Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 23ПОСЕТИТЕЛКАТА

Каретата, която Чарлс Феърфийлд бе видял да заобикаля живописните руини на мелницата на Грайс, беше на лейди Уиндейл. Госпожа Тарнли откликна на почукването по вратата и съгласно общите наставления, които бе получила, оповести:

— Няма никой вкъщи.

Само че добрата лейди Уиндейл не възнамеряваше да отстъпи. Дръпна старата Милдред отстрани до каретата.

— Знам, че племенницата ми ще се радва да ме види — каза тя. — Аз съм лейди Уиндейл, а вие трябва да занесете вътре тази визитна картичка и да съобщите на племенницата ми, госпожа Феърфийлд, че съм дошла да я посетя.

Госпожа Тарнли се вгледа с подозрение в лейди Уиндейл, понеже нямаше представа, че Алис има леля с благородническа титла и с карета. Все пак реши, че ще е по-добре да занесе картичката и Алис се отзова почти незабавно, хукна към леля си, обгърна с ръце шията й и я въведе в Каруел Грейндж.

— О, скъпа, скъпа! Толкова се радвам да те видя! Много хубаво направи, че дойде! Но как ме откри? — попита Алис, като не спираше да я целува.

— Виждаш ли, няма смисъл да имаш тайни от мен. Научих къде си, макар че ти смяташе да ме държиш в неведение. Всъщност изобщо не трябваше да идвам и съм ти много обидена — отвърна милата лейди Уиндейл малко високомерно.

— Но, скъпа лельо, не получи ли писмото ми, с което ти съобщавах, че сме се оженили? — умолително попита Алис.

— Да, пишеше и това, че ще напуснеш Уайвърн, обаче не си си направила труда да ми съобщиш къде ще отидеш и ако не беше добрата икономка в Уайвърн, на която писах, сигурно щях да живея и да умра на петнайсет мили от теб и през цялото време да си мисля, че си заминала за Франция.

— Нали ти съобщих, че обмисляме такава възможност — настойчиво и умолително каза Алис.

— Тук си вече три месеца, аз живея на два часа път от теб, а през цялото време се ужасявам, че си на четири хиляди мили разстояние. Нито веднъж не съм видяла лицето ти. Мисля, че това не е особено възпитано.

— О, скъпа лельо, прости ми — примоли се Алис. — Ще ми простиш, когато узнаеш всичко. Ако знаеш колко нещастна се чувствах, съзнавайки колко неблагодарна и омразна ти се струвам, колко подло потайна и подозрителна, а всъщност през цялото време копнея да зърна обичното ти лице и хубавичко да си поговоря за всичко с теб, най-добрата ми и най-вярна приятелка.

— Хайде, целуни ме, дете. Не ти се сърдя, скъпа, само ми е мъчно, че толкова време съм се лишавала от компанията ти, след като е можело да й се радвам много по-често — каза благата възрастна дама.

— Но, скъпа лельо, трябва да ти разкажа как стоят нещата — трябва да ме изслушаш. Знаеш, че те боготворя, освен това надали знаеш, но можеш да си представиш колко приятна и желана би била компанията ти в това самотно място и при грижите и страховете, които често ме измъчват. Съпругът ми обаче изрично ми нареди засега да не разкривам убежището ни пред никого. Помолих го да кажа на теб, всъщност няма друг човек на земята, на когото би ми се приискало да кажа, но мисълта за това толкова го потисна и той настоя толкова умолително и сериозно, че не бе възможно да ти кажа, без да се скарам с него, а и той ми обеща, че ще съм принудена да мълча за съвсем кратко време.

— Мили боже! Толкова съжалявам — възкликна лейди Уиндейл много загрижена. — Сигурно горкият човек здравата е загазил и трябва да се скрие някъде. Горкичката ми! Дългове ли има?

— Боя се, че да. Не мога да ти опиша колко нещастна ме прави това понякога. С изключение на предпазните мерки той се старае да не усещам затрудненията, защото макар и скромно, ние живеем съвсем удобно, направо няма да повярваш колко удобно, но наистина е така — увери я горката и вярна Алис, като представи по възможно най-добрия начин въздържания си и крайно пестелив семеен живот.

— Стаята ти е много приятна. Харесвам старомодните стаи — огледа се наоколо добронамерената възрастна дама, — а и ти толкова си я разкрасила с цветята си. Има ли друга подобна украса? Подредила си ги толкова хубаво. Това е истинско изкуство, никой не го владее като теб. Знаеш, че винаги съм те молила да правиш това в Аултън и сигурно си спомняш, че Тремейн стоя до теб и се опитваше, както твърди, да усвои умението ти, макар че според мен наблюдаваше нещо по-красиво.

Алис се засмя. Лорд Тремейн вече бе далечна фигура за нея, а малката й победа бе сън от миналото. Но нима победата не е духът на жената? Нима оказваното й внимание не е въздухът, в който тя разцъфва и оживява? Затова Алис за миг сведе и отмести поглед, съвсем леко се изчерви и на бузата й се появи трапчинка от усмивка.

— Но всичко това е вече минало — каза лейди Уиндейл. — Сигурно ти се иска да ми затвориш устата, така че спирам да те сватосвам. Надявам се да си много щастлива по своя си начин и съм сигурна, че ще бъде така. Знаеш, че проблемите с парите не могат да продължават дълго, а и доколкото ми е известно, Уайвърн ще бъде на съпруга ти. Винаги се е знаело, че Феърфийлд разполагат с четири или пет хиляди на година и макар че, както се говори, имението има някои дългове, една благоразумна млада жена като теб ще оправи нещата с времето.

— Винаги си права и успяваш да ме ободриш, скъпа лельо — каза Алис, погледна я с обич, усмихна й се и постави двете си ръце върху раменете й. — Много се радвам най-сетне отново да те видя. Сигурно си изморена. Трябва да хапнеш нещо.

— Благодаря ти, скъпа. Малко чай, нищо друго. Обядвах, преди да потегля.

Алис дрънна със звънчето и даде нареждания на Милдред Тарнли.

— А как е добросърдечната старица Дулчибела Крейн? Толкова ми допада. Много е привързана към теб. Надявам се, че все още е с теб, нали?

— О, да. Не бих могла да живея без нея. Скъпата стара Дулчибела.

Настана кратко мълчание.

— Питах се дали всички вие не бихте искали да дойдете в Аултън за около месец. Казаха ми, че съпругът ти е много приятен мъж и изобщо не прилича на брат си, господин Хари Феърфийлд, който бил същински мечок. Смяташ ли, че съпругът ти ще се съгласи? Ако предпочитате, няма да приемаме никого и ще живеем затворено почти като тук.

— Само ти можеш да си толкова мила. За мен би било много приятно, но не, не може да става и дума. Наистина здраво са го притиснали — но това е голяма тайна и не бива да споменаваш пред никого. Много е притеснен за делата си. Освен това се скара със стария господин Феърфийлд, което още повече влошава нещата. Брат му Хари се опитва да уреди положението с кредиторите, но не знам дали ще успее. Освен това Чарли ме предупреди, че трябва да сме готови набързо да заминем за Франция или на друго място в чужбина. Макар да е много затворен и сдържан, боя се, че дължи доста пари. Сигурно си представяш как се чувствам, защото знам, че до голяма степен аз съм причината да го тормозят толкова. Горкият Чарли! Понякога си мисля, че щеше да е много по-щастлив, ако изобщо не ме бе срещнал.

— Да не чувам повече такива приказки! Няма да кажа и половината от онова, което се канех да кажа, понеже не вярвам, че си такава глупачка, а просто искаш да ти наговоря всякакви хубави неща, които, длъжна съм да изтъкна, в твоя случай не са обичайните ласкателства, а са самата истина. Но ако наистина имате такива неприятности — съвсем незначителни, разбира се, — мисля, че е скандално, не просто жалко, но и злонамерено от страна на стария господин Феърфийлд, който е с единия крак в гроба, да не направи нищо по въпроса. Винаги съм знаела, че е просто един мечок. Обаче хората говорят, че е щедър с парите, а и защо не се замисли, че съгласно природния закон Уайвърн отдавна трябваше да е на сина му, затова е направо отвратително, че не ви помага.

— Няма никаква вероятност да го направи, двамата се скараха — каза Алис и сведе поглед към протрития килим.

— Е, скъпа, ако се стигне дотам — искам да кажа, ако се наложи Чарлс да замине за известно време, — помни, че домът ти е в Аултън. Съпругът ти няма да остане надалеч много дълго, но ако приемеш предложението ми, колкото по-дълго, толкова по-добре. Ти трябва да дойдеш в Аултън и да доведеш и Дулчибела със себе си. Иска ми се само да беше женена от няколко години, че да можем да направим и малка детска стая в онази скучна къща. Сигурно щях да живея поне още десет години, ако в старата детска звучеше смехът, бърборенето и приятната детска гълчава; в същата детска стая, където горкичкият ми скъп Джордж припкаше преди около шейсет години, когато беше още дете. Двете с теб щяхме да си прекарваме чудесно, а аз щях да бъда главната ти помощница.

— Скъпа лельо, ти си истински ангел — каза Алис през смях, притисна възрастната жена в прегръдките си и се разплака на слабата й стара шия. Старицата също се разплака от щастие и от нежност и я потупа по рамото, докато двете мълчаха.

— Е, Алис, не забравяй, няма да простя нито на теб, нито на съпруга ти, ако тази сърдечна покана остане без отговор. Освен това да не си си помислила да заминеш някъде и оставиш старата си леля да се грижи сама за себе си. Ако дойдеш, това ще е най-милото нещо, което си правила, защото аз остарявам, непознатите вече не ме забавляват както преди и наистина се нуждая от малък семеен кръг, който да дарявам с обичта си и който да не допусне да се превърна в себична стара котка.

Дойде време за чая, двете му се наслаждаваха и си бъбреха, а времето течеше неусетно. Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе Чарлс Феърфийлд, облечен в небрежните си риболовни дрехи.

Стрелна Алис с поглед, който тя веднага разбра, посетителката също забеляза, но Чарлс не бе подивял напълно в тази пустош, така че все пак се прояви като добър домакин:

— Много се радваме да ви видим тук, лейди Уиндейл, макар че човек трудно вижда когото и да е, защото в стаята е много тъмно. Много мило от ваша страна да изминете толкова път, за да навестите Алис.

— Вече не се надявах да ви видя — отвърна възрастната дама, — защото след малко трябва да тръгвам. Аз съм много откровена и, надявам се, няма да ме помислите за груба, но научих всичко и съзнавам, че не биваше да идвам, без да го премисля по-внимателно.

Той се засмя, но доколкото гаснещата светлина позволяваше на Алис да види, Чарлс беше много блед и макар да се смееше, за миг я стрелна с остър поглед.

— Не е бог знае какво — отговори той, понеже не знаеше какво точно да каже.

— Не, не — възпротиви се възрастната дама, — не познавам човек, който в един или в друг момент да не е изпитвал такива мимолетни, но досадни затруднения. Знаете, че двете с Алис сме приятелки, толкова сме близки, че сякаш познавам съпруга й също толкова добре, макар че когато ви видях за последен път, бяхте още момче. Боя се, че сигурно ви се струва доста нагло да споменавам за тревогите на Алис, но не мога да го направя, без да ви дам едно обяснение, което ви дължа, защото това потайно младо същество, вашата съпруга, на която за малко да се обидя, няма никаква вина за посещението ми. Научих къде е тя от старата ви икономка в Уайвърн. Никой друг не ми е споменавал нито думица, а аз реших, че би било много невъзпитано да стоя настрани, след като съм толкова близка приятелка и роднина. Когато ме опознаете по-добре, господин Феърфийлд, няма да забранявате на Алис да ми се доверява.

След това милата възрастна дама се впусна да разказва плановете си за Алис и за Аултън и обеща дипломатична кореспонденция. Най-сетне се сбогува, а Чарлс я изпрати до каретата и учтиво се сбогува с нея.

Каретата потегли, а Чарлс стоеше безмълвно горе на извития и мрачен път, който в едната посока се спускаше към долината на Каруел, а в другата извиваше и стигаше до Кресли Комън.

Колкото и неуместно да бе посещението, то му подейства донякъде ободряващо. Усети как духът му се разведрява, как пулсът му се ускорява и как се чувства по-уверен в бъдещето си.

— Има предостатъчно време да споделя с Алис какво ме мъчи — помисли си той, когато се обърна към къщата. — Освен това още не сме вечеряли. Трябва да избера подходящ момент. Сигурно довечера. Струва ми се, че и двамата ще бъдем по-малко нещастни, след като всичко е казано — тежко въздъхна той.

Влезе в къщата през задния вход и докато минаваше покрай вратата на кухнята, подвикна красноречиво на Милдред:

— Вечерята!