Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 41ДЕН, ЗДРАЧ, МРАК

Милдред Тарнли откри Алис в уютната дневна под приятелските грижи на старата Дулчибела. Невинаги едно ужасяващо преживяване се проявява веднага. Най-напред природата мобилизира всичките си сили, за да посрещне опасността. Известна възбуда от съпротивата помага на тялото да преживее кризата на ужаса, често доста дълго време след това. Едва когато този изключителен господар на жизнените сили започне да се оттегля и да отстъпва, започва да става ясно доколко изчерпани са обичайните сили на човека.

Случилото се съвсем неотдавна бе тежко изпитание за Алис: да го разкаже старателно и подробно, да подреди страховитите събития от изминалата нощ, да ги разкаже едно по едно пред съдията, докато той ги записва, да се закълне във верността им, за да станат основа на съдебно преследване, и най-ужасното — да види и да разпознае привидението, което я бе нападнало и се бе опитало да я убие предната нощ.

Всяко движение я изпълваше с ужас, смразяваше се дори от сянката на поклащащо се клонче на стената. Гласовете на хората сякаш пронизваха оголените нерви на ушите й и се забиваха като жило в главата й. За миг дори познатите и добронамерени лица като че ли помръкваха от ужасни помисли, напълно чужди на природата им.

Милдред я завари точно в такова нервно състояние.

— Идвам, за да разбера какво искате да направим, господарке — застана тя на вратата с обичайния си кратък поклон.

— Не разбирам… да направим за какво? — попита Алис.

— Том ми каза, че сте му наредили да се приготви да ви отведе от тук, госпожо. Само че господарят още не се е върнал, а нещата малко се промениха, затова си помислих, че сигурно ще дадете други нареждания.

— О, благодаря ви, госпожо Тарнли. Съвсем забравих, толкова съм уплашена. О, госпожо Тарнли, толкова ми се иска да можех да се разплача, щях да се почувствам много по-добре, сигурна съм, само да можех да се разплача. Буца е заседнала в гърлото ми и всичко се върти в главата ми вече толкова много дни. Не мога да се сетя за нищо, което да ме накара да се разплача.

Милдред мрачно я изгледа с ъгълчетата на очите си, наглед коравосърдечно, но според мен й беше мъчно за нея.

— Сляпата жена, онова чудовище, вече я няма. Радвам се, че я отведоха, ай вие ще се почувствате по-добре, госпожо, сигурна съм. След снощи дори аз се страхувах от нея. Господарят Чарлс също излезе, но скоро ще се върне.

— Днес ли ще се върне? — попита Алис смаяно.

— Разбира се, че днес, госпожо. След час или дори по-скоро, струва ми се. Освен това мисля, че няма да е добре да заминете от Грейндж, докато го няма, защото е твърде вероятно той да промени плановете си.

— И аз така смятах. Предпочитам да го изчакам тук толкова неща са му на главата, че сигурно, когато си дойде, ще е на друго мнение. Много съм доволна, че и вие сте на това мнение, госпожо Тарнли, защото сега съм по-уверена, че трябва да изчакам завръщането му. Мисля, че трябва да го почакам. Благодаря ви, че ме посъветвахте, когато съм толкова объркана, госпожо Тарнли.

— Просто ви казвам какво мисля, госпожо, не ви нареждам, а и не искам да се меся. Хич не ми се ще да си горя пръстите в кашата на други хора. Така че, госпожо, казвам го само на вас, а вие преценете. Не ми се иска господарят Чарлс да ме гледа накриво, нито пък да ми се кара заради вас. Не че съветът ми е толкова ценен, понеже откакто мога да мия чинии, все с работа си изкарвам хляба. Затова ви моля, госпожо, не му казвайте, че съм ви посъветвала какво да правите.

— Разбира се, госпожо Тарнли, както искате.

— Искате ли да хапнете нещо, госпожо? — попита Милдред, отново възприела сухия си и официален тон.

— Нищо, Милдред, благодаря.

— Ще ви прилошее, ако не ядете, госпожице. Трябва да хапнете.

— Благодаря, Милдред, може би по-късно.

Като много други простодушни хора госпожа Тарнли смяташе яденето за механично действие и се чудеше защо хората срещат трудности с него при каквито и да било обстоятелства. Донякъде коравосърдечна и с нерви като корабни въжета, тя нямаше ни най-малка представа, че силният шок може да лиши човек не само от апетит, но и от способността да се храни в продължение на дни.

Алис не можеше да понесе да остане сама дори за миг — непрекъснато я преследваше смътният, но силен ужас, че жената, която едва не я уби, може да се върне. А нервите й бяха разклатени болезнено, както се случва дори на силен мъж много дълго, след като е бил направен опит той да бъде убит изненадващо и подло.

С напредването на деня тя ставаше все по-отчаяна и нервна и все повече се ужасяваше, че холандката може да се върне. Голямата стара къща с цели четири входа подсилваше въображаемите й страхове. Често мислеше за милата си стара родственица лейди Уиндейл и за предложеното от нея убежище в уютната къща в Аултън.

Само че това бе просто мимолетен образ и нищо повече. Колкото и да беше нещастна в Грейндж, докато не видеше съпруга си и не узнаеше какви са плановете и желанията му, на преданата му млада съпруга и през ум не й минаваше да замине за Аултън.

Остана тук, докато вечерните сенки не се сгъстиха над стръмния покрив и над величествените дървета на Каруел Грейндж. Колкото повече се стъмваше, толкова повече нарастваше ужасът й, а самата тя бе тъжна и разсеяна заради продължаващото отсъствие на съпруга си.

Стоеше в дневната и се ослушваше с разтуптяно сърце. Всеки звук, който в друг случай би останал нечут, сега я изпълваше с надежда или с ужас.

Старата Дулчибела в стаята също бе ужасена — много повече, отколкото съзнаваше. Дори Милдред Тарнли тази сурова възрастна дама — бе докосната от заразата на този ужас, защото с ревностно усърдие залости и заключи всички врати, дори пусна резетата на прозорците и започна да усеща частица от свръхестествения страх, който изпитваше към злата жена, от чиито лапи бе успяла да избяга.

От време на време, когато я заговореха, тя казваше една-две успокоителни думи относно необяснимо продължителното отсъствие на Чарлс Феърфийлд. Само че паниката на младата дама започна да нахлува и в нея и да събужда в душата й неприятни опасения.

До такава степен се бе разтревожила, че когато слънцето залезе, а Чарлс Феърфийлд не се върна, Милдред изпрати Том в Уикфорд. Том се върна, но мисията му се бе оказала неуспешна. В Уикфорд бе научил, че Чарлс Феърфийлд е бил там — ходил в дома на господаря Родни и из града и разпитвал. Насочили го по погрешна следа. В Уикфорд имаше изправителен дом, който действаше като арест, за да облекчава работата на областния затвор. Само че истинският затвор се намираше в град Хадъртън, както Чарлс лесно би могъл да си спомни, ако яростта му бе дала възможност да помисли. Том обаче не бе направил опита да го последва и по-нататък само по предположение и се върна в Каруел Грейндж не по-осведомен от преди.