Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 27В КЪЩАТА

Силната жена се запрепъва и пипнешком намери пътя до стола си. Столът, на който седна, бе старомоден, от най-обикновено дърво, неудобен и тромав.

Когато Милдред Тарнли се върна, веднага забеляза променената външност на гостенката си.

— Зле ли ви е, госпожо? — попита тя, застанала със свещ в ръка до стола.

Посетителката седеше с изпънат гръб, вкопчила и двете си силни ръце в ръкохватките на стола, със смъртно бледо лице и с изражение, разкривено от гримаса или от спазъм, което уплаши старата Милдред, която си помисли, че гостенката й е припаднала или дори мъртва, защото тя не помръдваше, изобщо не даваше признаци на живот.

— За бога, госпожо — развълнувано се обади старата Милдред, — няма ли да кажете нещо?

— О, Милдред Тарнли, бях се замислила… Бях се замислила… Каза ли нещо?

Милдред я погледна озадачена. Твърде много лауданум ли беше взела, или пък се дължеше на нервната болка в главата й?

— Само ви попитах как сте, госпожо, понеже изглеждахте доста зле. Уплаших се, че сте получили пристъп.

— Ама че стара глупачка! Никога през живота си не съм се чувствала толкова добре. Пристъп! Никога не съм имала пристъпи, не и аз!

— Някога имахте, госпожо, преди много време. Сполитаха ви най-неочаквано — сурово отбеляза Милдред.

— Престани да мислиш за тези припадъци, защото отдавна вече ги нямам. Добре съм, казвам ти, никога не съм се чувствала толкова добре. Ти си стара жена, а онова, което те е направило толкова благочестива, те е направило и сляпа.

— Е, вече изглеждате много по-добре, наистина — отбеляза Милдред, която не искаше в ръцете й внезапно да се озове труп или някой епилептик и поради това с облекчение посрещна признаците на възобновяващата се жизненост и цвят на лицето.

— Тарнли, ти ми беше предана, надявам се да успея да ти се отблагодаря — каза дамата и неопределено протегна ръка към старата прислужница.

— Вярна съм на онези, които ми дават хляб, винаги съм била такава. Това е истината за старата Милдред Тарнли. Ако яде хляба на някого, старата Милдред му играе по свирката — така е честно, това е причината, госпожо.

— Нямам право да плача. Плача от радост, да добре е, много е добре, защото ти си прислужница на съпруга ми и аз се ползвам с предимството на похвалната ти преданост. О, толкова съм ти признателна, че някой ден, ще те възнаградя… И за хубавия чай, и за всичките ти грижи за мен. Когато господин Веървийлд се върне, ще му кажа колко добре си се държала. А сега ми кажи всичко наред ли е с огъня и със стаята ми? Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, госпожо, надявам се.

— Вече добре ли ти изглеждам?

— О, да, бодра и с розови страни. Било е само леко неразположение.

— Да, сигурно е било само това, макар че изобщо не съм го усетила. Сега дори мога да потанцувам за… само за петдесет, така че няма да си направя труда. — Тя се засмя. — Хем ми се спи, хем не ми се спи. Обичам те, стара ми Милдред Тарнли. Ще ми разкажеш още малко за мастър Хари и за съпругата му, когато се качим горе. Някога допускала ли си, че този буен мъж ще се обвърже със съпруга? Кой би допуснал, че този умен млад мъж, който толкова обича да печели пари, ще си избере жена без пукната пара? Всичко е толкова изненадващо. Хайде, нека двете с теб се посмеем заедно.

— Аз вече отдавна не се смея, госпожо. А и не виждам много поводи за смях, защото онова, което ме разсмиваше на младини, сега на стари години ме разплаква — каза Милдред и угаси свещта в кухнята с пръсти.

— Хайде, подай ми ръка, Милдред. Както едно време. Жената се изправи в цял ръст. Милдред взе свещта и внимателно хвана високата дама за китката. Само че гостенката постави широката си ръка върху раменете на Милдред и двете заедно потеглиха по коридора. От дясната им страна останаха задните стълби към стаята на Алис, жените започнаха да се качват по голямото стълбище и стигнаха до вече приятно затоплената стая, където в камината продължаваше да блещука огън, защото въздухът беше студен. Във всяко друго отношение помещението нямаше с какво да се похвали.

— Тук гори огън, усещам го. Постави стола ми до него. Леглото на старото място ли е? — попита високата жена и спря.

— Да, госпожо. Почти нищо не се е променило, само стаята е с нови тапети — отговори Милдред.

— С нови тапети, така ли? Е, ще поседна, благодаря ти… Вече ще си лягам…

— Да ви помогна ли, госпожо?

— След малко, благодаря. Ще си легна едва след като хапна нещо. Огладнях, стърже ми коремът, както казва господарят. Какво ще ми предложиш?

— Ще ви посъветвам да хапнете нещо — отговори Милдред.

— Но какво?

— Няма голям избор. Пресни яйца, мъничко бекон и около половин студено печено пиле. Има и една парченце сирене чедар, масло и хляб, не е много — изреди гладко старата Тарнли.

— Пилето ще ми дойде много добре, освен това не забравяй да ми донесеш хляб и сол, госпожо Тарнли, а също и чаша бира.

— Да, госпожо.

Госпожа Тарнли поразпали огъня и се огледа. След това взе свещта и енергично закрачи, като затвори вратата зад гърба си.

Жената обърна лице към вратата и се заслуша. Чу как стъпките на старата Милдред се отдалечават.

Високата жена не представляваше приятна гледка. Едрите й черти бяха надупчени от белезите от шарка, освен това лицето й бе смъртно бледо от гняв и бе озарено от неприятна усмивка.

— Търпение, търпение! — повтори тя. — Ама че мръсен номер! Няма значение, ще почакам малко.

Почака малко в тишина, разкривила устни и извила вежди, след това й хрумна нещо, порови из чантата си, извади една бутилка, която вдигна към устните си повече от веднъж и от това явно й стана по-добре. Не беше лекарство против треска, не беше и опиат. Но макар на бледата светлина от огъня да не се видя страните й да поруменяват, от миризмата стана ясно, че е бренди.