Загадката на Уайвърн

ГЛАВА 20ХАРИ СЕ ПОЯВЯВА В ГРЕЙНДЖ

Около четири часа един следобед, докато Чарлс пушеше пура — въпреки неговите опровергаващи сами себе си решения, запасите му винаги се обновяваха, — брат му Хари влетя с коня си в двора, докато Чарлс пафкаше замислено до отворената врата на обора.

— Радвам се да те видя, Хари. Тъкмо си мислех за теб! Не мога да ти опиша колко се радвам — каза Чарлс усмихнат, приближавайки се, но въпреки това с тревожен въпросителен поглед.

Хари пое протегнатата му ръка, след като слезе от коня, но гледаше към животното, а не към Чарлс, когато каза:

— През последната миля усетих, че нещо не е наред с предното копито, забелязваш ли? Ето виж, не е ожулено, не е и окуцял, но се е наранил, виждаш ли? — попита той и леко се отдръпна.

— Не — отвърна Чарлс. — Не виждам нищо, обаче аз съм невежа, нали знаеш. Нищо не виждам…

— И бездруго не е бог знае какво — заяви Хари и го поведе към отворената врата на обора. — Получих бележката ти. Как си, как е Али?

— Много е добре горкичката, всички сме много добре. От Уайвърн ли идваш? — попита Чарлс.

— Да.

— Старецът е както обикновено, предполагам?

— Все така, не се подмладява, както можеш да допуснеш.

Чарлс кимна:

— И сигурно е много по-заядлив. Понякога ми се струва, че не може да търпи никого освен себе си, дори стария Дрейк… толкова е злобен.

Хари се засмя:

— Говорят, че си е падал по Али, честна дума, така се говори и аз изобщо не бих се учудил. Старият плъх не се отказва от сиренето, само че ти му отмъкна парченцето от устата, а това е предостатъчно, за да го вбеси.

— Кой твърди това? — попита Чарлс изчервен.

— Слугите… хората в града… доста хора. Ако стигне до ушите на стареца, ще има насинени очи и разкървавени носове.

— Това е лъжа — каза Чарлс. — И аз като свестен човек няма да кажа на горката малка Алис за глупостите по неин адрес у дома, само ще се разстрои.

— Сигурно и аз не бих. Къде е Том? Само че вероятно изобщо няма да се разстрои, а тъкмо обратното — няма момиче в Англия, което да не остане доволно, че някой благородник си пада по него, стига да не се налага да се омъжи за него. Ама нашият старец, мили боже! Колкото и голям грубиян да е, едва ли някое момиче на дванайсет мили около Уайвърн ще го гледа отвисоко, понеже може доста да намаже. Ама къде е Том? Трябва да нахрани коня ми.

Извикаха Том и той се появи и пое грижата за коня, след като получи някои нареждания от господаря Хари какво да направи с него. После Чарлс поведе брат си към къщата.

— Винаги ми е приятно да те видя, Хари, но пристигането ти винаги малко ме притеснява — каза Чарлс тихо, докато вървяха по коридора към кухнята.

— Не е нищо особено, трябва да ти кажа нещо, но първо искам да хапна, понеже съм гладен като вълк. Няма да откажа и халба бира, докато чакам храната. Човек бързо огладнява на този въздух. Само въздухът ти струва петдесет лири годишно — нищожна цена за истинския приход — каза Хари и се засмя на шегата си, докато влизаше в тъмната стара трапезария.

— Али няма ли я? — попита Хари и се огледа.

— Едва ли е далеч, но ако не я намеря, ще успея и аз да се погрижа да хапнеш.

Чарлс остави Хари да се усмихва на върховете на дърветата, които се виждаха от прозореца, и да почуква някаква мелодийка по рамката.

— А, Дулчибела, господарката ти горе ли е?

— Мисля, че отиде в градината, сър. Взе си кърпата и градинските ръкавици, а също и малката кошница отвърна — старата жена.

— Не я притеснявай, не е важно. Ще потърся старата Милдред — каза Чарлс и лично отиде да потърси Милдред. — Господарят Хари пристигна много гладен, така че му поднеси, каквото успееш да приготвиш, а междувременно му налей малко бира, че е много жаден. Бъди добра и побързай.

След като издаде тази добросърдечна заповед, той се върна в стаята, където бе оставил брат си.

— Али е отишла при цветята си, но Милдред ще направи всичко по силите си да те нагости. После можем да излезем при Али, но преди това да останем малко насаме. Аз… искам да поговорим.

— Ами давай момчето ми, удряй с дъбовия бастун, както казват ирландците, макар че бих предпочел първо да хапна нещо. А, ето я и бирата… Благодаря ти, сладурче. Откъдето го намери това странно момиче? — попита той, след като Лили Доджър излезе. — Бас ловя, че Али я е избрала — заяви Хари и шумно се изсмя. После си наля голяма чаша бира и я изпи, наля си и изпи втора чаша, а накрая си наля и трета, за да му е подръка, докато разговарят.

— Преди в кухнята имаше едни големи оловни чаши… къде ли са се дянали… бяха страхотни за бира… Такива чаши са най-подходящи за бира, нищо не може да се сравнява с тях, мамка му! Имаш ли тъмна бира?

— Не, няма. Хайде, не ме мъчи, кажи ми онова, което ме засяга. Знам, че не е приятно, не може да бъде приятно, но ако има нещо, предпочитам да го чуя веднага, не да чакам, колкото и лошо да е.

— Ще ми се да беше възложил тази задача на някой друг, защото така ще ме намразиш и няма да искаш да ме виждаш — все лоши новини ти нося. Но новината наистина не е хубава, факт. Онова чудовище става неуправляемо. О, ето, че идва нещо за гладния — благодаря ти, скъпа, Бог да те поживи, задето ме нахрани. Как да ти се отблагодаря, скъпа? Не знам друго, освен да те приютя, където пожелаеш — ха, ха, ха! Само че с тези палави очи сигурно си твърде умна, за да позволиш на когото и да е да те води някъде. Виж я как се изчервява, смуглата палавница! — захили се той след нея, когато Лили Доджър му поднесе импровизирания обяд и побърза да излезе от стаята. — Дяволски красиви очи има, като абаносови са! Мили боже, не успях да я разгледам добре. Жалко, че не е по-височка, пък и с тези широки рамене… Но косата й е хубава, а зъбите и очите й си ги бива!

Докато произнасяше цветистата си реч, той набоде шунката на вилицата си и още преди края на изречението вече лакомо дъвчеше.

— Но кажи ми какво става по онзи въпрос? Тъкмо се канеше да ми разкажеш, преди да ти поднесат обяда — подкани го Чарлс.

— За старата кримка ли? Ако нямаш нищо против да говоря с пълна уста, ще се опитам да ти разкажа, когато успея да се съсредоточа. Само че звукът от храненето, струва ми се, прогонва всички мисли от главата на човек.

— Бъди добър, говори. Прекрасно те чувам — настоя Чарлс.

— Боя се — започна Хари с пълна уста, както бе предупредил, — че тя ще се окаже страхотен проблем.

— Разкажи ми — неловко го подкани Чарлс.

— Както ти казах, канех се да ходя в Лондон… Никъде няма картофи като тези в Уайвърн… Наистина отидох, както бях обещал, и се срещнах със старото чудовище в Хокстън. Обеси ме, ако щеш, обаче според мен някой й е подшушнал да върши пакости.

— Какво имаш предвид? Какви пакости? — попита Чарлс.

— Мисля, че се е притеснила относно теб. Задава всякакви въпроси.

— Ей?

— Не бих се учудил, ако някой й разправя… щях да кажа „лъжи“, но всъщност имах предвид истината… ха, ха, ха! Честно казано, такива лъжи съм наговорил за себе си, че вече не знам, кое какво е.

— Искаш да кажеш, че ме е обиждала, или какво? — неловко го подкани Чарлс.

— Не допусках, че ти пука особено какво разправя за теб старата кримка. Не са хубави работи, несъмнено, обаче нямат никакво значение. Само дето не са само приказки. Тя все си мърмори, нямам нищо против това за тиковете си, за нервите си, такива глупости. Искала карета, искала да я прегледа придворният лекар… забравих как се казва… ха, ха, ха!… и все повтаря, че почти нищо не й осигуряваш, че едва ли не гладува, обаче се заканва, че повече нямало да търпи и че трябвало да си развържеш кесията, момчето ми.

Червендалестият набит Хари отново се засмя, все едно цялата работа беше една хубава шега.

— Не мога да се справя, Хари, винаги е получавала повече, отколкото й се полага. Бях прекалено щедър, винаги съм бил такъв проклет глупак.

Чарлс говореше с изключителна горчивина, но тихо. След това настъпи кратко мълчание, през което очите на Хари останаха приковани в чинията му и се чуваше само как потраква с ножа и вилицата по нея и как дъвче храната с хубавите си зъби.

След като разбра, че за момента Хари предпочита да ограничи вниманието си върху обяда, Чарлс Феърфийлд каза, предусещайки още по-лоша новина:

— Ако е само това, не е ново. Вече десет години го слушам. Тя е неблагодарна, изобретателно и зла. Вече няма смисъл да съжалявам, но Бог ми е свидетел, че денят, в който зърнах лицето на тази жена, беше адски лош ден за мен.

Чарлс гледаше надолу към масата, докато говореше, и почукваше по нея яростно с върховете на пръстите си.

Лицето на Хари бе придобило неприятното изражение, което понякога надвиваше селската му свежест. Опитът да се усмихне неуместно или съмнителният израз на лицето — да си го кажем направо, опитът на един измамник да изглежда безхитростен.

Доста свободно е да се разсъждава и говори по начин, който ограничава порока на лицемерието единствено до религията. Това подменя всяко добро и подправя всяка злина ежедневно и ежечасно, а сред хората, които открито признават себе си за грешници или за лихвари, чиито дела са небезизвестно светски и никога не засягат религията, можете да откриете някои от най-лошите лицемери на земята.

След като приключи с обяда си, Хари Феърфийлд остави ножа и вилицата си в чинията, облегна се назад на стола си, впери в тях безсмислен поглед и леко отвори уста и се опита да докара угрижено изражение. Само че никое усилие не може да прикрие напълно смисъла и пламъчето на лукавството и нищо не е по-отблъскващо от тази полупрозрачна маска на простодушието.

Двамата братя седяха така, като никой не забелязваше особено присъствието на другия. Външно сякаш се чувстваха еднакво, но всъщност мислите им бяха съвсем различни.

Чарлс, както знаем, бе ленив по природа, не беше подозрителен и се възхищаваше на светската мъдрост и активност на брат си. Колебливо вярваше в отдадеността на Хари на каузата му, понякога се поразтревожваше, когато Хари му се струваше за кратко твърде суров, себичен или нехаен, но като цяло възвръщаше кротката си увереност, както се оправя кратко заоблачаване в летен ден.

Аз от своя страна не съм сигурен точно колко — много или малко — бе загрижен Хари за Чарлс. Феърфийлд невинаги са били „сплотено“ семейство, а отделните му членове, преследвайки всеки своите цели, понякога са влизали в сблъсъци помежду си, на моменти, както сочи семейната история, по-буквално и по-яростно, отколкото е уместно.