Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 39ОТВЛИЧАНЕ

Доколкото един нерешителен човек изобщо е в състояние да вземе някакво решение, може да се каже, че и Чарлс Феърфийлд бе взел решение, след като бе притиснат натясно, да се бори, при това решително. Нямаше да се придържа към никакви условия и нямаше да допуска никакви компромиси. Нека тя да прави каквото си ще. Беше научила тайната му. О, братко Хари, ти ли си ме предал? Освен това Берта се позова на твоето мнение срещу мен. Ти ли вдъхваш на този безумен враг такава неосъществима увереност?

Е, вече нямаше значение и дори може би беше по-добре. Край на тайните между него и врага му, а скоро щеше да настъпи край и на напрежението.

— Бог да ми е на помощ, на ръба на каква бездна стоя само! Тази нещастна жена, бедна и почти луда, сигурно ще успее в Лондон да намери адвокати, които да се борят за случая й и ще ме принуди да се явя на процес, за да докаже съществуването на един брак, който ми струва адски скъпо, а след това един Бог знае какво още. А и публичността, и мъчителната несигурност, и Алис, горката малка Алис. Милостиви небеса, с какво тя е заслужила тази продължителна агония, а вероятно и края си?

Надникна пътем във всекидневната, но там всичко беше, както го бе оставил. Алис не беше влизала. Почука на вратата на кухнята.

— Кой е? Има ли някой?

Събрала смелост, след като чу гласа му, Дулчибела го пусна вътре. Вратата се отвори и той влезе.

Последваха няколко мига мълчание, ако не броим промърморения и накъсван от ридания поздрав на Алис, треперещата й крепка прегръдка, а после Чарлс каза с благо изражение и съвсем тихо:

— Алис, скъпа, не ти нося добри новини. При мен всичко се обърка, затова трябва да заминем от тук. Нека Дулчибела се качи горе и ти приготви най-необходимите неща, но, Дулчибела, не казвай на никого, че господарката ти заминава от къщата. Алис, ще дойдеш с мен. Ще отидем на място, където не могат нито да ни последват, нито да ни намерят. Другото оставям на съдбата. Сигурно по време на заточението ни ще си по-щастлива, отколкото бе у дома. Не могат да ми направят нищо по-лошо от това да ме пропъдят.

Нежността му към Алис, замръзнала за известно време, се върна, докато тя се притискаше към него, а големите й, благи сиви очи го гледаха толкова жалостиво, че той дълбоко се трогна. Беше възнамерявал да изнесе малко по-различна реч — по-студена и по-суха, но под нежния й поглед бе усетил прилив на по-благородни чувства. Притисна я нежно в прегръдките си и я целуна по бузата.

— Казах, че ще си по-щастлива, Алис, по-щастлива, скъпа, хиляди пъти повече. Засега ти говоря само със загадки. Ти забеляза колко съм нещастен. След известно време ще ти кажа всичко. Става дума за заговор, така ми се струва, един неестествен заговор, който изтормози нещастния ми дух и окаяния ми мозък и ме измъчи до смърт. Ще ти разкажа всичко с времето и ти сама ще видиш, че се е случило чудо. Не бъди толкова уплашена, горкичкото ми мъниче! В пълна безопасност сме, а и мен не ме грози действителна опасност, само непрекъснато ме тормозят — просто ме тормозят, но, слава Богу, и това ще свърши. — Той я целуна много нежно отново и отново и продължи: — Вие двете с Дулчибела ще заминете. Клинтън ще ви откара до Хадъртън, а там ще смените конете и ще продължите до Крансуел, където ще ви настигна. Сега трябва да вървя и да му дам напътствия, а освен това ще ти дам това писмо. Написах го вчера. Трябва да имаш малко пари — сложил съм ги вътре и съм написал имената на местата. Ще пристигнем довечера. Какво има, скъпа? Като че ли се канеше да кажеш нещо.

— Щях… щях да те попитам…, но после си помислих, че може би не трябва, докато не ми разкажеш всичко… Спомена за някакъв заговор и щях да те попитам дали тази ужасна жена, която се промъкна в стаята ми, има нещо общо.

— Глупости, дете, тази нещастна луда жена! — засмя се той мрачно. — Почакай малко и ще научиш всичко, което знам и аз.

— Нали няма да остане тук… искам да кажа, ако нещо ни попречи да заминем днес.

— Защо смяташ така? — попита той малко загадъчно.

— Госпожа Тарнли ми каза, че ще отиде в лудница.

— Ще видим, има достатъчно време. Повече няма да я видиш — увери я Чарлс и тръгна, а тя го видя да минава покрай прозореца и да излиза на двора.

Вече можеше спокойно да размишлява колко зле изглеждаше съпругът й или по-точно да си спомни колко поразена бе останала от вида му, когато се бе появил на вратата. Да, разбира се, бе изтормозен и изтощен до смърт. Слава Богу, че най-сетне щеше да избяга от това нещастие и да си осигури отдиха, от който толкова явно се нуждаеше.

Дулчибела се върна с нещата от първа необходимост и скоро двете с господарката й подеха по-оживен разговор, отколкото преди по повод на случилото се през изминалата нощ.

Чарлс Феърфийлд трябваше да се види с фермера Чъб и да го убеди да му даде коня си, но онзи се поопъна. Не беше ходил далеч в долчинката в посока на църквата на Каруел, но когато се върна, отново завари Грейндж в безпорядък.

Чарлс Феърфийлд вървеше по тесния и стръмен път, който под сенките на високите дървета се изкачва от долината на Каруел до платото под сивите стени на Грейндж, и тъкмо бе стигнал гористата платформа, когато погледна към Кресли Комън и в тази смътна и благоговейна светлина забеляза Том Клинтън с плюшеното му палто да стои, да се чеше по главата и да гледа с явен интерес подир някакъв отдалечаващ се обект. Малко зад него и също толкова погълната от гледката стоеше старата Милдред Тарнли, заслонила очите си с ръка, макар че във величествената гора нямаше нужда от изкуствена сянка, а малко зад нея изничаше плещестата Лили Доджър, застанала близо до прага на портата към двора.

Том Клинтън се обърна пръв и бавно тръгна към къщата, казвайки нещо на госпожа Тарнли, която изчака той да стигне до нея, обърна се в същата посока и двамата подеха сериозен разговор, мятайки погледи през рамо, както понякога правят хората в посоката, в която е избягал кон. Двамата спряха пред вратата под големия ясен, чието обло стебло бе обвито в гъст бръшлян, и отново погледнаха назад, а малкото момиче се бе облегнало на стълба на вратата и слушаше необезпокоявано, участвайки в разговора на групата.

Ако Чарлс Феърфийлд бе в обичайното си състояние, сигурно любопитството му щеше да се разпали от толкова необичайна за ленивото му домакинство активност. Но в момента не даваше и пет пари и се приближи безмълвно, забол поглед в пътя и пъхнал ръце в джобовете си.

Госпожа Тарнли прошепна нещо на Том и го сръга в ребрата, без да откъсва поглед от приближаващата се фигура на Чарлс Феърфийлд.

Господарят на Грейндж се приближи, вдигна поглед и видя, че Том стои наблизо с вид на човек, който иска да каже нещо. Госпожа Тарнли бе отстъпила малко назад и явно не бе сигурна как ще му се отрази всичко това.

— Е, Том, Чъб ще ни даде коня — оповести Чарлс. — Да отидем в обора, трябва да поговорим.

Том докосна шапката си, все още вперил поглед в лицето му с въпросително и злокобно изражение.

— Нещо конкретно ли имаш да кажеш, Том? — попита господарят, завладян от внезапното предчувствие за ново нещастие.

— Нищо, сър, но господарят Родни Райдел дойде от Уикфорд.

— Той е тук, така ли? — попита Чарлс и внезапно пребледня още повече.

— Тръгна си, сър.

— Тръгна си, така ли? Е, значи няма нищо особено.

— Само че, сър, той доведе със себе си двама мъже.

— Какво искаш да кажеш? Да не би… Какви мъже доведе?

— Ами просто полицаи, струва ми се… Така трябва да е, защото извършиха арест.

— Какво?

— Той написа заповед, връчи ми я и ме разпита, обаче аз не можех нищо да му кажа, господине. Попита къде сте вие и аз му казах, каквото ми заръчахте — че ви няма, той изслуша разказа на господарката и после я накара да се закълне, че казва истината, и направи същото и с останалите: с госпожа Тарнли, с момичето и със сляпата жена. Заяви, че трябва да я арестуват за убийство или и аз не знам за какво, обаче рече, че няма да приеме гаранция за нея, така че я вързаха и я отведоха в затвора в Уикфорд, струва ми се.

— Разбира се, как не… така значи? — Чарлс сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята, толкова бе пребледнял и толкова безсмислен бе впереният му в Том поглед. — Но… но… кой го повика. Не съм аз. Кой го повика, мамицата му? Не съм аз. Кой е господарят тук? Кой, по-дяволите, е повикал този досаден негодник от Уикфорд? — Гласът на Чарлс се бе извисил в крясък, докато яростно разтърсваше Том за яката.

Том отскочи леко назад и отговори, стиснал яката си на мястото, където го държеше господарят му.

— Не знам… Не съм аз и май никой не е. Съвсем наблизо е от тук до общинската мера. Никой не го е викал от Грейндж… Сигурен съм, че никой не е излизал оттук, съвсем никой, абсолютно съм сигурен.

— Какво е това, какво е това, какво, по дяволите, е всичко това, Том? — попита господарят, тропна с крак и размаха юмрук във въздуха като обезумял. — Защо позволи да я отведат… защо му позволи да я отведе, мътните да те вземат? Иде ми да те бутна от онази скала и да те смажа.

— Ами, господарю — поде Том и отстъпи още крачка-две назад, самият той вече пребледнял и уплашен, вдигнал отворената си длан донякъде укорително, — защо обвинявате мен? Какво можех да направя срещу силата на закона? Пък и откъде да знам какво си мислите и че не сте изпращали никого да го повика. Никой, освен новините, които пътуват бързо и кой може да ги спре? Нито аз, нито вие — тросна се Том. — Сам е дошъл и я арестува.

— Мили Боже! Свършено е. Надявах се, че ти няма да позволиш да ме тъпчат и да оскърбяват дома ми, смятах те за мъж, Том. Къде е конят ми? Ще го стигна! Ще запомни той този ден! Проклетият Родни, да идва така в дома ми с копоите си, за да разчиства стари сметки и да ме оскърбява!

Размахал стиснатите си юмруци, Чарлс Феърфийлд профуча през двора на обора, предпазливо следван от Том Клинтън.