Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 59СТАР ПОЗНАЙНИК

Сега ще опиша случилото се през една конкретна вечер, когато нашият млад приятел пиеше чай във фермата Станлейк, както се казваше всъщност старата къща, чиято градина описах на читателя.

Лек дъжд бе прогонил групата от градината и затова момчето и Ейми играеха на кегли в големия коридор, когато вратата се отвори, един джентълмен влезе заедно с коня си, слезе и остави поводите на придружаващия го коняр.

Беше висок мъж, с мустаци и с прошарена коса, а тялото му беше леко прегърбено. Влезе в коридора, без да сваля шапката си и все още стиснал в ръка камшика си.

— Ехо! Ето къде сте били. Как е ваша светлост? попита той. — Кегли! Браво! Цели две сте съборили! Предпочитам този младеж да те победи, а не аз. Къде е Али?

— Мама е в салона — отговори момичето, почти, без да обръща внимание на присъствието му. — Сега е твой ред — обърна се тя към момчето.

Новопристигналият погледна момчето и го изчака да хвърли топката.

— Това също беше адски добре — каза непознатият. Съвсем близо до целта. Само че все пак пропусна, освен това не мисля, че е добър колкото теб. Значи тя е в дневната? Накъде е дневната?

— Не знаеш ли накъде е дневната? Ами ето натам — посочи с пръст момичето. — Сега е мой ред.

Докато в коридора играта продължаваше, посетителят бутна вратата на дневната и влезе.

— Как е госпожица Али?

— О, Хари, ти ли си?

— От плът и кръв. Май не ми се радваш много, Али. Днес обаче ти нося добри новини. Тази седмица си малко по-богата, отколкото беше миналата.

— Как така, Хари? Обясни ми!

— Ще го направя. Нали знаеш онова задължение на Каруел — сто и четирийсет лири годишно, — е, вече го няма. Старата вещица е мъртва, сигурно си прочела във вестника, ако го получаваш. Берта Велдеркауст. Двете не се обичахте особено, нали?

— О, Хари, Хари, недей — каза горката Алис пребледняла и започна да пребледнява още повече.

— Добре, няма. Не допусках, че ще се разтроиш. Само ти знаеш какъв проклет дявол беше тя — умряла е на старото място, в Хокстън. Прочетох резултатите от разследването в „Таймс“. Не спирала да пие и била малко луда. Винаги се карала с хората в задната стая, бащата бил съден за това и за фалшификация. Но не е ясно как се е случило. Някои се кълнат, че не била на себе си от пиене и се хвърлила през прозореца, а според други е заради онзи тип, който влязъл да я обере, понеже я мислел за глупачка, обаче здравата се сборили — тя е много силна, знаеш — и той я хвърлил навън. Паднала точно върху шиповете край релсите и три се забили в тялото й, дъртата откачалка!

— О, Хари, колко ужасно! О, моля те, недей — възкликна Алис с вид на човек, който всеки момент, ще припадне.

— Лежала там, без да може да изпищи дори и се гърчела като червей цели три часа, така казват.

— О, Хари, моля те, не ми го описвай. Умолявам те! Толкова ми е зле!

— Добре, няма, щом не искаш. Само да знаещ, че се е размазала и вече е в гроба. Нейната издръжка сега ще получаваш ти. Реших да дойда да ти го съобщя.

— Благодаря ти, Хари — отвърна тя едва чуто.

— Кога си се преместила тук? Научих едва тази сутрин — попита Хари.

— Преди пет седмици.

— Харесва ли ти? Не е ли адски самотно?

— Обичам тишината — поне за известно време — отвърна тя.

— Смятам да се оженя, честна дума. Какво ще кажеш?

— Наистина ли?

— Толкова наистина, колкото, че ти си тук, ама няма да е съвсем по любов. „Донеси и ти нещо, скъпа, ако ще живеем заедно“, това е мотото ми. Чувал съм да казват, че любовчиите и медопоказвачите нямат дом. Искам жена, която да се грижи за нещата и която по-скоро ще ми донесе петдесет лири, отколкото ще похарчи сто, „Много богати мъже са обеднели заради красива жена и задна врата“, както се казва. Вече не съм млад, наближавам шейсетте и трябва да внимавам. А кое е приятелчето, което играе на кегли с Ейми в коридора?

— О, той е толкова мило момче. Баща му се казва Хенри, а майка му е починала много отдавна. Живее с една добра старица на име Марджъри Тревелиън. Какво има, Хари?

— Нищо, моля да ме извиниш. Замислих се за нещо друго и не те чух. Разкажи ми пак, този път ще слушам.

Тя повтори информацията, а Хари се прозя и се протегна.

— „Нямаш ли компания, вършиш глупости“. Вече трябва да вървя. Нямам нищо против да изпия чаша шери, щом настояваш, понеже яздих дълго и гърлото ми е пресъхнало.

Така Хари приключи посещението по характерния си начин, сбогува се, метна се на коня си и си тръгна.