Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 38НЕРАЗУМНАТА БЕРТА

Съпругът й бе наблизо, под същия покрив и в момента се намираше в стаята, където седеше сляпата жена с окървавена ръка и глава и усмихната злобно и иронично, докато говореше:

— Е, съпругът и съпругата най-сетне се срещнаха! Какво ще ми кажеш след толкова много време?

— Нищо нямам за казване. Нека говорят делата ми. Година след година ти давам половината от доходите си.

Тя се засмя подигравателно и само възкликна:

— Прекрасен човек!

— Издръжката е нищожна, но въпреки това за мен е голяма жертва. Не се осмелявам да твърдя, се съм успял да направя много, но е повече, отколкото ми позволяват средствата, затова не разбирам какво целиш, като ме измъчваш и унижаваш по този начин. Защо ме преследваш, по дяволите? Да не мислиш, че съм глупак и ще се оставя да ме тормозиш?

— Хубав въпрос от страна на Чарлс Феърфийлд от Уайвърн към съпругата му! — отбеляза тя с бледа усмивка.

— Много лесно произнасяш думите съпруг и съпруга — каза той.

— И съпружеските отношения не са трудни — отвърна тя.

Беше облегнал рамото си на високата полица над камината и я наблюдаваше с изражение, в което бихте могли да разчетете презрение и страх, примесени с известен срам.

— Отношения, които се постигат лесно, а още по-лесно е да ги наподобиш — каза той. — Стига, Берта, да не се караме как е по закон. Миналото е минало, както казва Леонора. Съжалявам, ако съм бил несправедлив към теб. Опитах се да те възмездя. Сигурен съм, че на мое място мнозина отдавна биха се отказали, но аз продължавам да ти го доказвам.

— Такава добронамереност е най-добре да бъде доброволна — каза тя на собствения си език, — защото, ако не е такава, съдиите могат да я направят задължителна.

— Съдиите не са нито тирани, нито глупаци. Няма да постигнеш нищо в съда. Нямаш никакви права, знаеш го.

— Странна държава е тази, в която съпругата няма никакви права.

— Стига, Берта, няма смисъл да се караме. Ако си кротуваш, ще получаваш дяла си и много повече. Преди беше разумна.

— Явно разумната съпруга трябва да се откаже от положението си, от характера си, от перспективите си, когато на съпруга й му щукне да пожертва тези дреболии за злодейските си удоволствия. Английските ви съпруги сигурно са доста покорни душици, ако приемат това. Само че, доколкото чувам, не са чак такива агънца.

— Вече ти казах, че няма да споря с теб относно закона. Това е работа на адвокатите. Преди беше разумна, Берта, каква полза нещата да стигат до крайност?

— Какво мило същество си ти! — засмя се тя. — И колко убедително!

— Аз съм доста скромен човек, струва ми се, но не съм убедителен и го съзнавам. Иска ми се да бях.

— Онези, които вече веднъж си убедил, надали ще се оставят да ги убедиш отново. Невинаги ги убеждаваш за хубави неща, нали?

— Искаш да се караме за всичко. Не даваш възможност да се разберем.

— Нещата изобщо не вървят, когато не върви и между съпрузите.

Чарлс я изгледа гневно, след това сведе поглед към пода и изсвири няколко такта от една мелодия.

— Защо свириш? — попита тя.

— Стига, Берта, не ставай глупава.

— Някога беше джентълмен. Само простакът свири с уста в отговор на думите на една дама — каза тя и внезапно протегна разтрепераната си ръка, сякаш се опитваше да стисне някого.

— Е, не се сърди. Да караме едно по едно. За Бога, кажи ми какво искаш и да приключваме.

— Трябва да ме признаеш пред всички за своя съпруга — отвърна тя с решително спокойствие, вдигна лице, затвори уста и смръкна предизвикателно през разширените си ноздри.

— Стига, Берта, какво хубаво може да произтече от това?

— За теб малко, вероятно.

— А за теб нищо.

— Тази лъжа няма да мине — изсмя се тя жестоко.

— Берта, Берта, може да се мразим, щом така искаш. Но не е ли по-добре да се опитаме да постигнем съгласие? Нека поне за малко да поговорим разумно.

— Ти се опита да ме убиеш, злодей такъв!

— Глупости — пребледня той. — Как можеш да говориш така… как можеш? Нима можех да не се намеся? Трябва да си ми благодарна за стореното

— Ти се опита да убиеш — кресна тя.

— Знаеш, че не е вярно. Взех ножа от ръката ти и така спасих два живота. Ти сама нарани ръката си, не аз.

— Негодник, проклет негодник! Иде ми да те убия!

— Толкова по-зле за теб, Берта.

— Иска ми се да лежеше мъртъв и аз да докосвам с ръка лицето ти, за да се уверя.

— Ето, пак се ядоса. Мислех, че за малко сме прекратили бурите и истериите и че ще можем да поговорим, да се разберем за нещо. В крайна сметка не е нужно да прекарваме няколкото си минути заедно в насилие.

— Насилие ли, нещастнико? А кой започна?

— Какво искаш да кажеш, Берта?

— Оженил си се за тази жена… Знам всичко… Въпреки че аз, законната ти съпруга, съм още жива. Ще накарам да те изпратят в наказателна колония, двуличен негоднико!

— Защо трябва да крещиш с пълно гърло? — попита той и най-сетне се ядоса. — Иска ти се да ме беше убила, така ли? Е, и на мен ми се иска. Бях твърде добър с теб и твърде дълго ти позволих да ме тормозиш.

— Ха, ха, иска ти се да ме отстраниш от пътя си ли?

— Ти сама ще го направиш. Не можеш ли да почакаш, не можеш ли да ме изслушаш, не можеш ли да проявиш малко здрав разум поне за миг? Какво искаш, какво? Искаш да ти дам и последната си пара и да ме оставиш без нищо ли?

— Аз съм ти съпруга и имам права.

— Чуй ме, не е нужно да обсъждам този въпрос, защото вече знаеш какво е мнението ми по въпроса.

— Знаеш какво смята брат ти Хари.

— Знам какво е в негов интерес да мисли.

— Нямаше да посмееш да го кажеш, ако той беше тук, страхливецо!

— Освен това не давам и пет пари какво мисли той.

— Ха, ха, ха!

— Но дори и да беше истински брак, какъвто никога не е бил, собственото ти поведение щеше да го разтрогне.

— Значи признаваш, че си се оженил за тази жена?

— Няма да говоря с теб за това. Как ще действам, как може да действам или как съм действал си е моя работа. Никога няма да направя нищо въз основа на допускането, че някога съм се женил за теб, уверявам те.

Високата жена се изправи, протегнала ръце към него, разперени и опипващи, все едно дърпаше завеса. Не каза нито дума, но незрящите й очи, вперени в него, премигваха нервно — доста неприятна гледка.

Пое си въздух два-три пъти дълбоко и продължително, почти се разплака, след това, без да каже нищо и без да помръдне повече, седна, ужасно пребледняла и озлобена.

За доста дълго време старата кримка изгуби нишката на разговора. Чарлс чу нечии стъпки недалеч. Реши, че неговата неразумна Берта ще получи пристъп, затова отвори вратата и силно извика Милдред.

Наистина бе госпожа Тарнли.

— Ще й донесеш ли малко вода или каквото там трябва да пийне. Мисля, че й прилоша. Побързай, моля те.

Милдред отмести свъсения и любопитен поглед от единия към другия.

— Такива като нея трябва да са в лудницата, а не тук с техните истерии и припадъци — промърмори тя, когато се зае да свестява холандката.

На тоалетната й масичка имаше множество шишенца с надпис „Амонячна сол“, „Валериан“, „Смола“.

— Не знам кое трябва да й дам, но сигурно е това — каза тя, избра амонячните соли и капна малко във вода. — Така, значи е получила пристъп. Вижте колко е скована. Бог да ни е на помощ, иска ми се да бе под грижите на някой лекар от лудницата. Вижте как е изпружила крака и как е стиснала палците в юмруците си — каза старата Милдред и поднесе амонячните соли към носа на пациентката си. Постепенно успя да я докара до накъсана от прозевки сънливост. Холандката явно не разбираше къде се намира и какво й се е случило, нито пък даваше и пет пари.

— Кажи й, че съм останал, докато се пооправи и че пак ще дойда. Твърди, че е ранена.

— Толкоз по-добре — рече Милдред. — Така няма да се прокрадва из къщата като котка или като призрак, както правеше цяла нощ, та нищо хубаво да не излезе.

— Ще се погрижиш ли за китката й? Порязала се е и превръзката е доста нескопосана. Кажи й, че по-късно пак ще дойда — повтори Чарлс и излезе от стаята с объркани мисли и с ужасен товар на сърцето.

Запита се къде ли е Алис. Слезе долу и отново се качи по задното стълбище до стаята им, където се натъкна на все още неоправеното безредие и на погрома след кошмарната сцена, на която бе станал свидетел. Всичко изглеждаше някак по-страшно на трезвата светлина на утрото.

За миг отмести поглед от това противно доказателство за събитията от предишната нощ към прозореца и погледна към спокойната гориста местност, сетне отново сведе очи към безредието, което за малко щеше да се превърне в сцена на убийство.

— Как да запазя здрав разум? — запита се той. — Има ли в Англия по-нещастен мъж от мен? Защо не сложа край на всичко?

Между стаята, в която се намираше той, и ъгъла на спалнята, където в онзи момент лежеше нещастницата, изпълнила всеки час от живота му с неприятности, имаше разстояние от около двайсет и осем фута в тази многоъгълна и неправилна като геометрия къща. Ако у него имаше поне частица от нейната злоба, щеше да грабне ръжена, да я удари и да й пръсне мозъка, както си седи там.

Защо не бе малко повече или малко по-малко порочен? Ако бе второто, сигурно никога нямаше да изпадне в сегашното трудно положение. Ако бе първото, щеше да намери решение на проблема, щеше да се измъкне от гъсталака, размахвайки брадвата, и за това щяха да знаят единствено хората, на чиято дискретност можеше да разчита!

Махнете се, ужасни привидения! Такива зовящи чудовища от бездната не бяха изкусители, а просто кошмари! Не, той щеше no-скоро да зареди един пистолет, да налапа дулото и да пръсне изтерзания си мозък.