Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 61ВРЕМЕТО И МЪЖЪТ

Стана време за вечеря, но Том Ориндж не се върна. Мракът се спусна над старата къща, над тополите и над града, а момчето каза молитвите си под надзора на достойната Марджъри и си легна.

Събуди се от гласове, които разговаряха в стаята. Успя да задържи очите си отворени само за кратко и зърна Том Ориндж, който разговаряше с настойницата му. Той седеше от едната страна на малката маса, тя — от другата, а главата му бе наведена силно напред, за да се доближи неудобно близо до лоената свещ с дълъг нагар по средата. Мама, както понякога момчето наричаше бабчето, ридаеше горчиво, закрила лице с престилката си, и понякога с разплакани очи говореше на Том Ориндж толкова тихо, че нищо не се чуваше.

Колкото и да бе интересна сцената, сънят го надви и когато отново отвори очи, Том го нямаше, а мама седеше на леглото му и плачеше, сякаш й се късаше сърцето. Когато той отвори очи, Марджъри каза:

— О, скъпи мой, скъпи мой! Моето момче… моето благословено момче… скъпи мой! — възкликна тя и го притисна към сърцето си.

Той помнеше подобни изблици преди две години, когато беше много болен.

— Не съм болен, мамо, честна дума. Съвсем добре съм — с тези уверения и с много ласки той отново заспа.

На сутринта за негово учудване бяха приготвени неделните му дрехи. Малката и поизбеляла тъмночервена пътна чанта, която за огромно негово удоволствие Марджъри винаги бе твърдяла, че е негова, стоеше натъпкана и заключена върху масичката под часовника. Столът му беше поставен близо до стола на мама. За закуска му бе приготвила най-любимите му неща. Резен пържен бекон, прясно яйце, топъл сладкиш и чай — истинско угощение.

Мама седна съвсем близо до него. Прегърна го. Беше силно пребледняла. Опита се да се усмихне на бърборенето му, а очите й се пълнеха със сълзи винаги щом го погледнеше или го чуеше да говори.

От време на време той смаяно я поглеждаше в лицето, а тя се опитваше да се усмихне както преди, да кимне и да преглътне малко чай от чашата си.

Преструваше се, че яде закуската си, но всъщност не беше така.

Когато озадаченото момче приключи със закуската, тя го придърпа към себе си със своите старчески нежни ръце.

— Седни в скута ми, скъпи мой… моят мъж… моето красиво момченце… моят сияен ангел! О, скъпи, скъпи, скъпи… — притисна тя момчето към сърцето си и се разрида над рамото му сърцераздирателно.

Той си спомни, че тя плака по същия начин, когато лекарите казаха, че е в безопасност и ще оздравее.

— Мамо — целуна я той, — Ейми има рождени дни. Сигурно днес е рожденият ми ден, нали?

Тя побърза да се изправи и му донесе малките му обувки, които беше почистила. Момчето учудено ги обу и тя ги завърза.

Със стичащи се по лицето й сълзи тя взе една от малките коркови лодки, които той държеше до прозореца в една пълна с вода купа.

— Ще оставиш една от тези на мама, нали скъпи… Да ти я пази…

— О, да. Избери си някоя хубава — онази със златната хартия. Тя плава най-добре от всички.

— А…, а… — разплака се тя горчиво, преди да успее да продължи, — това е малката кутия, в която ще ти ги сложа — обясни тя, извади лодките и ги прибра в една картонена кутия, която бързо завърза. — Това е последният ден на горкичката ти майка с единственото й скъпо момче, защото приятелите ти те викат днес, а господин Арчдейл ще пристигне след десетина минути и ти трябва да тръгнеш с него. О, скъпи мой… светлината на дома ми… ще трябва да ме оставиш сама.

Момчето се изправи рязко, с вик се втурна към нея и я обгърна с ръце на мястото й, съвсем близо до часовника.

— О, не, не, не! О, мамо, не го прави, не можеш да го направиш!

— О, скъпи мой, направо ми късаш сърцето. Какво мога да сторя?

— Ще избягам, мамо, когато се махнат, ще избягам, ще се върна и ще остана при теб.

— О, всемогъщи Боже! — възкликна тя. — Той идва. Виждам го на пътя между кестените.

— Скрий ме, мамо, скрий ме във вградения шкаф. О, мамо, мамо, нали няма да ме дадеш на него?

Момчето бе влязло в големия боядисан бюфет и се бе свило на кълбо между два рафта. Тя нямаше време да помисли, отстъпи пред инстинкта на отчаяната си обич и пред неистовата молба на момчето, заключи бюфета и прибра ключа в джоба си.

Седна. Беше смаяна от собствената си дързост. Почти не съзнаваше какво е сторила. Преди да успее да се съвземе, нечия сянка затъмни вратата, нечия ръка натисна бравата и я отвори и бившият старшина влезе в къщата.

Отсечено и по войнишки той се представи и поиска да му предаде момчето.

Тя гледаше право в лицето на този ужасен мъж, но въпреки това той сякаш изчезваше пред очите й.

— Къде е момчето? — попита студеният и строг глас на старшината.

Струваше й огромно усилие да отговори. Сякаш замръзна, когато отговори отрицателно:

— Няма го тук.

— Къде е? — попита старшината с невъзмутимо ясния си и студен глас.

— Избяга — промълви тя с усилие и старшината сякаш съвсем изчезна. Марджъри сякаш всеки момент щеше да припадне.

Старшината огледа масата за закуска и видя, че са закусвали двама души. Забеляза и приготвената пътна чанта.

— Хмм! — изсумтя Арчдейл през стиснати устни. Огледа вътрешността на малката къща и седна с удивително самообладание, за да размисли над тревожното съобщение.

Навремето старшината бе ръководил дружини, издирващи дезертьори, и имаше добър усет за такива неща.

— Закусил е с теб, така ли? — кимна той студено към масата.

Тя за миг се поколеба, но после се прокашля и каза:

— Да.

Арчдейл се изправи и докосна с пръсти каната за чай.

— Топла е — отбеляза старшината със същото непоклатимо достойнство.

Марджъри се чувстваше ужасно неловко.

— Не може да е далеч. Накъде тръгна?

— Само видях, че излиза през вратата. Не мога да кажа.

Бившият старшина може би я взе за самата богиня на истината, а може би я помисли за най-наглата лъжкиня в Англия. От изражението му изобщо не ставаше ясно кое от двете заключения бе направил.

Студените сиви очи на старшината отново се плъзнаха из стаята и отново настана крайно мъчително за нашата добра приятелка Марджъри мълчание.