Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 30СТАРАТА КРИМКА СЕ ДЪРЖИ ПО ПРИЯТЕЛСКИ И ПЛАШИ ГОСПОЖА ТАРНЛИ

След около минута холандката отново заговори:

— Е, стара ми Тарнли, няма смисъл да говорим, ако не можем да се поправим, а ако можеш да отмъстиш, няма смисъл от приказки. Но вече всичко е минало, лекарите не могат да оперират, в моя случай нищо не е безопасно, няма лекарство. Така да бъде. Преди обичах да се издокарвам. Доста добре се обличах.

— Красиво! — възкликна старата Милдред и за момент отново се запали от предишното си възхищение за префинеността на Лондон и на французите, с която някога тази висока и повехнала красавица бе смайвала усамотения Каруел.

Бледата висока жена се усмихна — почти се засмя с признателна суетност.

— Да, добре се обличах, по-добре от младите повлекани и старите натруфенячки по тези места. Как им се присмивах! Ходех на църква и на надбягванията, за да ги гледам. Е, в Уайвърн пак ще имаме добри времена, старецът не може да живее вечно. Не е Скитащия евреин и почти наближава сто години. А ти ще дойдеш с мен там — това е толкова сигурно, колкото, че Чарлс ми е съпруг, — или пък ще ти дам хубава къщичка и малко земя, и градина, и солидна месечна издръжка, ако предпочиташ да останеш тук. Обичам хората си, а ти ми беше вярна. Никога не съм предавала приятел.

— Вече остарявам и оглупявам, госпожо. Не съм толкова силна, колкото, когато ме наеха. Волята на Милдред винаги е била по-силна от тялото й. Бог да ви поживи, но не. Искам само още две-три годинки кротък живот, които ми се полагат, да си чета Библията и да си живея почтено… Не че някога съм правила нещо, от което да се срамувам… не, не, аз съм честна и разумна, и много почтена, слава Богу, както ще ви кажат от семейството, а и съседите. Няма да отрека обаче, че не е лошо старите ми кости да могат да си отдъхнат малко — каза старата Милдред.

— О, ще имаш тази възможност, ще си отдъхнат костите ти — увери я дамата.

— Ще си починат някой ден в старата църква на Каруел, само че едва ли ще е преди това — каза госпожа Тарнли.

— Не е така, не е така! Чакат те още много години преди това пътуване. Ще доживееш да ме видиш как ставам госпожа Веървийлд от Уайвърн и това няма да е лош ден за теб, стара ми Милдред.

Холандската дама, или старата кримка, както я наричаха преди много време в това откъснато от света кътче, произнесе тези думи провлечено и се прозя дълго и изморено.

— Е, госпожо, вие сте изморена, аз също — каза Милдред малко остро. — А що се отнася до мечтите за спокойствие на този свят, прогоних от главата си тази мисъл преди много години. Малко хубави неща могат да се случат вече на старата Милдред, а още по-малко очаквам и търся, госпожо. А що се отнася до безплатен покрив над главата ми, за парчето земя, за което говорихте, и за издръжка, с която да живея, без да се налага да се трудя, не вярвам някой да има такъв късмет.

— Чуй ме, Милдред — каза непознатата по-строго от преди, — не ми вярваш, защото не се заклевам, така ли? Ето, казвам ти веднъж завинаги, та да разбереш — когато стана господарка на Уайвърн, това ще е щастлив ден за теб. Била съм остра и сурова с онези, с които е трябвало, но никога не забравям приятел. Може би утре или другиден ще се наложи да ми направиш услуга, и ако застанеш зад мен, и аз ще застана зад теб. Трябва само да поискаш, и ще получиш каквото си поискаш.

— Ама и вие, госпожо! Ах! Какви ги говорите само! Вижте, госпожо, аз не познавам света, не знам що за място е. На младини са ми обещавали много хубави дни, но вижте ме сега — стара и изморена, сред тенджерите и тиганите всяка сутрин и вечер и до лакти в сапунена вода всяка събота, ето в това се превърнаха всички хубави обещания към Милдред Тарнли.

— Е, ти нали казваше, че това е дълъг път без завои. Искаш ли чашка от това? — попита тя и подпря шишето с бренди на масата до себе си, здраво стиснала гърлото му.

— Не и бренди, госпожо, нищичко.

— Какво? Не пиеш бренди ли? Глупости, момиче, глупости!

— Не, госпожо, наистина. Никога не пия такива неща. Само чаша бира, след като измия съдовете. Само че не мога да пия заради главоболието си.

— Само веднъж, хайде — настоя старата кримка.

— Не, благодаря ви, госпожо. Не кусвам такова нещо.

— Ама че си магаре! Няма да приемеш чашка със стар приятел след толкова много години. Хайде, Милдред, къде е чашата?

— Чашата е тук, но нито капка за мен, госпожо, моля ви. Няма да кусна такова нещо, моля ви.

— Сигурно не искаш да приемеш от мен. Но ако се опитваш да ме убедиш, че никога не пиеш, няма да ти повярвам — каза холандката, по-раздразнено, отколкото би било естествено при отказ от страна на Милдред да пие в знак на приятелството им. Може би имаше конкретни причини да накара старата Милдред тази нощ да стане откровена, мила и доверчива.

— Не лъжа — заяви Милдред.

— Така ли? — попита дъртата вещица, изви веждите на незрящите си очи и стисна устни в грозна подигравателна гримаса.

Госпожа Тарнли изгледа с мрачна проницателност тази многозначителна маска, като се опита да разгадае точния й смисъл. Почувства се много неудобно.

По лицето на сляпата жена се разля широка усмивка. Тя сви рамене, поклати глава и се засмя. Милдред не знаеше как точно да разбира това.

— Само че ако си излъгала дори мен — провлече жената, — какво значение има, стига да обещаеш да не ме лъжеш повече? Така че хайде да си стиснем ръцете. Къде е ръката ти?

Продължи да мърда голямата си ръка, обърната с дланта нагоре, а пръстите й шаваха във въздуха като пипалата на рак, легнал на гръб.

— Дай ми… дай ми… дай ми ръката си — нареди тя.

— Това не е за хора като мен — отвърна Милдред мрачно и официално.

— По-добре се дръж приятелски. Хайде, дай ми ръката си.

— Не искам да ви развалям удоволствието, госпожо — отговори старата прислужница и пъхна пръстите си в обърнатата нагоре длан на холандката, която ги стисна с енергична дружелюбност и ги задържа здраво.

— Харесваш ми, Тарнли. Понякога сме си разменяли остри думи, но не сме се мразели. Ще направя, каквото ти обещах. Никога не съм предавала приятел, сама ще се убедиш, ако ми бъдеш приятелка, а защо и заради кого може да не ми бъдеш? Хайде, не сме глупачки.

— Вече не ми е време да се карам с никого, отдавна минах шейсетте и искам само спокойствие, спокойствие, госпожо.

— Да, спокойствие и удобство. Ще имаш и двете, Милдред Тарнли, ако не се караш с хората, които биха се държали мило с теб, ако им позволиш. Да, наистина, които биха се държали добре, много добре, ако им позволиш. Не, не дърпай ръката си. Не те виждам и понякога е много нелепо да чуваш само нечий глас. Щом не мога да те виждам, нека те почувствам, момиче, нека те подържа — да те подържа здраво, докато разбера каква е уговорката ни.

Този път тя стисна ръката на Милдред Тарнли между своите, галеше я и я мачкаше, както би направил селски любовник преди петдесет години в мъчителното очакване на отговор на паметния въпрос.

— Не знам какво искате да кажа, госпожо, не разбирам повече от тази чиния тук. Малко добрина е останала вече у Милдред Тарнли, а й на тези години вече почти не съм способна да помогна на някого или да му навредя независимо дали е важен или незначителен човек.

— Искам да ми бъдеш приятелка, това е всичко. Не искам нищо повече, а общо взето това не е бог знае какво. Разбира се, нямам предвид само да си говорим откровено. Това е само вежливост, а вежливостта е нещо много хубаво, много приятно като ветрилото на една дама или като любимото й кученце, но не струва много при истинска атака, не е нещо, с което можеш да пребориш вълк. Хайде, стара Милдред, Милдред Тарнли, добра ми Милдред, може ли да бъда сигурна в теб, съвсем сигурна?

— Сигурна и уверена, госпожо, ще ви служа искрено.

— Ще ми служиш искрено! Да, разбира се, но за какво друго можем да се сетим? Помня, че харесваше да имаш на бонето си хубава панделка. Имам две съвсем нови панделки. Донесох ги от Лондон, сатенени панделки едната е лилава, сигурна съм, че ще ти харесат и че ще изпиеш една чашка, за да ми доставиш удоволствие.

— Благодаря ви за панделките, госпожо, няма да ги откажа. Обаче няма да пия нищо, госпожо, благодаря ви.

— Както искаш. Налей ми малко. Има чаша, нали?

— Да, госпожо. Колко да ви налея?

— Половин чаша. Милата ми тя! Скъперническа половин чаша — продължи жената и бръкна с пръст, за да измери количеството. — Сипи ми още, помниш ли колко път съм изминала днес. Пушиш ли, Милдред?

— Да пуша ли, госпожо? Не, не мирише на тютюн, нали? — попита Милдред, която винаги бе подозирала Том, че пуши тайно в бърлогата си под стълбите.

— Не, не мирише. Обаче аз понякога изпушвам по една щипка тютюн. Лекарите казват, че трябва. Понякога пуша и по малко опиум, стига да ми се прииска. Можеш да изпушиш една лула тютюн, момиче, не се срамувай. Е?

— Не, фрау! Не, госпожо, благодаря ви.

— Фрау! — повтори холандката с подигравателен и смразяващ смях, който осведоми Милдред за грешката й. Само че дамата не искаше кавга. — Как се обличаш в неделя за църква?

— Ами имам една вече стара рокля. Получих плата, ако си спомняте, когато вие бяхте тук, много отдавна, обаче я уших много по-късно. Много е изискана, всички го признават. Шоколадова на цвят, британски кашмир. Старата госпожа Хартълпул, вдовицата на пастора, ми направи комплимент, преди да си отиде. Оттогава си я пазя, цялата в пипер и в камфор, в сандък под леглото, и изглеждаше като нова, когато я дадох на госпожица Мадокс, за да се издокара. Направо се ококори — беше преди седем години, — когато й казах колко е стара.

— Разцветът! Да, мисля, че си спомням онзи шоколадов плат. Не, не може да е той — отпреди цели двайсет години! Погледни в сандъка ми, ето ти ключа. Ще видиш две книги със зелени кожени подвързии и със златни букви. Можеш ли да четеш? Ще ти направя подарък.

— Мога да чета, госпожо, но едва имам време да чета Библията си.

— Библията е хубава книга, но тази е по-добра — каза дамата и отново се изкиска. Само че няма да ти подаря книга. Намери книгите — зелено и златно, само две са в сандъка. На гръбчето пише I и V, четири, четвърти том. Почти нищо друго не ме развлича. Получавам новини и от съседите, ама не ги харесвам. То кой би ги харесал? Лоши хора, мразят се един друг. Светът няма да стане по-лош, ако ги избесят всичките. Мен пък ме мразят, понеже съм дама, затова не плача, когато бебето се разболее от круп, нито пък ми се къса сърцето, когато бащата се появи в „Газет“. Намери ли я? Там е, под ръката ти. Те също няма да си изплачат очите за мен, така че виждам смешната страна на премеждията им, Бог да ги благослови.

— Това ли е, госпожо?

— В сандъка има две книги. Тази има ли на гръбчето I и V?

— Т, О, М, I, V — прочете Милдред, която трескаво се ослушваше за шумове, издаващи пристигането на Чарлс Феърфийлд.

— Тази е. Тази книга трябва да прочетеш. Взех нея и всички останали, а също и една френска книга, от библиотеката в Хокстън. Карам Моли Джинкс — малката, мръсна и умряла от глад камериерка — да ми чете по два часа дневно. На нея доста й допада. Ти как си с очите?

— Мога да прочета наведнъж дванайсет-тринайсет стиха с очилата, но не повече.

— Ами вземи си тогава очилата. Това е „Списание за мода и етикет“ и е пълно със снимки. Отгърни.

— О, госпожо, много е красиво, ама какво да го правя?

— Потърси яркочервеното манто от gros de Naples някъде към двайсет и девета страница и после ще ти покажа снимката. Побързай — имам го от четири години, ама е много хубаво… само дето съм малко напълняла и вече не ми става. Прочети статията и ще разбереш как ще те издокарам.

Дамата наведе глава, сключи вежди и заслуша унесено, докато старата Милдред, подпомагана или поправяна на всяка втора дума от сляпата си покровителка, сричаше и се запъваше по време на четенето в дует.

— Манто — каза Милдред.

— Продължавай — подкани я дамата, която знаеше това и останалите описания в любимото си списание почти наизуст, поведе енергично възрастната си събеседница и двете заедно прочетоха:

— Манто от яркочервен gros de Naples с прилепнал корсаж и с голяма кръгла пелерина, която се замята отпред. Ръкавът е много широк в горната част на ръката. В долната част е умерено бухнал. На три места е пристегнат с ленти и завършва с широка лента на китката. Пелерината и лентите на ръкавите са обточени със сатен, а в предната част на полата три сатенени rouleaus са подредени en tablier. Бонето е от оризова слама, островърхо и под периферията от дясната страна е украсено с възел от златиста панделка. Върхът също е украсен със златиста панделка и с перпендикулярно поставена люлякова клонка. Боти от черен gros de Naples с връх от черна ярешка кожа.

На това място двете си поеха въздух, Милдред Тарнли замълча за момент и си помисли колко по-изискано от нея се бе обличала майка й и какви хубави стари дрехи й изпращаше от време на време госпожа Феърфийлд от Уайвърн. За миг на лицето и в цялото поведение на госпожа Тарнли се прояви някакво достойнство, известна женска суета.

— Разбира се, нямам шапката от оризова слама с ролцето от златиста панделка, нямам и черните боти износиха се много отдавна. Но описанието звучи най-добре цялото, затова сърце не ми даде да те спра, а и ти самата не искаше да спрем преди края. Разгледай снимките, лесно ще ги намериш. Ще пиша и ще им наредя да изпратят мантото тук с дневната пощенска карета. Ще пристигне за неделя. Харесва ли ти?

— Боя се, че е твърде изискано за мен — отвърна Милдред и се усмихна пряко волята си с мрачно вълнение. — Навремето горката ми майка се обличаше доста изискано, а и мен обличаше хубаво, когато бях малка. Ала откакто в Каруел Грейндж вече не идват дами, тук стана доста скучно. Едва си изкарваме прехраната и не мислим много за красиви дрехи. Малко красиви рокли ще видиш тук освен в неделя. Не за друго, но би било от полза за семейството, ако старата Милдред Тарнли, която хората познават като икономката на Каруел Грейндж, не е толкова бедна и раздърпана. На мен дори път не ми правят, а майките им се покланяха на моята в църквата и на пазара, идваха в Грейндж адски смирено, когато в Каруел имаше пари, а аз, колкото и да бях млада, струвах повече от най-хубавите, много повече.

— Пия за твое здраве, Милдред. И понеже не искаш да ми правиш компания, ще го направя сама.

— Благодаря ви, госпожо.

— А, добре ми дойде. Изморена съм до смърт, Милдред.

— Аз също, госпожо. Да ви помогна ли да се приготвите за лягане?

— След малко. Подай ми ръката си отново, мила. Хайде, хайде, да, хванах те. Сега сме по-близки, нали? Така ми се струва. Но нищожното благоразположение, което проявявам към теб сега, е нищо в сравнение с онова, което съм намислила за теб, когато отида в Уайвърн. — Дамата подсили уверенията си с клетва и стисна коравата и мургава ръка на Милдред много силно. — А ти ще бъдеш добра с мен, Милдред, когато го поискам от теб. А аз ще го поискам, така да знаеш, няма да забравя. Ще ти докажа колко ти вярвам, защото ще се оставя в ръцете ти. — С тези думи тя разтърси ръката й още по-силно. Изражението и поведението й се промениха и за няколко минути холандката изглеждаше ужасно изплашена. — Не те виня, Милдред, но това не бива да продължава, не бива.

Милдред по свой начин също изглеждаше объркана и уплашена от тези странни думи. Силно изви устата си на една страна, сключи вежди и впери поглед в гостенката.

— Някои неща не могат да бъдат поправени, а други могат — заяви тя пророчески след кратка пауза. — Най-добре да не се бъркаме, понеже сме незначителни и само прах. Бог е над всичко.

— Бог е над всичко, защо не — повтори разсеяно дъртата вещица и изведнъж се изпъна и ужасено потрепери: — Хвани ме, прегърни ме, бързо!

— Пристъп ли? Бог да ни е на помощ — възкликна Тарнли и я обгърна със слабите си ръце.

Дамата не отвърна нищо, а стисна силно китката й и известно време остана така, като трепереше и се олюляваше.

— Най-сетне се размина — каза тя — малко… Намести ме на стола.

Въздъхна силно и разтърсващо един-два пъти, помоли за вода и за сода за хляб и истерията отмина. След това я налегна умора и отговаряше немощно и едносрично на неудобните въпроси на старата госпожа Тарнли.

— Вече ще си лягам — оповести тя най-сетне сънливо и с няколко тежки въздишки. Изглеждаше толкова зле, че на старата Милдред повече от всякога й се прииска гостенката да се бе върнала в Хокстън.

— Помогни ми да си легна… Дай да се облегна, за да се съблека — мрънкаше дамата.

Най-сетне си легна и силно изстена.

„Какво ще я правя сега?“ — помисли си госпожа Тарнли, която се колебаеше дали е безопасно да я оставя сама в това състояние. Болната обаче я успокои:

— Приближи си ухото — прошепна тя, — по-близо, по-близо. Не е нужно да оставаш повече… само още нещо… Шкафът с дългата редица кукички и трите лавици между нейната стая и моята… спомням си го, нали не е отворен? Не искам тя да ме намери тук.

— Не, госпожо, не е отворен. Вратичките останаха под тапетите между вашата стая и нейната, когато ремонтирахме помещенията, както ви казах.

Старата кримка въздъхна и прошепна:

— Много ме боли главата… не вдигай шум, скъпа… не мести подноса, не пипай нищо… Остави ме сама, ще спя до единайсет утре сутринта. Излез тихо и не вдигай шум — тихо изстена едрата жена, — защото спя леко като птичка, дори игла да падне, се събуждам, мишка да се размърда, ще се събудя… Ох!… Ох!… Ох!… Това е всичко.

Доволна, че я пуснаха толкова лесно, Милдред Тарнли тихо й пожела лека нощ и остави върху масичката до леглото кошничката с амонячната сол и с всички други успокоителни. Съвсем тихо излезе от стаята на пръсти, изчака за момент, за да си проясни мислите и да се увери напълно, че холандката, от която много се страхуваха и която много мразеха, няма да мръдне от спалнята си в Каруел Грейндж.