Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 56СТАРИЯТ ГОСПОДАР НАПУСКА УАЙВЪРН

Възрастните хора не могат да живеят вечно. Небесният пратеник се бе отбил в Уайвърн и старият господар трябваше да го придружи.

Болестта бе кръст, който той не беше свикнал да носи, и сега, когато този кръст легна на раменете му, той знаеше, че няма да го издържи много дълго.

Повика в стаята си адвоката, който познаваше делата на имението, повика пастора и сина си, Хари Феърфийлд. Накара адвоката да прочете завещанието му, което му бе заръчал да донесе. Старият господар слушаше, докато мъжът бавно четеше завещанието.

След като свещеникът си тръгна, старият господар попита:

— Какво ще кажеш по въпроса, Хари?

— Това е старо завещание, татко — отвърна Хари.

— Не е — възрази старият господар.

— Направено е преди осем години без два месеца поясни адвокатът.

— Точно колкото ромът да стане готов за пиене — каза старият господар. — Какво ще кажеш, сине? Сега е моментът.

— Казват, че свещениците, жените и кокошките нямат насита. Оттогава настъпиха някои промени и не разбирам защо Уайвърн трябва да има толкова тежки задължения.

— Имаш предвид годишната рента на Алис от триста лири! — отбеляза старият господар.

Синът му мълчеше.

— Вярно е, че не й дължа нищо, обаче ще оставя тази клауза. Хари, момчето ми, в деня, когато направиш добро някому, сигурно ще изгреят седем луни. За какво си шепнехте с пастора до прозореца? — попита той адвоката след малко.

— За някои претенции към дома на викария, които сте обещали да отмените със завещанието си.

— Размишлявах по въпроса и няма да го направя. „Отче наш“ построи църквите, а Нашият отец ги събори. Има твърде много пастори за църквите и твърде много църкви за хората — кажи му, че няма да го направя.

— Защо му споменахте за това, по дяволите? — попита Хари навъсено, когато двамата с адвоката излязоха от стаята.

— Скъпи ми господине — поде адвокатът, — трябва да бъдем лоялни към клиентите си, а освен това нали си спомняте, че свещеникът обеща да дойде утре за последно причастие и тогава несъмнено ще поговори за това с клиента ми.

През нощта състоянието на стария господар се влоши и той започна да бълнува.

— Кажи на този блед викарий Мейбъл, че неблагодарниците отиват направо в ада… няма да му ходя на проповедите… А, намръщи се…

— Ей, скъпа? — прошепна икономката и погледна към него от огнището, където двете седяха.

— Кого има предвид той, госпожо? — попита медицинската сестра.

— Един бог знае… Нещо от стари времена ще да е — отвърна тя.

— Счупи се някакво стъкло, Том… каква е тази врява? — бълнуваше старият господар. — Играта, жените и виното карат мъжете да се смеят… Ох, запали, много е тъмно… Кой е той, глупако? Джоан и съпругата ми страшно си приличат в тъмното.

— За Том Уорд ли си мисли? — попита сестрата.

— Да, винаги е харесвал Том. Според него Уайвърн не е същият без Том — отговори икономката.

След малко той каза още по-отчетливо и ясно:

— Мъртвите не са длъжни да правят нищо… А, това е епископът. Ай, ай… Да знаете, че дяволът невинаги чака на вратата… Ако тук имаше поне един свестен човек, щеше да му скрие лицето под парцал… Никога няма да го направиш…

Сетне започваше да мърмори и после думите пак се долавяха ясно.

Най-сетне настъпи утрото и старият господар, който бе с много часове по-близо до смъртта, все пак дойде на себе си.

След известно време пристигна свещеникът, а икономката и сериозният Джим Хопър от мелницата сформираха малко паство, пред което старият господар щеше да получи последното си причастие, преди да се отправи на дългото си пътешествие.

— Смяташ ли се твърдо за член на англиканската църква? — тихо попита свещеникът.

— А ти за какъв ме вземаш?

— Превърнал съм в свое правило винаги да питам, уважаеми господине. Неведнъж сред присъстващите в църквата, в която служех в Нотингам, преди да дойда тук, съм попадал на презвитерианци и на други сектанти, затова се радвам да получа толкова ясен отговор на въпроса си — отговори пасторът с тържествена сериозност.

— И гаргата смята, че няма по-хубаво от нейното гардже. Продължавай — подкани го старият господар Хари.

След като обредът приключи, старият господар се нуждаеше от почивка.

След около час той повика Том Уорд.

— Е, Том, доста време живяхме заедно… в Уайвърн… двамата с теб, обаче колкото и да е дълъг денят, винаги настъпва време за вечерня… Според лекаря вече ми е дошло времето, затова изпратих да те повикат, Том, да си стиснем ръцете и да се сбогуваме.

Том бързо триеше очите си, а старото му лице бе по-сбръчкано от всякога.

— Ваша светлост винаги е бил много внимателен с мен…

— Стига, Том, не бива да плачеш, човече. Пенито в джоба е ведър спътник, а аз съм ти оставил нещичко в завещанието си… Толкова кани с пунш си ми приготвил, Том… само, че вече няма да го правиш… Не исках да си отида, без да си поговорим и да ти стисна ръката.

Когато сбогуването приключи, сестрата даде на Том знак да си върви.

Питам се как ли се е чувствал изтощеният старец с едноседмична бяла брада, докато е гледал как Том тихо се оттегля със сълзи по набръчканите бузи. За Том това бе разрухата и краят на стария Уайвърн. Може би той бе твърде стар, за да живее в новия Уайвърн, който предстоеше.

— Никога няма да избия от главата си миналото и никога няма да ми хареса новото. Така че сигурно не след дълго и аз ще го последвам по пътя под ясените към двора на църквата в Уайвърн.

Така за стария господар настъпи последният ден светлина и първият ден от смъртта.

Погребението бе тържествено и старомодно. Всички почтени стари родове в околността присъстваха. Съседите, големи и малки, се бяха събрали. Всички магазини в града бяха затворени и собствениците им присъстваха на службата.

След като тържественото и грандиозно шествие приключи и суетенето секна, Хари Феърфийлд се зае с управлението със сериозност, която подхождаше на новите му права и отговорности.

Старшина Арчдейл беше влиятелен, процъфтяващ и сдържан министър при новия режим. Имаше си уютен дом в Уорамптън, както му беше обещал Хари Феърфийлд, и от там от време на време го викаха в Уайвърн на съвет при господаря. Наричам го старшина, но той вече не беше такъв. От известно време се беше оттеглил от запасните войски и сега беше просто господин Арчдейл.