Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 35БЕЗПОКОЙСТВО

Когато веднъж се възбудят и се намират пред основната причина за тревогата си, някои крехки и неспокойни темпераменти много трудно успяват да се овладеят. След като се върна, Милдред Тарнли започна неспокойно да се върти и да мърда в леглото, лежеше в тъмното с широко отворени очи и си представяше една след друга всякакви ужасии.

Все още бе облечена, затова стана, запали свещта и се измъкна навън, ядосана на себе си и на целия свят заради превъзбуденото си и трескаво състояние. Крадешком се промъкна по коридора и отново застана пред вратата на старата кримка.

Отвътре не се чуваше нито звук, дори дишане. Тихо отвори вратата, която този път не й се противопостави. Огънят в камината бе почти угаснал и макар да се боеше да погледне към леглото, Милдред все пак вдигна свещта и погледна.

Холандката лежеше там толкова неподвижно, че страховито подозрение прониза госпожа Тарнли, докато я наблюдаваше.

— Бог да ни е на помощ, тя никога не е съвсем добре. Иска ми се да беше някъде другаде — каза госпожа Тарнли и се смръщи на вратата.

Сетне с решителност, която й струваше известно усилие, тя се приближи и й се стори, че все пак е забелязала леко движение, вероятно дишането на едрата полегнала фигура. Докосна с пръсти ръката й и сетне ги смъкна до голямата й длан, която за нейно облекчение бе топла.

При допира жената изстена и леко се извърна.

— Уф, ами защо спи като мъртвец! За малко да ме уплаши, ако не се бях уверила. Някои хора не правят нищо като другите. — На Милдред й се прииска да я поразтърси и да й каже: „Ами хъркай като другите хора де, престани с тези щуротии!“.

Само че жената изглеждаше толкова неестествено бледа, че гневът на госпожа Тарнли се уталожи, тя се оттегли доста неловко и постоя малко пред огъня в кухнята, сумтейки и размишлявайки.

— Ако ще мре, защо й бе да бие целия път да Каруел? Какво му е лошото на Лондон, можеше да си умре и там.

Госпожа Тарнли възнамеряваше само да си постопли краката за няколко минути на решетката, обаче заспа и се събуди вероятно четвърт час по-късно. Стана и се ослуша.

Защо тази нощ в присъствието на тази жена старата Милдред бе завладяна от такова необичайно усещане за опасност и паника? Не можеше точно да определи причината. Само че адски се страхуваше от гостенката и бе преизпълнена от необясними опасения.

— Не мога да си легна, преди отново да проверя, просто не мога. Не знам какво ми става. Струва ми се — Бог да ни е на помощ!, — че Лукавият е в къщата, и не знам как трябва да постъпя… и бездруго нищо не мога да направя. Само че няма да мога да се успокоя и да заспя, докато тя е наблизо, така че ще се кача пак в стаята й и ако всичко е наред, тогава ще си полегна и ще си почина, пък да става, каквото ще, понеже старите ми кости вече не издържат и направо не мога да държа главата си изправена.

След като взе това решение, изтерзаната старица отново взе свещта и пак се отправи на трудната си експедиция.

От стаята с дървената ламперия, където по това време Чарлс Феърфийлд вече седеше на стола си, потънал в мъчителен сън, се носеше смътната червеникава светлина на свещта му, затова тя спря и се ослуша. Е, тук всичко бе тихо, затова продължи по коридора към големия вестибюл, както го наричаха, който й се стори по-студен и по-безрадостен, откакто бе идвала за последен път, после предпазливо се изкачи по голямото стълбище с паянтовия му дъбов парапет, който на всеки завой завършваше с квадратно парче дърво с топка като главата на гигантска карфица. През арката в края на стълбите коридорът изглеждаше черен и за пръв път Милдред усети как отмалява, обзета от свръхестествен страх.

Наложи се да се насили да влезе в този тъмен и притихнал проход, толкова далеч от всички живи същества в къщата, освен от онази, от която тя тайно се страхуваше като от нещо, което не е съвсем от тази земя.

Този проход бе относително голям и почти по средата му имаше друга арка с рамка за врата и врата, придържана отворена с помощта на кука, а после, както често се наблюдава в старите къщи, няколко стъпала отвеждаха на друго ниво на пода.

Сигурно има и някаква друга причина за неудобното поставяне на толкова много ненужни стъпала по входовете и в проходите, но със сигурност това е тренирало мислите на относително ленивите същества, живели по време на разцвета на този вид архитектура, и не е позволявало на най-сънливите сред тях да заспиват на път за спалните си.

Когато Милдред стигна до тази врата, погледът й бе привлечен от увиснала от тавана паяжина. За острото око на опитна прислужница като госпожа Тарнли такава украса предизвиква неудържима антипатия. Тя се опита да помете паяжината с ръка, само че не стигаше достатъчно високо, затова развърза престилката си и помете паяжината с това оръжие.

Все още гледаше провесената прашна нишка, която се поклащаше във въздуха, когато някаква невидима ръка долу силно я дръпна за роклята с решително движение, пристегна и отпусна, когато Милдред направи крачка назад и вдигна свещта, за да може да вижда.

Не беше котето, което можеше игриво да я последва на горния етаж, не беше и крадливо промъкнал се плъх, който да я нападне от глад. Тих нервен смях съпровождаше подръпването на роклята и Милдред видя извърнатото нагоре към нея бяло лице на холандката с отвратителната му усмивка. Седеше на прага, облегнала рамо на разката на вратата.

— Помисли, че съм заспала под завивката — провлечено каза тя, — или пък, че съм будна на оня свят, че съм мъртва. Никога не спя дълго и не умирам лесно, ясно ли е!

— А защо изобщо сте станали от леглото, госпожо? Ще си счупите врата в тази къща, ако обикаляте наоколо с всичките тези опасни стълби, а пък вие сте сляпа.

— Когато човек ослепее, стара ми Милдред, установява, че паметта му е по-остра, отколкото е смятал, а в съзнанието му като картини изникват всички стълби, ъгли, врати и комини. Какво се канех да направя?

— Откъде да знам какво сте се канели да направите, госпожо?

— Да, сигурна съм, че не знаеш.

— Знам обаче, че би трябвало да сте в леглото, госпожо.

Все още стиснала роклята й, жената отвърна с ленив смях:

— Ти също, стара приятелко, каква двойка сме само. Аз обаче имах причина — ти ми трябваше, Милдред.

— Е, госпожо, не знам как щяхте да ме намерите, защото спя в стаята с петте ъгли през две врати от килера — никога нямаше да ме намерите.

— Щях да опитам — или щях да уцеля, или да не уцеля, защото не ми се оставаше в моята стая — отговори старата кримка.

— Защо не, госпожо, това винаги е била най-хубавата стая в къщата.

— И така да е, не ми харесва — сряза я другата.

— Нали не сте чули някакви шумове? — попита Милдред.

— Не — отговори холандката. — По друга причина.

— И каква може да е тя? Сигурно е нещо важно, щом седите тук, на твърдото стъпало, вместо да си лежите в удобното легло.

— Добре казано, умна ми, Милдред. За какво му е на човек удобна стая, ако съзнанието му е неспокойно? — отвърна старата кримка с пророческа усмивка.

— Какво ви е на съзнанието, госпожо? — попита раздразнително Милдред.

— Всеки може да нахълта — отвърна жената, като правеше кратки паузи между думите, за да ги подчертае.

— Не разбирам от какво се боите, госпожо — повтори госпожа Тарнли, която не бе добре запозната с изискания изказ и бе твърде горда, за да рискува да сбърка.

— Ами само от това младата дама да не си вре носа при мен.

— Коя млада дама, госпожо? — попита госпожа Тарнли, която смяташе, че иронично се има предвид Лили Доджър.

— Съпругата на Хари Феърфийлд, разбира се, коя друга? Бих искала да съм в усамотение тук — заяви нагло холандката.

— Тя няма да ви досажда — тя не досажда на никого, дори и да иска, не умее да го прави.

— Е, между двете ни няма нищо, жено, дели ни само старият килер, където преди държеше покривките, счупените мебели и други такива неща, а тя може да дойде и да надникне, всяка жена наднича, аз самата надничам и си вра носа. Ще се престори, че не знае, че там има някой, ще влезе през вратата на килера, ще се стъписа, ще ме помоли за извинение, ще каже колко съжалява и после ще си тръгне. А на следващата сутрин ще ти каже колко копчета има мантото ми и колко игли има в игленика ми, а после ще разтръби на света всичко за мен.

— Но тя не може да влезе.

— Защо?

— Защо ли? Защото вратата е скрита под тапетите, госпожо.

— Голяма защита, някаква си хартия — подигравателно каза жената.

— Аз лично се погрижих да заключа вратата, преди да поставим тапетите — успокои я Милдред.

— Наистина ли?

— Със собствените си очи се уверих — настоя Милдред.

— Бих предпочела да се уверя със своите — пошегува се сляпата жена. — Хайде да не бърборим повече. Ако се съглася да не излизам от стаята си, ще заключа вратата към нея. Искам да имам стая, а не проход, така че никой да не наднича и да не подслушва. След като не мога да избирам компанията си, предпочитам да съм сама.

— Какво точно искате, госпожо? — попита Милдред, чиито неприятности се умножаваха.

— Друга стая — упорито каза дамата.

Милдред се слиса.

— Ама че работа! — възкликна госпожа Тарнли и замислено се вгледа в лицето на другата жена. Само че лицето й бе просто намусено, доколкото виждаше, по него не се четеше нищо друго. — Ами ако ви дам ключа и вие сама заключите вратата?

— Е, не е толкова добре, колкото ако се преместя в друга стая, но е по-добре от нищо.

— Хайде тогава, елате, госпожо, ще ви дам ключа, защото не е възможно да ви дам друга стая.

— После, когато заключиш здраво, може и да заспя.

— Какво казваше твоят пастор? „Злите престават да тормозят и изморените си отдъхват“. Наоколо има доста зли хора, госпожо Тарнли, а пък аз съм много изморена — въздъхна високата и бледа холандка.

— Значи ставаме две, госпожо — каза Милдред, повела дамата обратно към стаята й и след като я настани на креслото до огъня, свали ключа от месинговото гвоздейче над леглото, където висеше.

— Ето го, госпожо — каза тя и постави ключа в търсещите пръсти.

— Какъв е този ключ?

— Ключът за някогашния дълъг килер за покривките.

— И откъде да съм сигурна? — попита жената, въртейки ключа в големите си пръсти и се усмихна, за да подразни госпожа Тарнли.

— Ами можете да сте сигурна, защото Милдред Тарнли ви го казва, а досега не съм ви мамила. Никога не лъжа — заключи тя и внезапно се поизпъчи.

— Знам това. Знам, че си самото въплъщение на истината, доколкото е възможно за човешко същество, но това си има своите ограничения, не можеш да се издигнеш много над земята. Хайде, повдигни ме, ще опитаме ключа. Аз лично ще заключа, със собствените си ръце. Ще повярвам, като видя, а понеже не виждам, нищо не може да се сравни с това да пипна. Не че ни ви вярвам, госпожо Тарнли.

Тя постави ръка на рамото на госпожа Тарнли и когато стигна ъгъла в другия край на леглото, където знаеше, че се намира тайната врата, разкъса тапета с върха на ножицата си на мястото на ключалката (въпреки протестите на Милдред, която й каза, че така съвсем съсипва тапета) и покрай цялата врата, която по този начин се освободи. После напипа с върховете на пръстите си мястото, където се намираше ключалката, проби с ключа хартията, завъртя го и със съвсем лека съпротива отвори леко вратата с грозна гримаса и с кикот към Милдред. След това здраво заключи вратата и каза:

— Сега госпожата може да прави, каквото си иска. Можеш дори да запречиш вратата с масата, за да сме по-сигурни. Вече мога да заспя, а ти?

Милдред се почеса с пръст над веждата и каза:

— Да, можете да заспите, струва ми се, както можехте и преди, ако имахте мозък в главата, госпожо.

— Какво означава това, по дяволите? — попита сляпата жена през сънен смях. — Като че ли човек може да заспива когато си поиска. Ако беше така, жено, нямаше да има такова нещо като нервност.

— Сигурно вече няма да има, надявам се. Може ли да отнеса подноса, госпожо?

— Остави за утре, искам да си почина. Тръгваш ли? Лека нощ.

— Лека нощ, госпожо — каза Милдред, направи кратък отсечен поклон, който дамата нямаше как да види, и излезе от стаята умислена.

Старата кримка се заслуша, надигнала се в леглото, докато шумът от стъпките на Милдред се отдалечаваше.

— Е, този път наистина лека нощ, Милдред. Мисля, че няма нужда да ме посещаваш повече тази нощ. — Сетне стана и заключи вратата към прохода. — Лека нощ, стара Тарнли — повтори тя с кимване на глава и с неприятна подигравателна усмивка. После въздъхна дълбоко и зловещо, тежко се отпусна на леглото и застина неподвижно.

Старата Милдред явно бе стигнала до същото заключение относно нощните посещения, защото когато стигна до вратата и до стъпалото, на което холандката бе седяла преди малко и откъдето я бе уплашила, погледна подозрително през рамо, после тихо затвори вратата, заключи я и остави неспокойния дух затворник за през нощта.