Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 4СТАРИЯТ ГОСПОДАР И АЛИС МЕЙБЪЛ

Уайвърн беше много красива стара къща. Изградена бе от светъл сивкав камък в стила на късните Тюдори. Част от нея бе обрасла с гъст бръшлян. Намираше се недалеч от главния път, сред величествени стари дървета и бе една от най-интересните особености на гористата местност, надиплена от ниски възвишения, насечена от скалисти и затъмнени от гори долчинки, а понякога и от вълнисти падини, където добитъкът пасеше край приятни потоци — една от най-прелестните местности в Англия.

Старият господар Хенри Феърфийлд вече беше превалил лятото и есента на живота си. За него бе настъпила зимата.

Той не беше приятен представител на съсловието на английските земевладелци, но както показваха старите портрети по стените на Уайвърн, от време на време в рода Феърфийлд бе имало и приятни хора.

Не беше нито мил, нито ведър. Безрадостна, мрачна и сурова като северна зима беше възрастта на този мършав старец.

Той бе твърде горд, за да се оплаква, и никога не търсеше ничие съчувствие. Явно бе обаче, че с горчивина се разделя със силата и със свързаните с нея удоволствия. Разбира се, навестяваха го някои мисли, докато гледаше двора на старата църква в падината отляво, застанал вечер на стълбите. Не можеше да се примири със смъртта. Ненавиждаше природния порядък. Обаче не разкриваше пред никого недоволството си и отмъщаваше на околните заради дълбоката покруса, която изпитваше.

Макар косата му да бе снежнобяла и раменете му да бяха приведени, в дългите му кости и в стойката му имаше нещо, което напомняше за някогашната му сърцатост и пъргавина.

Отдавна бе вдовец — вече почти трийсет години. Имаше двама синове и нито една дъщеря. Двама синове, на които не гласуваше голямо доверие и които вече не бяха млади — Чарлс и Хенри.

Да, изобщо не бяха млади — по-големият бе вече на четирийсет и три години, а другият беше по-млад само с година-две. Чарлс бе живял като скитник и бе опитвал всякакви неща. Някога си бе падал по комара и по други скъпи прегрешения. Ала хората смятаха, че вече е отрезвял и че вероятно въпреки прахосничеството през бурната му младост на него ще се падне да плати дълговете на имението.

По-младият син Хенри, който беше проницателен търговец на коне, обичаше да бъде душата на компанията, падаше си по силната бира, въртеше любов със съдържателката на пивница „Джордж“ в градчето Уайвърн и си служеше с езика на любителите на кучета, на жокеите на коне, на борците и на други подобни знаменитости.

Синовете на стария господар не проявяваха към него грижовност, още по-малко пък обич. Вече съзрелите му потомци обаче се бояха от мършавия старец повече, отколкото гордостта им позволяваше да признаят. Страховете от детството живеят по-дълго от радостите му. Част от призрачните страхове на детската стая ни преследват през целия живот, а тиранинът от ранните ни дни притежава странна и непризната власт над въображението, много след като изчезне действителната му способност да причинява болка, или да налага лишения.

Докато този висок, мрачен и красив старец се движеше из стаята, докато стоеше изправен или сядаше, докато се обръщаше на изток по време на молитва в църквата, докато се разхождаше бавно и клатушкайки се по терасата, стиснал в ръка бастуна си със златна дръжка и разглеждайки с подути очи и унесен в самотните си мисли познатия пейзаж, който не след дълго вече нямаше да вижда как разцъфва и почернява от слънцето, докато през дългите летни вечери задрямваше в голямото си кресло до огъня, горящ в камината в дневната дори по време на горещниците, и самият той приличаше на гигантско изображение на зимата — през цялото това време две кротки и големи очи го следяха или го стрелкаха крадешком, отместваха се, когато той погледнеше към тях, но винаги отново се връщаха. Хората бяха забелязали това, обсъждаха го, смееха се, клатеха глави и градяха нелепи предположения.

Останала сираче съвсем малка, Алис Мейбъл бе отрасла под покрива на Уайвърн. В известен смисъл старият господар се държеше мило с това бездомно човешко същество, което случаят незнайно как бе довел на прага му. Тя бе дъщеря на негов далечен братовчед свещеник, който бе починал на поста викарий на Уайвърн. Младата й майка почиваше под клоните на две големи дървета в уединено кътче на двора на селската църква, а само две години след нея почина и викарият и бе погребан редом до съпругата си.

Колко скръбно, драги ми викарий! Според някои проповедите му били възхитителни. С овехтели дрехи и с благо търпение навестявал своите бедни енориаши, живеел доста оскъдно, но двамата с красивата му млада съпруга били щастливо озарени от огъня и топлината на истинската любов, която е вечна. За нея той бил неповторим — най-прекрасният, най-умният и най-добрият човек. А тя за него? Как да го кажем — все същата красива първа любов. Нито ден по-стара. Всяко лято поръсвало косите й с ново злато, правело руменината на страните й по-мека и по-наситена, а нея самата — неизразимо по-скъпа. Можел само да я съзерцава и да усеща как сърцето му прелива от суетно желание да изрази любовта, чиято прелест озарявала лицето му и извиквала влага в очите му.

И ето, че настъпил моментът, когато тя поискала да сподели със своя Уили една тайна. Обзети от див страх и наслада, двамата се притиснали един до друг в малката си дневна, разплакали се от щастие заради сполетялото ги чудо, но и заради неясната и неизразима трепетна уплаха, и изпитали още по-отчаяна любов.

Сетне, докато й четял на глас вечер, красивите й пръсти били заети с ново занимание, пленени от прекрасен и приятен интерес. Очаквали появата на мъничък гост, на малко същество с безсмъртна душа, което щяло да бъде красиво и умно като Уили.

— О, Уили, скъпи, нали се надяваш, че и аз ще доживея да го зърна? Ах, Уили, колко тъжно би било, нали?

Тогава викарият се усмихвал през сълзи, обгръщал я с ръце и я утешавал, въодушевено започвал да строи замъци и да рисува картини на предстоящото огромно щастие.

Миниатюрните шапчици и роклички, целият мъничък гардероб бил готов навреме. Настъпил денят, когато щяло да се появи съкровището, което си представяли от толкова отдавна. Вече било там, но очите на младата майка помътнели, а красивите ръце, ушили рокличката и изпълнени с копнеж да я прегърнат, били положени от двете страни на тялото й и повече не помръднали.

— Господ даде и Господ взе, да бъде благословено името Господне!

Да, благословено да бъде името Господне заради такава любов, която надживява предизвиканата от смъртта раздяла, която натъжава и украсява спомените с меланхоличното сияние, но и озарява далечното бъдеще със светлина, чийто треперлив лъч е нишката, притегляща ни към небесата. Благословено да бъде, когато дава и когато взема, благословено да бъде заради изпълнените с копнеж спомени и заради мъчителната надежда.

Малкото бебе, реликвата, съкровището било там. Горкото изоставено мъниче! С този ням другар, до когото седял с втренчен поглед, скръбта на викария се превърнала в прекрасна обич, донесла му утеха и станала жив извор на състрадание към изгубената любима.

Сполетяла го нова беда. Господарят Феърфийлд, който се нуждаел от пари, поискал наем за къщата на викария и за малката й градина. Викарият не обичал да се занимава със закона и се боял от него, затова несъмнено щял да се подчини, обаче командването в това сражение поел епископът и настоявал да води битката докрай. Досадна работа.

Продължила почти две години и все още била в разгара си, когато преподобният Уилям Мейбъл пипнал настинка, която никой не сметнал за сериозна. Друг духовник от Уилоуфорд проявил добрината да поеме задълженията му една неделя, а на следващата викарият починал. Според лекаря в Уайвърн викарият нямал достатъчно visvitae1 — той живеел твърде оскъдно, не проявил достатъчно упорство и потънал, както се дави дете.

Но имало и още нещо. Когато в неделните дни, под звъна на сладкозвучната камбана на Уайвърн, викарият се качвал сам на старата сива веранда и виждал двете дървета близо до обраслия с бръшлян зид на църковния двор, в сърцето му се надигала носталгия, затова с радост приел смъртта, щом часът му настъпил.

Старият господар Феърфийлд знаел, че епископът е човекът, който всъщност и според мен основателно му се противопоставял, защото и до ден днешен не се плаща наем за дома на викария, само че горделивият и сприхав мъж решил да стовари негодуванието си върху викария. Гледал го свъсено и буреносно, повече не разменил с него нито дума, обърнал му гръб и му забранил да минава по пътеката през полята на Уайвърн, която била по-краткият път до църквата.

С мрачно изражение напускал църквата, когато започвала проповедта му. Прогонил кравата на викария от общинската мера и го накарал да усети недоволството му в пълна мяра.

Е, викарият вече го нямало. Той понесъл всичко това благо и печално, но вече всичко свършило, превърнало се в страница от миналото, от която не можеш да изтриеш и към която не можеш да добавиш нито ред.

— Е, пасторът е мъртъв и погребан, и така му се пада — заявил господарят на Уайвърн. — Неблагодарен негодник. Върви и им кажи, че искам да освободят къщата до двайсет и четвърти, а ако не го сторят, ги изгони, Томас Рук.

— Но там е невръстното дете на викария, господарю! Кой ще го подслони? — колебливо попитал Том Рук.

— Или ти, или епископът, мътните да го вземат!

— Аз съм беден човек, а колкото до епископа, той не е…

— Да опитат в сиропиталището, където живеят издънките на много по-достойни хора от него — отвърнал господарят и премерил Том Рук с поглед, който можел направо да го повали, сетне му обърнал гръб и си тръгнал.

След около седмица лично отишъл в дома на викария заедно с Том Рук. Старата Дулчибела Крейн слязла на долния етаж на къщата заедно с Том Рук, а господарят изкачил стълбите, навел глава и намусено влязъл в първата стая, попаднала пред погледа му.

Тропането на ботушите му попречило да чуе плача на невръстното бебе в люлката, докато не стигнал до средата на стаята. За миг застинал на мястото си. Съвсем бил забравил за това незначително същество и тъкмо се наканил да излезе от стаята, когато размислил. Надвесил се над люлката и бебето спряло да плаче. Имало много красиво личице и големи очи, все още мокри от сълзите, които го погледнали сериозно и изучаващо от пеленките.

Старата Дулчибела Крейн била долу и самотата несъмнено плашела бебето, затова то намерило утеха дори в присъствието на свъсения господар, в чието лице големите очи се вперили с невинно доверие.

Кой би могъл да допусне? Долу лежало самото въплъщение на пълната човешка безпомощност, отгоре била надвесена неотстъпчива и властна фигура, силна фигура с начумерено присвити очи. И едно сърце, закоравяло срещу хорското недоволство, а също и един горделив нрав, който би избухнал в ярост и при най-малкия намек за укор. Долу лежало чудото и загадката на безмълвното детство. Можете ли да си представите по-безнадежден сблъсък! Но „верният Създател“, който обичал бедния викарий, накарал тези два погледа да се срещнат.

Плачът на бебето утихнал, големите му учудени очи останали плувнали в големи сълзи, а личицето му се извърнало нагоре пребледняло и самотно. Погледът се задържал върху господаря, колкото да преброите до четири или до пет, ала тайнственото дело на обичта било сторено. „Всичко чрез него стана, и без него не стана нито едно от онова, което е станало“.

Господарят Феърфийлд обиколил стаята, излязъл, огледал другите помещения и мълчаливо слязъл долу. На излизане от коридора спрял, погледнал старата Дулчибела Крейн, която му се поклонила, обзета от ужас, и казал:

— Детето ще е по-добре при мен в Уайвърн. Следобед ще изпратя да вземат него и вас, докато… не се уреди нещо.

След тази покана малката Алис Мейбъл и дойката й Дулчибела Крейн се бяха преместили в имението Уайвърн. Вече двайсет години живееха там.