Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 47У ДОМА В УАЙВЪРН

Когато болен човек умре, той напуска леглото и тялото си. Най-добрият му приятел го моли да не остава повече, любимата и близките му са единодушни, че трябва да го изнесат от къщи, да го положат в легло от глина под открито небе, независимо дали е мразовито, има буря или вали дъжд — безмълвен изгнаник от огнището, от веселбата и дори от разговорите на другите.

Разбира се, облякоха високия и синеок Чарлс Феърфийлд в странния му бял костюм, пъхнаха го и го затвориха в ковчег, а над студените му гърди поставиха плочка с надпис, отбелязващ личното и фамилното му име и годините на живота му.

Ако бе възможно да се събуди от този спокоен сън, пронизителният и изключително болезнен писък, неистовото сбогуване от страна на неговата нещастна Алис щяха да го разбудят. Само че нейният любящ Рай, нейният герой остана заспал с осветено от неземна светлина лице, докато капакът на ковчега не го скри, а на сутринта високото тяло бе свалено долу върху раменете на неколцина мъже, пъхнато бе благоговейно в катафалката и бе откарано в стария църковен двор в Уайвърн.

В десет часа сутринта Чарлс Феърфийлд бе погребан. Там ли беше старият господар Хари, за да посрещне сина си и да изпроводи ковчега до старата малка църква, а после и до гроба му в двора? Не.

— Така му се пада — каза господарят, когато научи за смъртта му. — Проклет да съм, ако позволя да го погребат в гробницата ни. Да върви при отец Мейбъл, там, под дърветата. Аз не го искам.

Така Чарлс Феърфийлд беше погребан под печалните стари дървета, близо до благия викарий и до красивата му и добра съпруга, чиито гробове бяха обрасли с висока трева и бяха покрити с листата и с цветчетата на двайсет лета и чието осиротяло и красиво дете бе станало съпруга, а сега и вдовица на покойника.

Хари Феърфийлд беше там, наметнал яките си и характерни за рода Феърфийлд рамене с черната наметка на опечаления. Той кимна отсечено на приятеля си и на хората в тълпата. Беше навел замислено глава и бе свел поглед, но понякога за кратко и разсеяно се вглеждаше в лицето на непознат зрител. Главата му стърчеше над другите глави без шапки. Високата му фигура и правилните пропорции, характерни за рода му, щяха да го отличат като родственик на покойния Феърфийлд, дори и да не носеше траурната черна наметка.

Хари отиде в къщата на имението Уайвърн след погребението. Старецът го чакаше на стълбите, гологлав и стиснал шапката в ръката си. Когато Хари се приближи, той кимна на последния си останал жив син. Вече всички си бяха отишли. Слабо слънце осветяваше старческото лице, студен северен вятър рошеше побелелите му коси. Слабият старец представляваше сурово, но благородно въплъщение на зимата.

— Е, всичко свърши. Къде го погребахте?

— Където поискахте, сър, близо до гроба на викария Мейбъл, под дърветата.

Старият господар изръмжа одобрително.

— Съседите бяха дошли, нали?

— Всички, сър.

— Нищо чудно, те харесваха Чарли, наистина. Погребан е там сам, но си го заслужи. Добс от Крейбърн беше ли там? Чарлс се държеше добре с Добс. Веднъж му даде двайсет лири, глупакът, когато Добс беше притиснат до стената, понеже беше изгубил добитъка си. Той беше ли?

— Видях Добс там, сър, плачеше.

— Голям глупак е този Добс, голям глупак — каза старият господар и замълча. — Плачеше, значи?

— Да, сър.

— Какъв глупак… Добс е глупак.

— Когато един мъж плаче, винаги изглежда като глупак, сър. Какви физиономии прави само, докато реве — отбеляза Хари. — Имаше и хора от Уикфорд. Родни беше на погребението.

— Родни ли? Че той не можеше да го понася. Родни е скапаняк. Какво е довело Родни на погребението на моя син?

— Казаха ми, че се е хванал с онези проповедници в Уикфорд и сигурно е дошъл тук, за да покаже на онези мошеници какъв благороден и изпълнен с опрощение човек е станал. Преди да си сложи шапката, дойде до мен и ми подаде ръка.

— И ти я пое. Знам, че си го направил.

— Ами хората ни гледаха, а и той ме изненада — отговори Хари.

— Чарли нямаше да го направи. Той нямаше да се ръкува с него над гроба ти. Само че ти не си като нас, никога не си бил. Трябвало е да станеш адвокат, така мисля.

— Хората щяха да говорят, сър.

— Така ли? — гневно се ухили старият господар. — Никога не съм давал и пет пари какво говорят хората. Да си говорят, мътните ги взели. Нямал ръкавици, нямал нищо, каза ми Дикън, погребан е като куче в ъгъла.

— Казахте ми да не харча никакви пари, сър — отвърна Хари.

— Сигурно съм го казал, но когато хората са ядосани, невинаги говорят смислено. Няма значение, вече приключихме с това, край. Той струваше повече от всички вас — разпалено възкликна старият господар. — Сигурно щях да го харесвам, ако и той ме харесваше, ако ми беше позволил, но не го направи и гледай какво стана.

Господарят се отдалечи с бърза крачка, както правеше, когато искаше да остане сам, слезе по стълбите, костелив и залитащ, и бавно пое към високите гори недалеч, докато накрая патриархалната му фигура се изгуби от поглед.

Бъдеще, настояще, минало. Бъдещето — мъгла, сянка, нюанс. Облакът, на който страхът и надеждата проектират ефирните си привидения, живеещи във въображението и изпълнени с романтика — сън за сънищата. Само над настоящето човек има мимолетна власт, гъвкава под пръстите му като глината в ръката на грънчаря… Винаги даден момент от настоящето е в наша власт… винаги този пластичен и мимолетен миг отлита към миналото… неизменен, вечен. Металът се излива разтопен и после застива неизменен завинаги. Същото става и с живота на човека, с духа му. Действай, докато можеш. Мигът завинаги замразява спомените, а смъртта — характера. Само сърцето познава собствената си горчивина. Гордият човек наблюдава миналото, което е създал. Чукът на Тор не може да го разтроши, неугасналият огън не може да го разтопи. Необмисленото дело на ръцете му ще бъде същото завинаги.

Старият господар не говори повече за Чарли. Около месец по-късно изпрати човек в Крейбърн, за да нареди на Добс да отиде в Уайвърн. Сърцето на Добс се сви, когато чу заповедта.

— Ти си глупак, Добс, пълен глупак, не си никакъв мъж. Чудя се защо не се оплакваш от арендата си. Твърде висока е, наполовина по-висока. Наредих на Кресуел да ти намали арендата малко за в бъдеще, а ако не кажеш на никого, ще я намаля още.

С тези думи старият господар постави ръце върху раменете на Добс и го погледна съвсем не нелюбезно в лицето. След това се обърна и си тръгна, а Добс си даде сметка, че изпитанието е приключило.

Господарят Хари старееше все повече, а гробът на красивия Чарли Феърфийлд в Уайвърн все повече обрастваше с треви и бурени. Само че старецът нито веднъж не изпрати човек в Каруел Грейндж, нито пък се поинтересува как е Алис. Тази рана не заздравя, противно на други, които заздравяват след нечия смърт.

Хари я посети, но Алис беше болна и не можеше да го приеме. Дойде и лейди Уиндейл. Нея тя прие и добрата й стара родственица я накара да обещае, че ще се премести да живее в Аултън веднага щом се почувства достатъчно добре, за да напусне Грейндж.

Алис пазеше леглото, както бе наредил лекарят, и сърцето й щеше да се пръсне. Лятото отново щеше да дойде, но Рай никога вече нямаше да се върне. Годините щяха да идват и да си отиват — как щеше да ги преживее? О, и горкото малко същество, което щеше да се роди. Какво тъжно посрещане! Сърцето й щеше да се пръсне от мъка, когато го зърне.

— О, Рай, Рай, Рай, скъпи мой!

Така се съмваше и мръкваше, а големите й очи бяха винаги мокри от сълзи — „дъжда, който вали всеки ден“.