъл щеше да има животът ми. Ти не искаш да умра, както искат тези палета. Не казвай нищо, момиче. Виждам, че някой те е уплашил, обаче аз изобщо не се каня да умирам. Не мисли за това. Дай ми ръката си. — Той хвана ръката й и я стисна в огромната си длан. — Плакала си, глупаче. Хората приказват, че вече сдавам багажа, ама това е проклета лъжа. Ще им дам да се разберат. Ще го направя с лекота, както мога да накарам кон да прескочи висока три фута стена. Ще живея най-малко още дванайсет години. Може дори още четиринайсет, ако издържа колкото баща си. Доста си поживя той, ама никой не ме е чувал да се оплаквам, така че и аз ще си поживея. Не ставай глупава, никой няма да умира, слушай какво ти казвам, знам го. Добро момиче си ти и аз ще се погрижа за теб — помни ми думата, ще го направя. Пак ще си поговорим.

С тези думи той разтърси ръката й за сбогом, пусна я, изправи се, извърна се и сковано излезе от градината. Обикновено не беше толкова приказлив и думите му бяха истинска загадка за Алис Мейбъл. Старецът едва ли мислеше за брак, но дали не възнамеряваше да й остави къщата и да й осигури средства за добър живот?