Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 22ПЪСТЪРВАТА

Чарлс се спусна чак до дъното на долчинката, до порутената вятърна мелница, преди да сглоби въдицата си и да нагласи кордата. Беше много неспокоен, едва ли не нещастен. Само че не беше човек, който веднага предприема мерки при спешност или пък веднага намалява вариантите, като взема решение, нито бе способен да разсъждава ясно при това положение. Кой знае защо виждаше брат си Хари в нова и зловеща светлина. Дали днес вместо ботуша на този грубоват веселяк не се бе показало едно разцепено копито, което не можеш да сбъркаш? О, братко Хари! Дали не планираше предателство и не възнамеряваше да подкрепи жената, която беше лишила Чарлс от спокойствие? Той беше толкова лукав и толкова действен, че Чарлс се боеше от него и мислеше, че ако Хари насочи меча си към гърдите му, като нищо ще се предаде и ще престане да мисли за безопасността си. Твърде много се бе доверил на Хари, който пък твърде често разговаряше със злата жена, която наричаше „старата кримка“, за да бъде нещо друго осен страховит враг. Враг, който според Чарлс никога нямаше да го разбере. Един безскрупулен човек на негово място щеше да му създаде огромни неприятности, като малко пооцвети и изопачи случилото се. Не искаше да допусне, че такава трансформация е възможна.

Само че пред погледа му непрекъснато стоеше Хари с промененото си поведение и с отчуждението си, какъвто го бе видял днес — начумерен и заплашителен.

Какво не би дал, за да се увери, че злата жена, от която в момента се боеше повече, отколкото от която и да е друга сила наистина плете заговор срещу него? Ако наистина беше така, с чия помощ се бяха разпалили низките й страсти и се бе възбудила деятелността й? Не можеше да допусне, че Хари е такова чудовище.

Какви бяха плановете й? Съдебно преследване ли възнамеряваше да започне? Душа даваше да му се изяснят нещата, каквото и да се окажеше. Предпочиташе всичко друго пред тревожното очакване и недействителните ужаси, с които въображението населява мрака.

Ничие друго изтормозено съзнание не се е нуждаело толкова от успокоителното въздействие на риболова, затова грижите и тревогите на Чарлс бързо потънаха в това омиротворено вглъбение. Случи се само едно нещо, което за миг отклони вниманието му от успокоителното му занимание. Застанал върху плосък камък насред потока, той тъкмо мяташе въдицата на едно място, където бе забелязал да скача пъстърва, когато чу колелата на карета по пътя от старата вятърна мелница и през гъстата гора в дъното на долчинката на Каруел.

Вдигна поглед и наистина видя карета по този обикновено пуст път. Тънката преграда от няколко пръснати дървета не му позволи да види каретата съвсем ясно. Само че по пътя много рядко минаваха превозни средства — само от време на време. Той наблюдава каретата с известна тревога, докато тя не се скри в гората. Изпита неприятното усещане, че се е запътила към Каруел Грейндж, но нищо повече не му хрумна.

Струва ми се, че този незначителен случай бе единственото нещо, което за кратко наруши блажения унес на риболова на Чарлс.

Слънцето вече започваше да доближава далечните хълмове — бе предупреждение, че е време да се връща. Безмълвно пое към дома и докато се изкачваше по тесния и меланхоличен път, който пресича долината Каруел, се върнаха неприятните му спътници — страховете и тревогите, които го измъчваха.

Близо до Каруел Грейндж пътят за кратко ставаше много стръмен, а между дърветата на възвишението се виждаше малка платформа непосредствено преди наклона, от която се разкриваше романтична гледка надолу към долчинката и към основата на възвишението.

Той спря тук за момент и се загледа на запад към небето, което вече сияеше с тъжното великолепие на залеза. В резултат на нещастното си размишление Чарлс стигна до едно решение — ясно и категорично. Беше болезнено да го вземе, но мъчението на тайната бе още по-непоносимо. Беше решил да разкрие на Алис точно какви са фактите. Една от съставките в чашата на лудостта му — и както си мислеше той тогава, най-неприятната съставка — бе мъчителната потайност, бдителността и несигурността, съпровождащи пазенето на тайна. Реши, че горката малка Алис трябва да узнае. Това бе нейно право. Опита ли се да премълчава още, само щеше да я направи по-нещастна, защото той нямаше да успее да прикрие страданието си, тя щеше да го забележи и да изпадне в самотното страдание на тревожното очакване.

Когато влезе в Грейндж, Чарлс Феърфийлд си спомни за каретата, която бе забелязал да завива по тесния път за Каруел, защото всъщност я видя на върха на краткото и стръмно изкачване към Грейндж.

Натъквайки се неочаквано на добре екипираната и спретната карета, пълна противоположност на старинната запуснатост и грозноватост на всичко наоколо, той се закова на място, обзет от неловката свенливост на Робинзон Крузо, и разгледа натрапилото се превозно средство.

Нищо не научи от огледа. Рязко се обърна към задния вход на Грейндж, притеснен и доста смутен.

Не можеше да бъде вражеско нахлуване. Карета, сбруи и прислуга — твърде голяма изисканост за подобно нещо. Но ако съседите бяха надушили присъствието на младото семейство в имението и случващото се бе началото на поредица от посещения, нима имаше нещо по-досадно и по-опасно от това? Бяха нарушили крайно необходимото им уединение и последиците бяха непредвидими.

Със сигурност бе дело на Алис. Жените са такива упорити и глупави създания!