Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 51СТАРШИНА АРЧДЕЙЛ

Хари Феърфийлд бе капитан от запасната войска на графството. Редно бе семейство Феърфийлд да имат свой представител в тази войскова част. Чарли, който имаше лек и сговорчив нрав, би приел поръчението и леките задължения, ако тази чест бе оказана нему. Само че я избра Хари. Това разширяваше кръга на познатите му, разкриваше му нови възможности да продава конете си и му отваряше вратите на някои домове — малки или големи — съвсем по съседски, когато обикаляше по панаирите и пазарите. Освен това той бе добър в някои игри, бе проницателен играч на вист и на дама, а също опитен майстор на билярда. Като цяло, поръчението го издигна доста само в рамките на година.

Точно заради някакъв военен проблем старшина Арчдейл очакваше завръщането му в Уайвърн.

Случи се така, че докато влизаше в двора, потънал в мрачни мисли, Хари Феърфийлд си мислеше тъкмо за сержанта.

— Е, Арчдейл, какви са новините? — попита той, когато слезе от коня.

Новините не бяха бог знае какви. След като ги изслуша, Хари замълча за момент и каза:

— Надявам се, че си добре, Арчдейл.

— Да, сър, благодаря ви. — Хари отново замълча.

— Как дойде дотук, Арчдейл?

— Пеша, сър.

— Пеша значи. Много добре. — Последва поредната пауза.

— Арчдейл, трябва да влезеш. Клинтън, приготви обяд за старшина Арчдейл. Чаша бира и нещо за хапване няма да ти се отразят зле. И, Арчдейл, преди да си тръгнеш, ми се обади, ще те изпратя и ще поговорим. Клинтън, приготви нещо за хапване и чаша шери за господин Арчдейл.

Старшина Арчдейл се запъти към къщата с отсечена армейска стъпка.

Старшината бе малко над среден ръст и имаше набито тяло, което го правеше да изглежда по-нисък. Косата му беше късо подстригана и бе сиво-синкава като стомана. Лицето му беше доста бледо и гладко като мрамор, плътно и издължено, със синкава брадичка, все едно суровите му черти бяха някак осветени — не беше точно усмивка, а жестока и измамна светлина. А що се отнася до останалото, военната му куртка беше старомодна, но киверът му, както и всички месингови части, а също и високите му ботуши бяха спретнати и лъснати, като цяло бяха безукорни. В цялото графство надали можеше да се намери толкова изряден и порядъчен на вид човек от неговата професия.

Без да каже и дума и скърцайки с ботушите си, той бавно тръгна след Клинтън с непроницаемо изражение.

Старият господар посрещна Хари в салона.

— Охо, не съм те виждал вече почти седмица. Ще трябва да потърсиш някакво друго място за лудата кобила, която си купил от Джим Хардрес, защото тази сутрин счупи ръката на едно момче в обора. Няма аз да се грижа за нея, така да знаеш. Това е твоя работа и по-добре веднага се заеми, че ако се забавиш, може и да изгубиш пари. На много умен се правиш. Онзи тип отдавна ти дължи пари, а е голям хитрец, така че надали ще ти плати колкото трябва. Няма да позволя тази кобила да рита хората ми — освен това ухапа и коняря. Махни я, защото иначе ще я продам, за да покрия щетите, кълна се.

Старият господар Хари се отдалечи, а последният останал му наследник се загледа подире му намусено и изръмжа нещо през зъби, когато старецът вече бе достатъчно далеч, за да не може да го чуе.

— Чия ръка е счупена, Дик, или старецът просто ме лъже? — попита Хари един слуга, който мина покрай него в този момент.

— На Джим Слейд, сър, неговата ръка беше счупена в обора. Ритна го кон, господине.

— Кой кон?

— Новият кон, който пристигна в четвъртък, господине.

— Кобилата, искаш да кажеш. Но защо тя е кротка като агне, никога не е ритала никого. Дори дете може да си играе с нея. По-вероятно ми се струва старият господар да го е ритнал. И какво направихте с ръката му?

— Лекарят в града я намести и му направи шина, господине.

— Ами не съм викал аз, добре го запомни, мен ме нямаше. Много мило от страна на лекаря, не отричам, само че да не ми праща сметките на мен. А как е Джим след това? Оправя се, нали?

— Не знам, сър. Не съм го виждал оттогава.

— Ами значи е добре, гарантирам ти. Кажи на стария Слейд, че ако иска, ще дам малко пари за болницата заради Джим, но няма да са много.

С тази икономическа уговорка Хари за момента освободи слугата, застана на стълбите пред вратата на салона и запуши в очакване на старшина Арчдейл.

Издължените сенки и златистата светлина на залеза избледняха, преди старшината да се появи, и на тяхно място се настаниха здрачът и мушиците.

Почти веднага след като слугата осведоми Хари Феърфийлд, че старшината ще дойде на вратата на салона, за да получи заповедите му, Арчдейл се появи пред къщата и Хари Феърфийлд слезе в двора, а военният го посрещна с военен поздрав.

— Ще повървя малко с теб, Арчдейл. Искам да поговорим за нещо друго, не за военни неща. Ще те изпратя до портата.

Старшината вървеше сковано и мълчаливо до пушещия джентълмен, който след като се отдалечи малко от къщата, изтръска пепелта от лулата и я прибра в джоба си.

— Тази работа във войската носи мизерна заплата за човек като теб, Арчдейл. А аз след време ще имам нужда от умен човек, понеже когато старият господар ритне камбаната, което сигурно ще е скоро, ще си имам доста неприятности, докато се грижа за нещата. Наследникът е съвсем малък, така че доста дълго ще управлявам трудно, докато той навърши пълнолетие. Така или иначе, проблемите ще се стоварят на моите плещи, нали съм чичо на хлапето. Ясно ли се изразявам?

— Съвсем ясно, сър — прозвуча студеният глас на старшината.

— Имам един имот в Уорамптън, доста широка ивица земя, която давам под аренда. Има много дивеч, има и двама пазачи, но подозирам, че крадат от дивеча, затова някой трябва да ги наглежда. Там е и старият парк на Уорамптън, нали познаваш тази част от графството?

— Да, сър, добре я познавам.

— Знаех си. Оттам би трябвало да идват добри пари, повече, отколкото взема старият господар. Не мога да му го кажа, но знам точно какво си мисля. Има ли дим, значи има и огън. Съмнявам се дори, че вратата на парка е ремонтирана. Там има нужда от нещо като иконом, нали ме разбираш. Знаеш ли къде е фермата Нолтън?

— Да, сър.

— Хубава е, приятна къщичка и доста акри земя като за начало. Наемателят ще напусне, след като приберем реколтата. Ти си най-подходящият човек за тази работа. Ще им кажа, че ще направя всичко по силите си да помогна на племенника си, обаче и аз трябва да живея. Разполагам само с времето и с акъла си, за да припечеля нещичко, а ако ще управлявам имота вместо него, ще се нуждая от най-добрите помощници, които мога да намеря, нали ме разбираш? Ти си човекът, когото искам. Ценя характера ти, защото си честен и лоялен човек. Освен това умееш да използваш очите си и да си държиш езика зад зъбите. Ще си имаш ферма и дом, знаеш къде са, при това безплатно. Ще можеш да пасеш три крави на общинската мера, а тя не е като опасаната и гола мера тук, а има най-сочната трева в графството. Освен това ще получаваш по петдесет лири годишно, а фермата е близо четирийсет акра и струва поне със сто повече. А ако се справиш добре с всичко, което искам от теб — а аз не се съмнявам, — няма да те изоставя, докато тревата расте и ние двамата с теб сме живи.

— Благодаря ви, сър — отвърна студеният и ясен глас на Арчдейл.

— Има и една малка тайна, свързана с мен, която не бих доверил другиму, Арчдейл. На теб обаче ще кажа — снижи гласа си Хари.

— Да, сър — отвърна Арчдейл все по същия студен и скован начин, който дразнеше Хари.

— Не забравяй, че вече не говоря на старшина Арчдейл, ако другото нещо в Нолтън ти допада повече.

— Нолтън е по-добре, сър, благодаря ви.

— В такъв случай разговарям с господин Арчдейл от Нолтън, управител на Уорамптън. Ще сключил сделката след прибирането на реколтата.

— Благодаря ви, сър.

— Не върви толкова бързо, че много бързо ще стигнем. Има едно нещо, което искам да ми скриеш.

— Ще се уверите, че можете да ми се доверие, сър. Командващите ми офицери вече се увериха.

— Знам това добре, познавам те, Арчдейл, и тъкмо затова те избрах сред хиляди други, защото мога да ти се доверя, а в провинцията клюките се ширят, както и в града, езиците не млъкват като звънчетата на овцете и се приказват твърде много глупости. Предвид всичко това не е чудно, че човек не иска да му се присмиват или да го одумват в провинцията.

— Така е, сър — отвърна скованият старшина.

— Имал си същия чин и в запасната армия, нали?

— Да, сър — отговори старшината и по навик отдаде чест.

— Така си и помислих и това говори много за теб, Арчдейл. Помня, че в един от документите ти пишеше, че си бил най-младият старшина в полка.

— Така е, сър.

— Това също говори много, много отговорен чин. С очите си съм се убедил, че старшините са много по-важни за бойната готовност на полка от всеки друг офицер редовен или запасен.

— Наистина много зависи от старшините, сър.

— Ти не дрънкаш излишно, Арчдейл, а това е сигурен път към успеха.

— Не познавах много хора, сър, бях лоялен към висшите офицери и само с няколко искрени думи карах хората да изпълняват задълженията си.

— Ето от такъв човек се нуждаят парите ми — каза Хари. — Ще бъдеш ли готов за фермата в Нолтън до средата на следващия месец?

— Да, сър, така допускам.

— В такъв случай ще се погрижа за останалото, за парите и за общинската мера, още утре ще уредя въпроса с баща си и ще оформим документите.

— Благодаря ви, сър.

— Чакай малко — спря го Хари, малко смутен. — Нали ти споменах, че трябва да свършиш за мен и ще нещо.

— Да, сър.

Почти му се искаше господин Арчдейл да задава въпроси и да създава трудности. Тази ледена маска, под която не виждаше нищо, започна да го притеснява.

— Сигурно знаеш, че всеки човек поне веднъж-дваж в живота си се проявява като глупак и точно така честните хора се продават, а мошениците правят пари. На пазара глупаци няма, никой не взема лоша стока, нали така?

Потърси разбиране по лицето на старшината, но не откри там нито разбиране, нито насмешка, а само спокойна, достойна и безразлична въздържаност.

— Не съм женен и много жени съжаляват за това — опита се да се пошегува той, — обаче са ми родили едно копеле, което наричат мой син. Трябва да му намеря дойка и да му осигуря средства. Искам да го направиш съвсем тихо, намери някоя окаяна женица, която живее откъснато и няма да задава въпроси или да създава неприятности, а ще е доволна и от малко. Ще ти дам парите за нея, но тя не трябва изобщо да чува името ми, нито пък да знае кой е собственикът и откъде идват парите. Нека си мисли, че бащата е някой бедняк — ако знаят, че мъжът е богат, стават неразумни. Точно затова избрах теб, Арчдейл, защото си благоразумен и няма да разправяш наляво и надясно като глупак какво се случва. Уговорихме се, нали? Сделка?

— Да, сър, много ви благодаря — каза Арчдейл.

— В такъв случай ще ти пратя вест до края на седмицата и не забравяй — нито дума, докато всичко не бъде подписано и уговорено, за фермата в Нолтън и за другото нещо, нито дума. Звездите греят много ярки, явно нощта ще е мразовита. Стъмни се изведнъж, и въздухът е много студен.

Той замъча, но запасният офицер не му отвърна с подобно реплика, която да подхожда на тези метеорологични разсъждения.

— Чух, че онзи ден си направил орган за господин Ардън, вярно ли е?

— Само с три регистри, сър.

— Аз не разбирам нищо от този инструмент, само дето слушам големия стар орган в Уайвърн в неделя. Но ти явно разбираш. Къде се научи?

— Две години бях чирак при един майстор на органи в Уестминстър, сър — господин Ломас. Обаче той почина, а мен ме взеха в армията.

— Ами може да ти помогна и в тази насока. Говори се, че ще им трябва орган за църквата в Уорамптън. Ще видим. Няма да забравя.

— Благодаря ви, сър — повтори Арчдейл. — Ще наредите ли още нещо?

Господин Арчдейл стоеше изпънат до портата под прав ъгъл спрямо Хари Феърфийлд.

— Не, нищо, Арчдейл. Радвам се, че това те устройва, а е възможно дори да направя нещата още по-изгодни за теб. Лека нощ, старшина.

— Лека нощ, сър.

Арчдейл се завъртя наляво, обърна се с гръб към селцето Уайвърн и се отдалечи с равномерен и стегнат марш, какъвто човек си представя под съпровода на барабани и фанфари.

Хари стоеше до желязната порта, открехната наполовина, безшумно ритна на пътя един камък, облегна се на старите железни орнаменти и се загледа след набитата фигура, която се отдалечаваше и се стопи в здрача.

— Чувал съм да казват, че нощта е майката на размислите — опомни се Хари и шумно залости голямото резе. Само че няма да мога да се навечерям с мисли. Ехо! Портата, портата! Джоръкс… който и да е — провикна се той. — Някой да заключи портата за през нощта.

След като даде това нареждане на Джоръкс, Хари закрачи под старите дървета към салона на Уайвърн. Кой щеше да поддържа огъня на Феърфийлд? Искрата на живота на стария господар вече гаснеше, една мъничка свещица тъкмо бе запалена в мрачния Каруел, а Хари Феърфийлд… Щеше ли някога да дойде и неговият ред да освети света на Уайвърн?