Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 9В КОЯТО СТАРИЯТ ГОСПОДАР ИЗГУБВА БАСТУНА СИ СЪС ЗЛАТНАТА ДРЪЖКА

Както казах, слънцето потъваше сред облаците на запад с меланхолично сияние. Капитан Феърфийлд крачеше бавно напред-назад по широката тераса с гравирана балюстрада и с множество каменни саксии за цветя, която се простираше по протежение на задната част на старата къща. Кравите се прибираха у дома и слабото им мучене отекваше високо във въздуха над сивия покрив и над върховете на могъщите дървета, които сега горяха в преходната светлина. Конят бе оседлан и готов, а куфарът му и другите му принадлежности бяха изпратени преди часове.

— Има ли смисъл изобщо да се сбогувам с него? — поколеба се капитанът.

Смяташе да слезе по стълбите в далечния край на терасата и докато възсяда коня си, да предаде прощалното си послание на човека, който държи поводите му. Само че не е толкова лесно да развалиш магията на детството, след като си проявявал уважение към нея толкова много години след това. Капитанът обаче така и не бе успял да се освободи от детския си страх, зародил се у него и той не помнеше кога. Добродетелите заслужават уважение, но пороци като гордостта, насилието и коравосърдечността на един баща предизвикват още по-силен респект.

Чарлс можеше да посрещне кавгата със стария деспот, можеше да издържи на самия ръб на пропастта и презрително и предизвикателно да огледа бездната, но не можеше да вземе решение да скочи. Старият звяр бе толкова яростен и непредсказуем в гнева си, че никой не можеше да предвиди какви оръжия и крайности ще се наложи да използва при сблъсъка с него, а и каква полза от открита враждебност? Нали след броени години унижението и потисничеството щяха да секнат?

Обаче така и не се наложи Чарлс Феърфийлд сам да взема решение, защото се появи старият господар Хари, който през красивата врата с каменна рамка излезе на терасата, където стоеше синът му, готов да отпътува.

Старецът се движеше с премерена крачка, вирнал високо глава, с необичайно зачервено лице и с презрителна усмивка, сякаш безмълвно разговаряше сам със себе си. Във всичко това Чарлс съзря предвестници за буря. Ръката на стареца здраво стискаше някакво писмо. Дори да бе видял сина си, който очакваше да бъде нападнат, той не му обърна никакво внимание, както не удостои с внимание и високия розов храст, който растеше в една от каменните саксии отстрани.

Господарят прекоси терасата на юг и тръгна към стълбите, като неистовият залез остана от дясната му страна, а пламналите прозорци на къщата — от лявата. След като той направи няколко крачки, високият му син го последва. Вероятно бе преценил, че е по-добре господарят Хари да научи за предстоящото му заминаване лично от него, отколкото от коняря, хванал поводите на коня му.

Господарят обаче не слезе по стълбите, а спря малко пред тях и седна на една от пейките, поставени на разстояние една от друга под прозорците. Облегна се с две ръце на бастуна си, чийто връх гневно забоде в чакъла, а пръстите му продължаваха да стискат писмото. Гледаше надолу с гневно изражение, озарено от неистовото западно небе, клатеше глава и си мърмореше.

Високият мургав капитан закрачи към него и докосна шапката си съгласно наложените от баща му правила за благоприличие.

— Може ли да ви кажа нещо, сър? — попита той.

Старецът го погледна в лицето и ядосано кимна, като се задоволи с тази заплашителна покана.

— Вчера вие изразихте становище, сър, че би трябвало да се издържам с доходите, с които разполагам, и повече да не притеснявам Уайвърн. Глупаво бе от моя страна, че не се бях сетил за това, много глупаво, затова не искам да губя повече време. Вече изпратих багажа си и се каня да го последвам, но не исках да тръгвам, без да се сбогувам с вас, сър… — Канеше се да добави „и да ви благодаря за добрината“, но се овладя. Да му благодари, как пък не! Не можеше да се накара да го направи. — Така че, сега заминавам, сър. Сбогом.

— Значи обръщаш гръб на Уайвърн като всички останали! Е, господине, светът е широк, можеш да избереш пътя си. Няма да те моля да останеш и да ме изпратиш от този свят — не и аз. В смъртния си час няма да имам никого, който да ми затвори очите. Така ще бъде. Хайде, върви.

— Сър, смятах, всъщност бях почти сигурен… — поде Чарлс Феърфийлд малко объркан, — че сте взели решението си, както аз взех своето.

— Така беше, така беше. Не си мисли, господинчо, че давам и пет пари кой си тръгва, мътните го взели. По-добре празна къща, отколкото лош наемател. — Старецът се изправи, докато говореше: — Върви като останалите, изчезвай при тях заедно с партакешите си. Има и други като теб, така да знаеш. — Той рязко протегна писмото към него като пистолет, остави го в ръката му и бавно закрачи по терасата, докато капитанът прочете следното:

Когато Чарлс Феърфийлд вдигна поглед, след като прочете тези редове, съзря стареца, застанал на няколко стъпки от него.

— Какво момиче! Отгледах я като собствена дъщеря, даже с повече обич, отколкото човек отглежда родното си дете, а тя постъпва така с мен, още недостигнала пълнолетие. Мътните да те вземат, да не си глътна езика? Какво мислиш за нея?

— Не е лесно да се каже след това писмо, сър — отговори притеснено Чарлс Феърфийлд. — От тук изобщо не става ясно какви причини е имала.

— Ти не си Феърфийлд — не си, ти си никаквец. Ако беше, щеше да съзнаваш кога на дома ти е нанесено оскърбление. Обаче ти не си, ти си студенокръвна змия, а не Феърфийлд.

— Не виждам какво мога да кажа, за да оправя нещата, сър — отговори капитанът.

— Каза достатъчно. Чуй какво аз мисля за нея — изрева старецът, почти извън себе си от ярост. А езикът му бе станал толкова срамен и гневен, че синът му отбеляза с горд поглед и с поруменели мургави страни:

— Ще се оттегля, сър, защото няма да стоя и да слушам такъв език.

— Няма да се оттеглиш, докато аз не ти позволя, господинчо, ами ще стоиш тук — кресна старият господар и застана между капитана и стълбите. — Освен това искам да знам защо не ти харесва да я наричам точно такава, каквато е… к… и к…

— Защото тя е моя съпруга, сър — отговори Чарлс Феърфийлд, побелял от ярост.

— Моля? — попита старецът след продължителна смаяна пауза. — В такъв случай ти си по-вероломен негодник, по-голям подлец, отколкото мислех. На ти…

Разтреперан от гняв, той замахна във въздуха с тежкия си бастун. Само че преди бастунът да полети, Чарлс Феърфийлд хвана ръката, която го стискаше.

— Не така, не така, сър — предупреди той сериозно и заплашително, докато старецът с две ръце и с бясна решителност се опитваше да освободи бастуна.

— Искаш ли да го направя?

Хватката на стария господар Хари бе все още крепка и се наложи по-младият мъж да приложи цялата си сила, за да изтръгне бастуна от ръцете му.

Бастунът полетя над балюстрадата на терасата, а по време на борбата старият Хари изгуби равновесие и се стовари тежко на плочника.

На слепоочието му вече имаше кръв, сбръчканите му бузи побеляха и той се слиса. Кръвта на младия мъж кипеше, буйната кръв на рода Феърфийлд, но той се поколеба, възпря се и се извърна.

Старият господар отново се изправи на крака и замаяно се хвана за балюстрадата. Шапката му все още бе на земята, бастуна го нямаше. Гордият стар господар приличаше на съборена кула. Толкова лесно да получи отпор във физическа схватка, да бъде повален едва при първия сблъсък с „младока“, когото презрително наричаше „мекушавец“ и „мамино синче“ — това за стария Херкулес, който все още се перчеше с някогашната си храброст и в миналото бе ненадминат на арената на борците на двайсет и пет мили околовръст, вероятно бе най-безумната капка в чашата на унижението му.

С трепереща ръка старият господар Хари стискаше каменната балюстрада, високата му фигура леко се олюляваше, докато той се изправяше с предизвикателно вирната глава. Чертите на белобрадото му и старческо лице леко трепереха, в очите и по тънките му устни играеше дивашка усмивка, разкриваща зъбите, които времето бе благоволило да му остави. А кръвта, която бе изцапала бялата му коса, се стичаше по слепоочието му. Чарлс Феърфийлд бе развълнуван и усещаше, че всеки момент може да избухне в сълзи, че за него ще е облекчение да падне на колене пред баща си и да му поиска прошка. Само че желязната гордост на рода Феърфийлд отблъсна този благороден порив. Той обаче се приближи забързано и с възбудено и притеснено изражение каза:

— Ужасно съжалявам, но вината не беше моя, знаете, че не беше. Никой Феърфийлд не е посрещал безучастно удар. Само ви взех бастуна, сър. Мътните да го вземат, дори с майка си не бих могъл да постъпя толкова меко. Не съм виновен, че се спънахте. Не можех… Ужасно съжалявам… нали няма да ме обвинявате за това. Обещайте ми. Това е последната ни среща, така че няма нужда да се разделяме с повече горчивина, отколкото е необходимо. Подайте ми ръка, сър.

— Чарли, сине, ти проля кръвта ми — каза старецът. Проклет да си за това! А ако отново някога се върнеш в Уайвърн, докато в тялото ми все още има живот, ще те застрелям като бракониер.

След тази бащинска реч господарят Хари му обърна гръб и величествено и мрачно се затътри към къщата.