Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 54ПЪТУВАНЕ ДО ТУАЙФОРД

Лекарят слезе след по-малко от десет минути.

— Е? — попита Хари през рамо и рязко се извърна от прозореца.

— Няма съществена промяна — отвърна лекарят. — В този случай медицината не може да направи много. Най-хубавото е, че силите й са се запазили, но случаят е много тревожен, много тревожен.

— Надявам се, че се грижат за детето. Старата Дулчибела Крейн е много по-подходяща за това от онзи сухар Милдред Тарнли. Само че сърцето на Али направо ще се скъса, ако й отнемем старата Дулчибела, толкова е свикнала с нея. Как ще е най-добре да постъпим? Би били много лошо, ако изгубим горката Али, но ще е още по-лошо, ако изгубим момчето, защото колкото и да искам да поема семейните си задължения, едно нещо със сигурност няма да направя и то е да се оженя. Вече ми е късно и, мътните да ме вземат, няма да го направя за нищо на света. Бих управлявал имението вместо него, срещу заплащане, разбира се, като всички останали, и това ще ми допадне. Но, мили Боже, ако не опазят живота на това дете, няма да има кой да продължи рода в Уайвърн. А те със сигурност няма да го опазят, ако го оставим в ръцете на онази грубиянка, старата Милдред Тарнли. Тя е сурова стара мома, а характерът й е дяволски, освен това има да мисли за десетки други неща. Затова се боя, че детето ще умре, и не знам какъв съвет да дам, мътните да ме вземат!

— Всички в къщата са много объркани и несъмнено обръщат съвсем малко внимание на детето — каза доктор Уилет.

— Освен това няма съмнение, че в долчинката има скарлатина.

Възрастният лекар сви рамене и поклати глава.

— Поговорих със стария господар — каза Хари, — защото си помислих, че би могъл за известно време да вземе детето в Уайвърн, където ще е в безопасност и обградено от грижи, само че той не иска и да чуе. Знаете, че този брак беше сключен тайно, така че няма смисъл да опитваме. Вече тръгвате, ще ви изпратя малко. Може пък да се сетите за нещо. Аз самият нямам излишни пари, както се сещате, но все ще измисля нещо, само и само детето да не се лишава.

— Много мило от ваша страна, сър — погледна го доктор Уилет с възхищение. — Хората тук със сигурност са прекалено заети, а една малка небрежност, може да има дълготрайни лоши последици за детето.

Двамата повървяха заедно и разговаряха, а след като лекарят яхна коня си, Хари измина редом до него част от пътя през Креели Комън.

Когато се върна в Каруел Грейндж помоли да се види със старата Дулчибела и застанал в коридора, шепнешком й каза:

— Лекарят каза, че в сегашното си състояние тя не разбира нищо.

— Той каза, че в момента мислите й малко блуждаят, но след време съзнанието й ще започне да се прояснява.

— Лекарят нареди да не й казваме нищо, което може да я разстрои, най-вече за детето, защото моментът не бил подходящ. Освен това не можел да отговаря за живота на детето, ако то остане още малко тук, защото в околността има треска и скарлатина, а вие тук вече и бездруго сте претоварени, понеже сте съвсем малко, какво остава пък да се грижите и за едно бебе. Доктор Уилет познавал някаква жена близо до Уикфорд, която можела добре да се грижи за детето, така че довечера ще заведа там старата Милдред и бебето, за да се измъкнем от болестта, която върлува тук.

— Моля те, Господи! — каза Дулчибела след известна пауза.

— Амин — додаде Хари и се отдалечи, като се подсвиркваше тихичко, пъхнал ръце в джобовете си, за да каже същото и на старата Милдред Тарнли.

— Жалко, че детето трябва да бъде изпратено далеч от дома си — каза тя мрачно.

— Най-вече заради скарлатината и треската — обясни Хари.

— А също и далеч от майка си — продължи тя.

— Това ще е добре и за майката.

— Точно в момента тя не може да направи много.

— Напротив, може — прекъсна я Хари. — Може да го остави на треската, която мъчи и нея.

— Не мога да кажа нищо повече, обаче наистина е жалко, че детето трябва да бъде отведено от родния си дом и от собствената си майка — повтори госпожа Тарнли.

— Кой се грижи за него в момента? — попита Хари.

— Лили Доджър — отговори тя.

— Лили Доджър! Тази повлекана! Нали самата ти каза днес, че не би и поверила дори коте!

Госпожа Тарнли не можеше да отрече. Тя изсумтя и леко вирна брадичка.

— Забравяш, жено, че в Уайвърн никога не е имало традиция бебетата да се отглеждат у дома. Нито аз, нито горкият Чарли, нито Уили — никой от нас не е гледан у дома. Старите хора имат една поговорка, сигурно неведнъж си я чувала: „Много баби, хилаво дете“. А всички Феърфийлд са станали високи и здрави мъже и са живели дълго без треска, счупени кости и други подобни да ни съборят без време. Пък и лекарят препоръча да постъпим така. Заради болестта в къщата тук няма кой да се грижи за бебето и то ще пострада, ако не изпълним съветите на лекаря. Така че слагай бонето, увий бебето в одеяла и аз ще те откарам там, където каза той. Малко ми е встрани от пътя, но нали сме роднини. Освен това казах на лекаря, че ако има някакви разходи, аз лично ще му ги покрия. А сега ще ти дам една лира за късмет. Виждаш ли, не съм чак такъв скъперник, за какъвто ме вземаш.

— Благодаря ви, господарю Хари, не мога да отрека, че семейството винаги е изпращало бебетата при бавачки извън дома.

— Господарят Чарлс би направил същото, ако беше жив, както всички добре знаем. И поради тази причина същото щеше да направи и господарката горе, ако можеше да говори. Съжалявам, че трябва да те откъсна от тук, но довечера ще те върна. Не мога едновременно да карам каруцата и да се грижа за бебето, пък и хората ще се чудят какво е това дете в каруцата и ще плъзнат слухове.

— Боже, не бих допуснала горкото същество да замине съвсем само като пакет с бакалски стоки. Не, не, все още не сме изпаднали чак дотам, струва ми се — възкликна госпожа Тарнли.

— Дай ми малко хляб, сирене и бира. Досега никога не съм си тръгвал, без да хапна нещо… Не е добре да тръгваме, без да съм се нахранил. Няма нужда да бързаш. Можем да тръгнем чак след час, защото Уилет няма да успее да изпрати дойката по-рано.

Хари излезе и си поговори с Том Клинтън, попуши лула половин час, а Том си помисли, че младият господар е умислен и странен, и вероятно не се чувства много добре, защото не изяде хляба и сиренето, ами вместо това изпи много повече бира от обикновено.

— Вземи много захаросани плодове и мляко или каквото там обича бебето, за да не плаче. Не мога да понасям бебешки плач.

Със зачервени очи и с подут нос Лили Доджър бърбореше и тихичко шушнеше на бебето с разбито сърце, за да не би старата Милдред да я чуе и да я навика, сбогуваше се с него, наричаше го с нежни имена и го притискаше в прегръдките си.

Колкото и да е красива в мъжките очи, обичта на жените към децата е напълно странна. До този момент Лили Доджър бе живяла спокойно, макар и не особено весело в Каруел Грейндж. Само че сега я бе сполетяла тази раздяла и спокойствието й бе нарушено.

Старата Милдред се бе качила, облечена с протритата си кафява наметка и с мръсното си старо боне, и наместила бебето в скута си. Най-сетне каруцата бе готова да потегли.

Вече бе късна есен. Дългите дни бяха свършили. Бяха се забавили повече от предвиденото, преди да тръгнат. Пътят се оказа дълъг, по-дълъг, отколкото бе очаквала Милдред Тарнли. Луната изгря и те се озоваха в непозната за нея част от графството.

Бяха изминали може би повече от четиринайсет мили сред доста печален пейзаж. Не беше точно пусто, защото имаше отделни групи дървета, вероятно останали от някогашна гора, които придаваха на мястото известна живописност.

Милдред Тарнли не беше бъбрива жена и не бе прекарала живота си в Каруел Грейндж, без да усвои умението да си държи езика зад зъбите, само че отбеляза мрачното мълчание на господаря Хари и то никак не й допадна. Той не обели нито дума, след като тръгнаха.

Към края на пътуването тя забеляза, че Хари Феърфийлд често си поглежда часовника и мушка кобилата да ускори ход, освен това ставаше все по-неспокоен. На два пъти се наложи да спират, за да може тя да нахрани бебето, което вече спеше дълбоко.

„Точно така — помисли си госпожа Тарнли, — той трябва да гледа напред и да следи пътя, макар че какво толкова му пречи да обелва по някоя дума от време на време. Само че когато спряхме, за да нахраня детето вече нямаше извинение. Слезе и оправи оглавника на коня. После пак се качи, зави коленете си и само попита дали бебето е живо?“

Вече бяха стигнали до не дълбока котловина, в която плитък поток пресичаше пътя, от двете страни, на който имаше няколко скромни къщи. На една постройка в сянката на два огромни ясена имаше табела, от която ставаше ясно, че това е съвсем скромна страноприемница.

Мястото трудно можеше да се нарече село. Хари спря от отсамната страна пред сграда, която беше малко по-хубава от колиба, стара и странна, а отпред имаше голямо широколистно растение, което на лунната светлина приличаше на лоза и се виеше по подпората на верандата под фронтона.

Кобилата беше кротка в Грейндж, а след пътуването до Туайфорд се бе укротила още повече.

Хари помогна на старата Тарнли да слезе с малкия си товар на ръце и безмълвно я въведе в тясната чиста стаичка с редици фаянсови украшения в ярки цветове върху бюфета и стар холандски часовник, който тиктакаше в ъгъла до камината, където горяха съчки, а на масата имаше свещ в лъскав месингов свещник.

Набитото око на госпожа Тарнли огледа стаята и обзавеждането. Освен това тя забеляза подвижна стълба към таванско помещение, от чието кръгло прозорче бе забелязала също да гори свещ, когато бе погледнала нагоре от мястото си в каруцата.

Несъмнено мястото бе съвсем скромно, само че беше изключително чисто. Освен това вдъхваше окуражителна почтеност. Вътре седеше жена с наметка и с боне, която се изправи при влизането им и се поклони.

Хари постави пред огъня едно малко паянтово кресло и даде знак на госпожа Тарнли да се настани в него. След това попита:

— Кога се очаква омнибусът за Уорамптън?

— След двайсет и пет минути, сър — отговори жената, след като погледна часовника, и отново се поклони.

— Жената, изпратена от доктор Уилет, ще пристигне с омнибуса — дрезгаво каза той на Милдред. — Това място тук е много уютно и е чисто като оглозган от куче кокал. Моля те кажи на Арчдейл — отново се обърна той към непознатата домакиня, която и да бе тя, — че искам да разменим няколко думи на вратата.

— Той е от отсрещната страна на пътя с коня си, сър. Ще го повикам — каза жената и излезе.

— Горкият Чарлс заяви, че иска детето му да бъде отгледано точно тук, в Туайфорд, защото въздухът бил много хубав. Той чакаше раждането на бебето и двамата дълго разговаряхме в деня на смъртта му. Искаш ли да хапнеш нещо или може би чаша бира? Отсреща имат всичко, нищо че мястото не изглежда нищо особено. Ето и едната лира, която ти обещах, жено, за късмет, преди да заминем от Грейндж.

Той извади ръката си от джоба и постави златната монета в дланта й.

— Благодаря ви, господарю Хари — отвърна тя и механично се опита да стане, за да се поклони, само че Хари сложи ръка на рамото й и я възпря.

— Стой спокойно и си почивай след дългото пътуване. А какъв е този вързоп?

— Нещата на бебето, сър.

— Добре. Какво да ти донеса?

— Малко ми се гади, господаря Хари. Благодаря ви, предпочитам да не ям нищо, докато не се прибера у дома и не изпия чаша чай.

— Няма да ядеш ли!

— Не, сър, благодаря.

— Добре — рече Хари с облекчение, но и твърдо решен каквото и да му струва, да достави удоволствие на Милдред в този конкретен случай, — след като няма да ядеш, да ме обесят, ако не пийнеш нещо. Най-добре чаша топло шери. Хайде, трябва.

— Ами, щом казвате, господарю Хари, няма да се противя — учтиво прие Милдред.

Хари лично отиде до малката странноприемница от отсрещната страна на пътя, поръча напитките и собственоръчно й я поднесе — с каната в едната ръка и с чашата в другата.

Опитваше се да се държи мило.

Седна на масата и този път постави ръка върху рамото й, докато говореше. Милдред си помисли, че може би е преценила неправилно господаря Хари заради грубите му шеги и лукавата му природа и че той вероятно има повече от чертите на Феърфийлд, отколкото тя му бе признавала.

Той отново излезе навън, за да поговори с Арчдейл, който беше облечен с цивилни дрехи и с бомбе, палтото му бе закопчано чак до синкавата брадичка и в ръката си държеше камшик. Както обикновено Арчдейл беше ужасно въздържан и кратък, а докато Хари говореше с него навън, на Милдред й се стори, че чува стъпки горе в таванското помещение и още някакъв звук, който предизвика любопитството й. Ослуша се, но всичко отново притихна.

Хари се върна в сравнително добро настроение.

— Е, госпожо Тарнли, омнибусът закъснява малко, обаче той не може да го изчака — посочи той през рамо към господин Арчдейл на прага. — Той ще ви върне обратно, понеже познава пътя до Кресли Комън, а вие ще му показвате оттам нататък. Сигурен съм, че искате да се върнете при горката Алис. Лекарят често ще се отбива тук през седмицата, почти всеки ден, и ще ви съобщава как е детето. Освен това тук е тази изключително почтена жена, — как се казваше? — всеки момент ще се върне и ще изчака пристигането на омнибуса. Оставете детето на нея и аз ще изчакам, докато пристигне дойката от Уикфорд. Влезте, моля… не вие, имам предвид жената. А сега Милдред, дайте й бебето.

Жената имаше честно, благо и ведро лице и погледна към спящото бебе, озарена от ангелската светлина на женската нежност.

— Бог да те пази! — промърмори тя усмихната. — Какво мило личице!

Милдред Тарнли също сведе поглед към бебето. Не каза нищо. Прехапа устни и старите й очи се напълниха със сълзи, които рукнаха, докато даваше бебето и после, без да продума, излезе навън, качи се в каруцата и бързо бе откарана от спътника си — мълчалив, колкото и другия, който я бе докарал.