Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 44ЛЕКАРЯТ ОТ УИКФОРД

Минаха няколко дни и настъпи огромна промяна. Чарлс Феърфийлд, господарят на Грейндж, беше на легло и лекарят от Уикфорд призна на Алис, че не може да разбере какво се случва. Случаят бе много сериозен, треска, — а пациентът бе постъпил ужасно неправилно през първите дни на пристъпа, от които зависи много.

Хората се движеха на пръсти и говореха шепнешком, а болният стенеше и бълнуваше, без да съзнава какво се случва. Ужасни и напрегнати часове и дни! Лекарят съобщи на милата лейди Уиндейл, и вероятно имаше право, а тя посети Алис и смаяна научи как стоят нещата, че при особени обстоятелства нервите й са били до такава степен изопнати от ужас, че отместването на болката и на мислите на племенницата й в съвсем друга вероятно бе най-доброто, което можеше да й се случи.

Вече бе шестият ден на това неясно изпитание.

Алис наблюдаваше изражението на лекаря с очи, в които се разкриваше цялото й сърце, докато той провеждаше прегледа, застанал до леглото, и от време на време задаваше по някой въпрос на Алис, на Дулчибела или на медицинската сестра, която бе изпратил от Уикфорд в стаята на болния.

— Е? — прошепна нещастно Алис, която го придружи долу, бледа като смъртник, въведе го в дневната и зададе въпроса си. — Е, докторе, какво смятате днес?

— Не мога да кажа много. Няма почти никаква промяна. Знаете, че трябва да имаме търпение ден-два, скъпа госпожо, че добрите грижи са половината битка, а пациентът не може да е в по-добри ръце. Боя се само, че се нагърбвате с твърде много работа. Можете да разчитате безусловно на медицинската сестра Маркс. Тя е много уважавана и умна жена. Никога не е допускала грешка, а работи вече повече от десет години.

— Да, сигурна съм в това, много ми харесва. Не мислите ли, че той е малко по-добре? — умолително попита тя.

— Нали знаете, докато продължава да се бори и не отстъпва, наистина е добре. Само това мога да кажа. След като състоянието му не се влошава с времето, значи е по-добре — може и така да се каже.

Алис се взираше настойчиво в ясните сини очи на възрастния мъж, който благо ги насочи към нея под рунтавите си бели вежди.

— О, слава Богу, значи смятате, че е по-добре.

— В този смисъл, да — предпазливо се съгласи лекарят. — Но, разбира се, трябва да имаме търпение и скоро ще научим повече, много повече. Искрено се надявам, че всичко ще се оправи, но мозъкът му е претоварен и има вероятност Чарлс да изпадне в състояние, което наричаме коматозно. То е свидетелство за прекалено силно напрежение. Предпочитам да бълнува повече и да спи по-малко, но всъщност това не е точно сън, а е нещо съвсем различно. Старая се да го накарам да отделя повече слюнка, но съпругът ви е ужасно упорит. Довечера ще опитаме да разделим всяко хапче на четири и малко да скъсим интервалите. Понякога това прави чудеса… ще видим, зависи много дали ще успеем да го накараме да отделя слюнка. Ако успеем да постигнем това, според мен всичко останало ще мине успешно — в момента това е най-голямата ни трудност. Ако ми изпратите младата си прислужница — колкото по-рано, толкова по-добре, за да може той да вземе едно веднага след това… Красиво цвете — вметна той и докосна листата на едно цвете, забравено в саксията си на масичката до прозореца. — Не е здравец, а мушкато. Не знаех, че по нашите места има такива цветя… Продължавайте като преди, дал съм й всички останали указания, така че продължавайте точно като преди.

— Значи мислите, че е по-добре? Съвсем малко? — отново попита тя умолително.

— Разберете, казах ви всичко, което мога… трябва да се надяваме… Трябва да се надяваме, че всичко ще протече задоволително, и после ще продължим нататък. Бих казал, че не виждам причина да се отчайваме от резултата. Не се отчайвайте, госпожо, горе главата. Всички ние ще изпълним дълга си и ще оставим другото в ръцете на Бога.

— Ще се видим утре по обичайното време, нали, д-р Уилет?

— Разбира се, госпожо. Не допускам, че можем да очакваме някаква промяна, да кажем, до четвъртък.

Сърцето й се сви при споменаването на този ден на изпитание, който би могъл да се окаже и фатален.

Сбогува се с него, усмихна се безсилно и го последва по коридора, скована от страх — сякаш не дишаше, сякаш сърцето й беше спряло да бие и тя се носеше като привидение. Алис спря, а лекарят излезе на двора при коня си, извърна бледото си и проницателно лице към нея с усмивка, кимна и на излизане каза:

— Довиждане, госпожо. Очаквайте ме утре в обичайното време, и горе главата. Гледайте на нещата оптимистично, няма причина за друго.

Тя направи всичко по силите си да отвърне на усмивката му, но сърцето й бе натежало от огромна печал. Беше уплашена. Побърза да се върне в уютната дневна и се разплака от неизразима мъка.

Разбираше, че лекарят я съжалява и се опитва да я ободри, но колко ужасно предпазливо говореше той. Помисли си, че сигурно с другите разговаря различно, и беше точно така. Той явно смяташе, че няма никакви шансове Чарлс Феърфийлд отново да се изправи на крака.

— Толкова жалко, такъв млад човек! — Лекарят смяташе за млад всеки, който бе поне с десет години по-млад от него. — Такъв висок и красив мъж, а и след година-две щеше да стане господар на Уайвърн. Пък и добросърдечен, както казват. Толкова е жалко… А и горката му млада съпруга… при това скоро ще става майка! Бог да й е на помощ!