Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 6СТАРИЯТ ГОСПОДАР НЕ Е НА СЕБЕ СИ

Тази вечер той говори съвсем малко в старомодната дневна, където Алис свиреше любимите му мелодии на пианото, което той все още наричаше „клавесин“. Понякога задрямваше, понякога наистина слушаше изпълнението й, отпуснат в голямото кресло до огъня, и вероятно обмисляше онова, за което бе намекнал, макар да не отвори дума.

Малко преди десет часа той се изправи и застана с гръб към огъня.

— Има ли възраст, когато глупостта ни напуска и ние преставаме да строим въздушни кули? Съпругата ми беше дивачка — внезапно каза той — и все ми повтаряше, че ще се оженя повторно още преди тя да е изстинала в гроба, а аз й отговарях: „Получих своето, благодаря. Една съпруга за един живот е предостатъчно“. Само че тя не беше като теб — двете въобще не си приличате, понеже онази беше същински дявол. Изсвири ми още веднъж „Седмица преди Великден“, момиче.

И младата дама изсвири за трети път тази доста вулгарна стара песен, а когато спря да свири, старият господар смени рефрена от килимчето пред камината. Направи го някак треперливо и неблагозвучно:

— Трябваше да чуеш как Том Снедли пее тази песен след купа с пунш. Синовете ми, песоглавци такива, тогава бяха по-свестни. Сега не ми пука, ако ще й да са на дъното на лондонската река. Изсвири ми „Крадецът от Линкълншър“, момиче. Само ме цедят, негодниците, никога не са ме обичали. Понякога не разбирам в какво се е превърнал светът. Щях да съм много по-млад, ако съседите бяха, каквито едно време.

В този момент влезе старият Том Уорд, който подобно на господаря си, също бе преживял по-млади, макар и не по-добри години, и носеше някаква топла напитка в сребърна кана върху малък поднос. Том погледна към господаря. Той пък му посочи малката масичка до килимчето пред камината, извади големия си златен часовник и установи, че е време за питието му преди лягане.

Том умело приготвяше напитката, която господарят му обичаше, и впери в него проницателните си сиви очи, докато онзи изпие първата чаша, а когато господарят кимна отсечено, разбра, че всичко е наред, и изпита облекчение, защото всички се бояха от стария Феърфийлд.

Том си тръгна, господарят изпи бавно втора чаша, после трета, изправи се, отново застана с гръб към камината и сипа в чашата последните безценни капки от тонизиращата си напитка. Постави чашата върху камината и впери поглед в младата жена, която тъжно следеше нотите, докато тънките й пръсти свиреха развлекателните и толкова харесвани от господаря Феърфийлд мелодии.

— Много си омърлушено, момиче, а? — обади се господарят толкова внезапно, че унесената девойка се сепна.

Когато вдигна поглед, той стоеше усмихнат на килимчето, стиснал чашата си в ръка и зачервен.

— Щом си харесате някого, вие, жените, винаги оклюмате, нали така? Все сте унили като болни птички, докато мъжът не ви разкрие чувствата си, а после всичко се оправя — поникват ви нови пера, запявате нови песни. Хайде, момиче, кажи ми какво мислиш за мен?

Тя го погледна неразбиращо, с пребледняло и уплашено изражение. Не виждаше нищо друго в стаята освен високата фигура на стария човек със зачервено от пунша и ужасяващо ухилено насреща й лице, изправен точно срещу нея в тъмното като оживяла фигура от магически фенер. Той се усмихваше широко и клатеше глава с екзалтирано насърчение.

Дали господарят Феърфийлд внезапно не бе полудял, както се случваше понякога с хората? Дали тази ухилена маска, това разкривено и набръчкано лице с пламнали очи, страховито дълбаещи в мозъка й, не бе преобразен от лудостта познат лик?

— Хайде, момиче, кажи, харесваш ли ме? — настоя призракът. — Е, май изгуби ума и дума, глупаче такова… Виждам, че се засрами — продължи той след кратка пауза. — Обаче ще ми отговориш, трябва да ми отговориш — ти харесваш стария Уайвърн, харесваш господаря. На друго място ще се чувстваш странно — така си е… А един по-млад господар няма да е толкова мил с теб като мен… И аз много те харесвам, пиленце… Ще бъдеш моята малка кралица, ще те облека цялата в сатен и в панделки, в дантели и в лен… И ще ти купя всякакви скъпоценности… огърлици, обеци, брошки и каквото си поискаш, чуваш ли? Никой не е имал такава съпруга, добре да знаеш… Ти ще си най-прелестната господарка на Уайвърн от сто години насам… Нищо няма да правиш, по цял ден ще си стоиш до прозореца, ще се возиш на каретата и ще издаваш заповеди на прислужниците. А аз ще ти завещая всеки акър, всяка клонка, всеки камък и всяка сребърна лъжица в Уайвърн, защото ти си свястно момиче и аз ще те направя жена. Ще ми се да им извия вратовете на тези негодници — не заслужават да получат и един шилинг от мен. Така че, подай ми ръка, момиче, и да сключваме сделката.

Господарят се приближи една-две крачки и протегна голямата си костелива ръка, а Алис ужасена го гледаше с широко отворени очи и възкликна тихо:

— О, сър! О, господин Феърфийлд!

— О, я! О, господин Феърфийлд! — изкиска се той, имитирайки младата жена, докато се приближаваше. Не се срамувай и не се бой от мен, малка Алис. Толкова много ми харесваш, че няма да нараня дори връхчето на кутрето ти. Сега преспи с тази мисъл и ще ми отговориш утре сутринта. — И той положи върху разтрепераните й рамене силната си ръка, която навремето бе вдигала яки борци от земята и ги бе запокитвала ничком. — Пожелай ми лека нощ и ме целуни. Лека нощ и на теб, момиче, ще поговорим утре сутринта. И помни, нито дума на момчетата, мътните ги взели, докато не уредим всичко. Милото ми момиче с гладки страни, с блеснали очи и с червени като черешка устни…

В този момент старият господар дръзко целуна младата жена, както бе заплашил, при това два-три пъти, докато наболата му бяла брада започна да я дращи, тя се отскубна от него с пламнали страни и още по-притеснена се спусна към вратата.

— Пожелай ми лека нощ! — провикна се господарят, все още ухилен, разбута столовете и залитайки тръгна подире й.

— Лека нощ, сър — проплака Алис и хукна през вратата, под арката в коридора и нагоре по стълбите към стаята си, викайки възможно най-безгрижно, но с разтреперан и сериозен глас старата си прислужница: — Дулчибела, къде си?

Изпита огромно облекчение, когато познатият скъп глас се обади и Алис видя светлината на свещта й.

— Ей…, какво те прихвана, по дяволите? — избумтя гласът на мъжа от основата на стълбите. — Все с този номер излизате, негодници такива — бягате, та да ви гоним. Ама аз няма да го направя, някой друг път. Лека нощ, диво птиче!

— Благодаря ви, сър… лека нощ, сър — повтори гласът на Алис, изкачващ се все по-нагоре по стълбите, и после той чу как вратата й се затръшва.

Господарят постоя известно време с пламнало лице и с подигравателна усмивка, загледан нагоре по стълбите, поставил голямата си кокалеста ръка на перилата и чудейки се колко е млад все още. Засмя се, изсумтя доволно и заключи, че всичко помежду им ще бъде решено на следващата вечер. Отново погледна часовника си, установи, че в крайна сметка тя не се бе оттеглила по-рано от обикновено, върна се до камината, дрънна със звънчето и си поръча втора кана „приспивателно“, както наричаше каната с пунш.

Том забеляза изпъчената стойка на господаря пред огъня тази вечер, който го огледа с ъгълчето на окото си, когато слугата влезе в стаята, усмихна се и палаво поклати глава.

— Ти си тъпак, Том. Какво си се нацупил? Я се усмихни, мътните те взели, че ще те сръгам с ръжена. Никога не клати глава, човече. Можеш да направиш и на себе си кана пунш и ще видиш как ще се подмладиш, пък може и прислужниците да започнат да те гледат влюбено, кой знае?

Том не знаеше как да тълкува този неочакван изблик на веселост и на добронамереност. Тайно погледна изпитателно господаря си и му благодари колебливо, защото бе свикнал да се бои от него, а докато вървеше по коридора, се запита дали писмото, което бе пристигнало същия следобед, не съобщава за смъртта на старата лейди Дрейтън, или пък за допълнителни средства за имението. Понякога подозренията му бяха близо до истината, защото в потънали в дрямка домове като Уайвърн, където почти нищо не се случваше, всички теми за разговор са ценни и се правят какви ли не предположения. Освен това бъдете сигурни, че каквото се говореше в градчето, не бе тайна в слугинската стая, макар че не толкова му вярваха, колкото просто клюкарстваха.

Мъжете, които са господари на толкова малки владения, често са своенравни и деспотични — ексцентричността е спътник на уединението. — а господарят проявяваше ревностна бдителност в дома си, която бе една от странностите на деспотичното му поведение. Ето в какво се изразяваше тя. Стълбището, по което Алис Мейбъл се бе завтекла тази нощ към старата Дулчибела и към стаята си, стигаше до северното крило на къщата. Една масивна врата, която водеше към стълбището от коридора, го изолираше от останалите помещения на този етаж на сградата.

Когато младата дама беше все още дете, господарят Феърфийлд лесно създаваше ориенталско убежище в дома си, като всяка вечер собственоръчно заключваше тази врата и залостваше по-здраво вратите на другите етажи, които осигуряваха достъп до това крило.

Той нямаше високо мнение за противоположния пол и бе отрицателно настроен към своя собствен, затова нямаше да допусне никакви трагедии в стил Ромео и Жулиета. Докато заключваше вратата, след като Алис Мейбъл му пожелаеше „лека нощ“, той понякога хитро поклащаше глава и си намигваше в празния облицован с дъбова ламперия коридор, пъхваше ключа в дълбокия джоб на сакото си и промърморваше: „Най-добре да си вържеш гащите“, „Като в кърпа ми е вързана“ и други поговорки, оправдаващи предпазната му мярка.

Тази вечер, както обикновено, той взе ключа, който рано сутринта, когато пиеше бира на прага на стаята си, даваше на старата госпожа Дърдин, която отключваше вратата и отваряше прохода през деня.

Традицията беше много стара, по-стара от първите спомени на госпожица Мейбъл, затова не я оскърбяваше и тя я приемаше без тревога. Никой не пипаше ключалката, никой не минаваше през вратата, макар че господарят, който познаваше старите поговорки, проявяваше глупостта да разчита на тази предпазна мярка срещу сили, които се присмиват на ключарите.