Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 36ПРЕЗ СТЕНАТА

Алис спа спокойно известно време. Откакто бе спряла да чака и да мисли, старият часовник в основата на стълбите бе звъннал и ударил два пъти. През цялото време тя спа непробудно, а после се събуди. От известно време долавяше някакъв шум в стаята, някакво тихо мърдане, което смущаваше съня й и най-сетне съвсем я събуди. Тя седна в леглото и й се стори, че чува нечия въздишка в стаята. Не беше сигурна точно откъде, нито пък дали е близо, или далеч.

Дръпна пердето и погледна — само познатите мебели на същите места в стаята. Насърчена от това доказателство, Алис се осмели да стане и за да е съвсем сигурна, потърси — както правят плахите хора, които са вече вътрешно убедени, че няма никаква нужда да търсят.

За щастие й бе спестен ужасът да открие какво причинява шума, предизвикал безпокойството й.

Отново превъртя ключа в ключалката и след като се подсигури по този начин, се ослуша. Всичко бе напълно спокойно. Върна се в леглото, заслуша се в тишината и си замърмори тихичко, защото звукът на собствения й глас й действаше успокояващо, справи се с тревожния си трепет, подкъси фитила на свещта, тихичко изтрака по масата и си каза, че въздишката, която толкова я бе уплашила, сигурно е просто шумоленето на завесите на леглото й — спомни си, че и преди се е стряскала от него.

След малко се убеди, че няма за какво да се тревожи, и отново се подготви за сън. Скоро обаче злото духче започна да я тормози по друг начин и тя в полусън долови гризането и драскането на мишка по ламперията в стаята. Отново седна в леглото и каза:

— Шшшт!

Погледна към прозореца, погледна към камината и към вратата и отново всичко бе тихо.

Алис стана, наметна халата си, отвори капаците на прозорците и огледа спокойния и меланхоличен пейзаж, който се откриваше от стария прозорец с тънки и тромави рамки. Приятни и тъжни са тези лунни пейзажи, които толкова хармонират с някои душевни състояния. Само че грижите в сърцето на Алис бяха реални и я завладяха с нова сила, когато тя напълно се разбуди — студеното и печално великолепие на небето и посребрените гори нито я ободри, нито я успокои. С дълбока въздишка тя отново затвори капаците и се върна в леглото на мъждивата светлина на свещта. Там най-сетне потъна в спокоен сън.

Събуди се съвсем внезапно. Сърцето й туптеше силно, но не можеше да каже дали се е събудила сама, или причината за това е външна.

— Има ли някой? — извика тя уплашено, когато се сепна и огледа стаята.

Точно когато извика, й се стори, че чува как нещо пада — тежък и приглушен звук. Сигурно бе през една-две стаи, а може и да бе по-близо, но гласът й попречи да определи откъде идва шумът. Почака уплашено и се ослуша, но всичко остана спокойно.

Горката малка Алис много добре си даваше сметка, че не е на себе си, и разумът й се успокои от ясното осъзнаване на нервната й възбуда.

— Каква глупачка съм! — прошепна тя с въздишка. Каква глупачка. Всичко ме плаши, станала съм такава страхливка. О, Чарли, Чарли… О, скъпи Рай… кога ще се върнеш при горката си съпруга, кога това ужасно напрежение ще свърши и спокойствието ще се върне?

Горката малка Алис се разплака съвсем по женски, известно време рида горчиво, а после, както правеше в мигове на тревога, се помоли и отново се опита да заспи. Но почти веднага след това нещо странно й попречи.

Отново чу този прокрадващ се шум, сякаш някой късаше или режеше нещо. Отново се провикна: „Шшшт!“, но без никакъв резултат. Стори й се, че в далечния край на стаята, на височина, която лесно би могла да достигне, вижда нещо да просветва. Все едно по стената бавно и треперливо се плъзгаше малко огледало — първо хоризонтално, а след това със същото движение пое надолу по стената в права линия и леко проблесна на светлината на свещта. В същото време стената леко потрепери с леко и вълнисто движение — да вярва ли на очите си?, — част от стената тихо поддаде, неподозирана врата бавно се отвори и вътре влезе висока фигура, облечена във фланелена нощница.

Фигурата се приведе, сложила ръка на ухото си, и бавно завъртя глава, сякаш се ослушваше във всички посоки една след друга. След това тихо бутна вратата с голямата си ръка, а тя се затвори с остро изщракване, все едно имаше пружина.

През цялото време Алис наблюдаваше посетителката, скована от ужас, без да знае дали има пред себе си жив човек, или не. Облечената във вълнена дреха фигура с обути с чорапи големи стъпала, без обувки, се придвижи напред, като леко плъзна пръсти по стената. Обърната към отсрещната страна на стаята и вдигнала другата си ръка напред, тя се ослушваше съсредоточено и се придвижваше опипом, както прави човек в познато помещение в тъмното.

Усещането, че посетителката не я вижда, накара Алис инстинктивно да запази мълчание. Стоеше почти бездиханна. Неканената посетителка продължи по този начин до ъгъла на стаята, където потърси рамката на вратата и когато я напипа, бързо сложи ръка на бравата, натисна я и два-три пъти опита да я отвори. О, в този момент Алис би дала всичко да не бе заключвала, защото реши, че посетителката би излязла навън безшумно, ако не се бе натъкнала на това препятствие.

Сякаш целият й живот се бе събрал в очите, Алис наблюдаваше тази жена, която спря за няколко секунди, наведе глава и се заслуша съсредоточено. След това предпазливо с върховете на пръстите си опита… да завърти ключа в ключалката или да го извади? И в двата случая не успя. Дръпна ръката си, извърна се леко, застина неподвижно и се ослуша.

За ужас на Алис явно все още не бе приключила работата си в стаята. Жената стоеше права, пое си продължително въздух и съвсем леко стисна със зъби долната си устна. Обърна лице към леглото и Алис го видя ясно за пръв път — бледо, осеяно с белези от шарка, сляпо. Голямото лице вече бе извърнато към нея и светлината на свещта зад завесите на леглото на Алис падаше изцяло върху злобните му и прекомерно едрите му черти. Жената си пое дълбоко въздух, сякаш бе взела решение, изискващо известна смелост.

Алис си помисли обнадеждено, че за каквото и да е дошла в стаята й тази жена, във всички случаи, както стоеше приведена и бледа, с побелели от пердето очи и със сключени в размисъл вежди, тя не подозираше и не знаеше нищо за нея.

Алис седеше неподвижно като смъртта, парализирана от ужас и вперила поглед в незрящото лице на жената, която се намираше на не повече от два метра от нея.

Внезапно това кратко разстояние се стопи, защото с две бързи стъпки и с протегната ръка жената се озова до нея, сграбчи нощницата на Алис и силно я дръпна към себе си. Алис ожесточено се противопостави. Дръпна се назад с пронизителен писък и нощницата й се скъса.

Високата жена обаче инстинктивно я сграбчи по-близо до рамото, качи се на колене в леглото, повали я върху него и почти мигновено замахна към гърлото й с нож.

За да нанесе този удар, тя бе принудена да дръпне едната си ръка и Алис с отчаян скок успя да избегне ножа.

Всичко стана като насън. Стаята бе като в мъгла. Не виждаше нищо друго освен фигурата в бяло, която все още стоеше наблизо, бързо се покатери по леглото, протегнала напред едната и ръка и стиснала ножа в другата.

Без да знае как се е озовала там, сега нападателката стоеше с гръб към стената в далечния край на стаята и гледаше страховитата фигура, парализирана от ужас.

Настана съвсем кратка пауза. Алис се боеше да помръдне, защото и най-слабото движение щеше да издаде присъствието й на преследвачката. Дали както стоеше и се ослушваше внимателно, тя чуваше дишането й?

С внезапна решимост и с дълги и леки крачки, опипвайки стената с едната си ръка, жената бързо се плъзна към нея. Алис се сепна, събуди се от кошмара си и обезумяла от ужас, се стрелна покрай леглото към вратата. Като се блъскаше и удряше в мебелите, но като цяло доста плавно и с напрегнато и уплашено лице, след нея се втурна сляпата жена.

Алис опита да отвори вратата. Лично я бе заключила, но сега в страха си забрави.

Стисна ключа и се опита да го превърти, но силната ръка на непознатата го бе превъртяла втори път, при това толкова силно, че той бе заседнал.

Алис се почувства така, както се чувстват хората насън, когато преследването е в разгара си и някоя малка пречка възпрепятства бягството и заплашва да предаде жертвата в ръцете на неумолимия преследвач. Неистово дърпане, един-два безполезни опита да завърти ключа и ръката на нападателката за малко да я спипа отново.

Убийцата отново скочи, покатери се върху леглото, вбесена от забавянето, и с потъмняло изострено от лудостта лице се втурна след нея, направлявана от шума. В този момент през стаите и коридорите отекнаха убийствените писъци, когато Алис се дръпна от протегнатата ръка на възрастната дама, която, лишена от жертвата си, я последва с невъздържана ярост, вече без да обръща внимание в какво се блъска или удря и шарейки неистово с ръце във въздуха само на сантиметри от рамото на Алис.

Колкото и неравна да изглеждаше в това тясно пространство борбата за бягство, тя не можеше да продължи дълго. Вратата на стария дрешник, покрита с тънка хартия, през която острият нож се бе промушил почти безшумно, беше заключена, а бягството през нея бе толкова безнадеждно, колкото и през другата врата. Алис би се хвърлила и през прозореца, но и той бе здраво затворен, а дори миг забавяне бе равносилен на смърт. Обзета от ужас, тя си помисли, че ако имаше в ръката си оръжие, мекият й нрав сигурно щеше да се промени и тя би нападнала преследвачката си и би се борила с неистово отчаяние за живота си, както са правили и други боязливи същества. Само че промяната, която можеше да я направи такава, не идваше. Единствената й мисъл бе бягството, а тя също секна внезапно, когато Алис се спъна в килима и безпомощно падна на пода. След миг преследвачката й задъхано коленичи до нея на пода, сграбчи разчорлената й коса и се приближи, за да нанесе с ножа ударите, с които възнамеряваше да я довърши.

Докато очите на совата наблюдават през листата събуждащата се птичка, сърцето й лудо тупти и главичката й се върти, като си представя как ще се сбъдне най-ужасният й сън, как бягството е невъзможно, как е настъпил последния й час, а после ноктите на привидението се впиват в гърлото й и това е краят на краткия й и безобиден живот. Сигурно точно така се чувстваше и красивата Алис.

В тази ужасна секунда, всичко, което виждаха очите й, й се струваше странно, една нова действителност — стаята стана по-малка, познатите предмети не приличаха на себе си, а сигурността и близостта на онова, което вече знаеше, целият й предишен живот й се струваше като сън. Каква неверница, каква глупачка е била…, а сега я чакаше смъртта.

На безпомощния вик, който се откъсна от устните й, когато тази страховита жена се примъкна по-близо до нея на колене, отвърна трясъкът на поломената врата и мъжки вик — вратата полетя и Алис зърна съпруга си, пребледнял като смъртник. С един-единствен яростен удар той повали нападателката й на пода и само след миг, обезумяла от ужас, Алис се озова в обятията му и едва не припадна.

Той удари ли я? Мили Боже, наистина я бе ударил! И сега тя лежеше, плувнала в кръв? За миг сърцето му се скова от ужасно чувство за вина — бе готов едва ли не да коленичи, да се самоубие. О, мъжество. Признателност! Милосърдие! Наистина ли, изпаднал в сляпа ярост, бе способен да удари което и да е същество, изпречило се на пътя на любовта му? Какъв прилив на спомени и ад от угризения се разрази у него! При това заради съперница! Тя безумната, самотната, виновната за отдавна отхвърлена любов, сполетяна от лишения и обезобразена, а сега и тази жестокост! Алис се бе притиснала към него, в ушите му отекваха думите й „Скъпи, скъпи Рай, моят спасител, моят Рай“, а той едва ли не я мразеше — мразеше я дори повече от самия себе си. Стоеше ужасен и измъчен, а пред очите му бе неизличимият образ на това бледо и опръскано с кръв потрепващо лице с незрящите очи, на пода бе пръсната променената и побеляла коса, която някога бе черна като крилото на гарван, както обичаше да казва той. О, влудяваща картина на падение и на жестокост! Ето докъде бяха стигнали и двамата най-накрая.

Само че той бе притиснат от една неотвратима необходимост и попита, възпламенен от енергията на лицемерието:

— Алис, съкровище мое, скъпа моя, добре ли си?

— О, скъпи, да — задъхано отвърна тя.

— Не трябва да оставаш тук… тичай долу… тя е луда… тази жена е луда. Не стой тук нито минута повече!

Почти парализирана и зашеметена от ужас, Алис се понесе надолу по стълбите, мина покрай почтения Том, който се надигна, полузаспал, но съвсем облечен, само без палто.

— Тичай, Том, върви да помогнеш на господаря си, за Бога… Случи се нещо ужасно… — каза тя, докато минаваше, вдигнала разтрепераните си ръце.

— Къде, госпожо? — попита Том с хладно спокойствие, което й се стори ужасяващо.

— Горе, в стаята му… в моята стая. Върви, за Бога!

Том хукна нагоре, като затрополи шумно с подкованите си обуща, а Алис се спусна надолу и в основата на стълбите се натъкна на високата и слаба фигура на госпожа Тарнли. Възрастната жена се отдръпна до парапета и застина неподвижно, вперила в нея мрачен и проницателен поглед.

— О, добра ми Милдред! О, госпожо Тарнли, не ме оставяйте, за Бога!

— Защо е тази врява, госпожо? Какво е станало? — попита госпожа Тарнли, подкрепяйки с тънката си ръка разтрепераната млада жена, която се притисна до нея.

— О, госпожо Тарнли, вземете ме със себе си… изведете ме навън… Не мога да остана в къщата… Където и да е, само не в къщата…

— Добре, добре, слезте долу, елате с мен — каза тя по-нежно, отколкото възнамеряваше, внимателно наблюдавайки лицето й с ъгълчетата на очите си. Беше убедена, че причината за този ужас е старата кримка.

— Обгърнете с ръка рамото ми, госпожо… точно така… И аз ще ви прегърна през рамото, ако не смятате, че е твърде дръзко. Така, сега сте по-добре, нали? — Докато вървяха през коридора, тя попита: — Вие ли пищяхте?

— Аз ли? Сигурно… така ли беше?

— Ами да, доста силно пищяхте. Сигурно сте видели нещо. Какво може да ви е уплашило така?

— Ще говорим по-късно. Сега съм… ужасно зле. Да излезем.

— Както искате, госпожо — каза Милдред Тарнли, преведе я през кухнята и през външната врата излязоха на открито, но едва бяха стъпили на двора, когато младата жена я стисна силно и спря, отново обзета от ужас.

— О, Милдред, ако тя ни последва, ако ни настигне тук?

— Кой, госпожо, от кого се страхувате? От онази луда сляпа жена ли?

— О, Милдред, да, от нея. Къде да отидем, Милдред? Къде може да се скрия? Никъде не е безопасно.

— Напразно се страхувате толкова, госпожо. Е, защо се боите от нея? Тя е луда, не отричам, но освен това е сляпа и не може да ви проследи тук, дори и да си го е наумила. Тя не може да прескочи оградата, не може да мине през храсталака. А вие сте само по халат и нощница, а освен това сте и боса. Няма да изляза с вас така — върнете се да си вземете наметката и обувките.

— Не, не, не, Милдред, ще изляза така — извика ужасената млада дама и едновременно с това забързано пое към вратата към двора.

— Е, щом сте си наумили — последва я възрастната жена, — но поне си загърнете раменете с това.

Тя я загърна със собствения си шал и двете заедно излязоха насред самотните гори, които се ширеха нагоре от долчинката на Каруел, криеха сред зеленината си по-дълбоката клисура отстрани на Грейндж и след като се разширяваха и сгъстяваха, навлизаха в гористите сенки на долчинката.