Загадъчни ухания

Осем

Ню Йорк

Петък, 20 май, 11:20 ч.

— В средата на деветнайсети век един от предците ми, заедно с членове на клуба „Феникс“, решили да финансират проект за откриване на ухание, което да помогне на хората да си спомнят минали животи — каза доктор Малакай Самюълс и с тържествен жест подаде на Жаки кристален флакон, шлифован на фасети, с малко летлив кехлибарен парфюм на дъното.

Тя го разклати и слънчевите лъчи, нахлуващи през френските прозорци към двора, накараха течността да засияе. Към тавана литнаха огнени искри, наоколо затанцуваха пъстри дъги от пречупена светлина.

Като малка, когато майка й искаше да работи върху стиховете си, а бавачката се занимаваше с Роби, Одри понякога пращаше Жаки в работилницата.

От време на време вратите към градината стояха отворени.

„Вятърът отнася всичките ми грешки“ — повтаряше често баща й. И наистина беше така. В подобни дни Жаки изобщо не усещаше мириса на парфюм — само на трева, кипариси и цветя според сезона: рози, зюмбюли или божури.

Луи й подреждаше възглавници на пода и й даваше картонена кутия, пълна с кристални шишенца, останали без тапи, и тапи, останали без шишенца.

Беше една от любимите й игри.

Жаки помръдваше стъкълцата и правеше слънчеви зайчета по тавана.

— Моята малка художничка рисува със светлина — казваше доволно баща й и ръкопляскаше.

Това бе един от приятните спомени за времето, прекарано с него в работилницата, в дни, когато слънцето и вятърът пропъждаха неканените видения.

— Отвори го — прекъсна мислите й Малакай. — Помириши го и ми кажи какво мислиш.

Масивната сребърна капачка с инкрустирани парченца кехлибар се отвъртя лесно. Жаки се наведе и вдъхна. Съвсем обикновен аромат. Тамян и смирна. Сторакс. Миришеше така, както и изглеждаше — блудкав, без капчица сияние и жизненост.

— Знаеш със сигурност колко е стар? — попита тя.

— Според писмата, които намерих, датира от трийсетте години на деветнайсети век.

— Кой го е направил?

— От „Феникс“ го поръчали на парфюмерист във Франция…

Жаки вдигна глава от шишенцето и го погледна в очите. Досещаше се какво ще й каже.

— И парфюмерията е била „Л’Етоал“?

Малакай кимна.

— Роби каза, че ще се изненадам.

— Надявам се, приятно.

— Какво удивително съвпадение! — С изричането на думите усети, че той ще я поправи.

— Синхроничностите не са съвпадения, а основна динамика, съпътстваща човечеството от самото му възникване. Сходни събития, които изглеждат като случайни съвпадения, често по-късно се оказват свързани.

Жаки го изчака да приключи с лекцията.

— Има ли знак на производителя? — попита тя.

Малакай й подаде лупа.

— Тук долу — посочи й. — До миналата седмица си мислех, че е клеймото на бижутера. Поради което досега проучванията ми все стигаха до задънена улица. Не ми е хрумвало, че е подписът на парфюмериста. Нито че векове по-късно ще се окаже, че съм в близки отношения с наследниците му.

Той се усмихна, което в неговия случай означаваше, че устните се извиват, но в очите му не проблясва никаква емоция, свързана с усмивките. Никога не се разбираше дали е доволен, кога казва нещо с чувство за хумор или като проява на доброта. Носеше израженията си като маски. Но вместо да я накара да се чувства неудобно, тази му особеност предразполагаше Жаки, създаваше й усещане за сигурност и в негово присъствие се възприемаше по-уравновесена.

Не сърцето му, а умът му й бе помогнал да не пропадне в бездната на лудостта преди шестнайсет години.

Болестта на Жаки достигна най-тежката си фаза след смъртта на майка й. Никакви лечения, предписвани от ордите лекари, не прогонваха халюцинациите й. Хапчетата я изтощаваха и замъгляваха съзнанието й. След процедурите с ужасяващия електрошоков апарат й се гадеше и се чувстваше объркана. След шест месеца мъчителни лечения, баба й се намеси и заведе Жаки в Цюрих в противоречивата клиника „Бликсер Рат“.

Лечебното заведение, което баща й нарече „отчаян последен опит“, се ръководеше от двама последователи на Карл Юнг, които вярваха, че лечението на психологическото заболяване на Жаки трябва да започне с излекуване на душата й. Също като Юнг, Рат бе убеден, че душата трябва да се изследва в митологично и духовно отношение, съпроводено с малки дози лекарства, само когато е абсолютно наложително.

Традиционната медицина се отнасяше с неприкрита враждебност към този холистичен подход, съсредоточен основно върху душата. През деветте месеца в клиниката Жаки не пи лекарства. Вместо това се лекуваше със задълбочена аналитична терапия, изготвена така, че да заздрави способността на тялото й да се възстановява. За да разбере символичното значение на сънищата си и картините, които рисуваше след медитация — необходими, за да покажат нагледно симптомите й и за да се установят възможни синхронични събития в живота й, носещи по-дълбоко значение, — Жаки трябваше да изучи универсалния език на душата, както Юнг бе нарекъл митологията. А човекът, който я научи на този език и го упражняваше с нея, беше доктор Малакай Самюълс.

Малакай беше взел отпуск от фондация „Феникс“ и работеше в „Бликсер Рат“ като терапевт по методиката на Юнг, а не като поддръжник на теорията за преражданията. Никога не говореше с пациентите си за възможни спомени от минали животи. Чак години по-късно, след като прочете статия в списание, посветена на Малакай, Жаки осъзна, че той е бил в клиниката, за да проучва хипотезата си как на голям процент от шизофрениците се поставя погрешна диагноза — те всъщност страдат от пристъпи на спомени от минали животи.

— Можеш ли да познаеш по клеймото от коя година е парфюмът? — попита я Малакай и надзърна над рамото й, докато тя разглеждаше надписа.

— Не. Не съм толкова добре запозната с историята на парфюмите, колкото би трябвало.

Малакай сви рамене.

— Няма нищо. Не те повиках да говорим за миналото, Жаки, а за да ми помогнеш да го разбудим.

Съчетанието от съсредоточения му поглед и медения му глас беше хипнотизиращо. Той изискваше цялото й внимание и в замяна предлагаше своето. Жаки никога не го бе улавяла да се разсейва, докато разговаряха.

Това беше едно от първите й впечатления за него в клиниката. Тя бе пристигнала — уплашена, хилава тийнейджърка, ужасена от сенките, които я преследваха и наяве, и насън. Не можеше да го гледа в очите за повече от няколко секунди. Но когато все пак се осмелеше, виждаше, че цялото му внимание е съсредоточено върху нея. Той никога не извръщаше очи по време на разговорите им. Нито преди, нито сега.

На терапевтичните сеанси в Цюрих и когато му гостуваше през годините след това, тя си мислеше за него като за магьосник, който успява да спре времето. Тук, в библиотеката с лампериите от скъпа дървесина, с пищния ориенталски килим, със стъклените лампи от „Тифани“, сякаш се озоваваха в Ню Йорк отпреди сто години. И причината не беше само в обзавеждането. Малакай носеше официални костюми и говореше в класически стил, който не беше нито старомоден, нито съвременен. Днес бе облечен с тъмносин костюм, грижливо вързана копринена вратовръзка, а монограмът на колосаната му бяла риза навеждаше на мисълта, че гардеробът му е на джентълмен от отминала епоха.

— Жаки, позволи ми да ти направя парфюмерийна работилница тук, в сградата на фондацията. Ще е оборудвана с най-модерната апаратура. Предаването ти е в лятна ваканция, нали? Ела и създай аромата, който предците ти са започнали да разработват, но така и не са довършили. Ако успееш, ще ти платя достатъчно, за да спасиш компания „Л’Етоал“.

— Значи Роби ти е казал за финансовите ни проблеми?

От баба си Жаки бе научила никога да не обсъжда парични въпроси, освен с роднини — дори с важни за нея хора като Малакай, — и сега се смути. Щеше й се в имейла си брат й да й бе разказал по-подробно за срещата с доктора.

— Да, но вече знаех от вестниците.

Жаки отново погледна към кристалния флакон в ръката си и пак вдъхна от странния парфюм. Бе слисана. Не от самото предложение на Малакай, а от вярата, която очевидно имаше в нея, за да отправи подобна молба.

— Нима ще вложиш толкова много пари в проучването на една приказка?

— Много добре знаеш, че според мен прераждането не е приказка.

През годините, след като я изписаха от клиниката, тя научи повече за фондацията на Малакай и беше наясно, че той работи с хиляди деца, които си спомнят минали прераждания. Двамата с леля му, другия директор на института, документираха разказите на децата и разполагаха със забележителни доказателства за животи, установени при сеанси на регресивна хипноза.

— Да, но ти действаш като професионален психолог, който търси усилено свръхестествена ДНК. Провеждаш изследванията си въз основа на строго определени принципи. Стремиш се работата ти да не бъде опетнена от популистки тенденции. Това е в пълен разрез с абсурдната идея, че парфюм може да помогне за припомнянето на минали животи.

— Прераждането е неоспорим факт — отвърна Малакай. — Неразделна част от живота. И от смъртта. И както съм убеден, че прераждането действително съществува, така съм наясно и че съществуват предмети, които помагат за възвръщане на спомените от минали животи. Нали ти бях разказал, че с очите си видях как един от тях предизвика масова регресия? Стотици хора едновременно изпаднаха в хипноза и си спомниха случки от предишни свои превъплъщения. Удивително преживяване. Никога преди това не бяхме стигали толкова близо до научно доказателство за прераждането.

— Когато са те простреляли ли? Но нали ми каза…

— Убеден съм, че съществуват — прекъсна я той. — Помощни средства, предмети, Жаки…

Досега никога не го бе чувала да говори така разпалено.

— Някои от тях са безвъзвратно изгубени — продължи той. — Други са били унищожени… Но налице са и такива, които още чакат някой да ги забележи… Може и да не са използвани от древни времена, но съществуват. Знам, че съществуват.

Тъмните му очи искряха. Устните му бяха леко разтворени. Жаки познаваше Малакай отдавна. Винаги се владееше, не показваше емоции, държеше се резервирано. Никога не беше виждала този плам в него.

Но пък трябваше да признае, че през последните няколко години никак не му беше лесно. Два пъти бе заподозрян в кражба на древни артефакти, а по трето дело го разследваха. Заради Малакай през последните няколко години в медиите се говореше за фондация „Феникс“ повече, отколкото през предните няколко десетилетия, взети заедно. Дали въпросните артефакти не бяха реликвите на спомените, за които й говореше?

— С леля ти спечелихте уважението на учените заради сериозния си и щателен подход към изследванията — подчерта Жаки. — Ако наистина искаш да се сдобиеш с парфюма, защото смяташ, че ще помогне на хората да си припомнят минали прераждания, ще изложиш на риск репутацията на института. Както и своята.

Малакай се облегна назад на стола и изражението на лицето му омекна. Отново върна маската на бележития психолог в подобаващо обзаведения си кабинет. Уверен, начетен и чаровен.

— В древни времена жреците палели благовония и вярвали, че душите преминават в отвъдното с талазите пушек. Мистиците смъркали благоухания, за да навлязат в други форми на съзнание и да посещават различни измерения. Някои народи използвали етерични масла, за да отворят третото си око и да изпитат свръхестествена сетивност, иначе недостъпна за човека.

— Запозната съм с разнообразните приложения на благоуханията в миналото.

— Тогава разбираш защо вярвам, че ароматът може да ни помогне да си припомним минали животи.

— Няма как да ти помогна, дори да исках. Аз не съм парфюмерист, Малакай. Аз съм митолог. Защо не помолиш Роби да се заеме? Той вярва в същите неща като теб.

— Роби заяви, че колкото и да е добър в работата си, обонянието му е посредствено в сравнение с твоето. Твърди, че ти можеш да помиришеш това — той вдигна флакона — и интуитивно да възстановиш аромата само от основата.

Някога, сякаш в друг живот, Жаки възнамеряваше да стане парфюмерист, но идеята си отиде заедно с майка й. Сега изпитваше отвращение при мисълта да седне отново на работния тезгях.

Дядо ѝ все повтаряше, че тя е кулминацията на поколения велики парфюмеристи — именно на нея, не на баща й или брат й, е отредено да притежава един от най-чувствителните носове на света. Роби също вярваше на тези приказки и понякога я хокаше, задето не се занимава с професията, за която е родена. Чудеше й се защо се отказва от великите постижения, на които е способна.

— Брат ми греши за способностите ми.

— На мен ми изглеждаше напълно убеден — отвърна Малакай и добави: — Радвам се, че двамата продължавате да сте толкова близки. Нали не сте си развалили отношенията?

Стори й се, че долови тъжна нотка в гласа му. А може и да беше повлияна от собствените си емоции, защото през последните няколко месеца с Роби все се караха и спокойната им близост й липсваше. Стана й неприятно, че ще разочарова Роби. Не успя да измисли как да разрешат финансовите проблеми, без да продадат част от компанията.

Малакай я наблюдаваше. Чакаше отговора й.

— Да, все така близки сме.

В по принцип безизразните кафяви очи на Малакай се спотайваше тъга. Защо разговорът го караше така да губи обичайното си самообладание? Жаки никога не бе виждала тази негова страна. Никога не го бе виждала да проявява силни емоции. Какво го тревожеше? Не беше женен, нямаше деца, но дали имаше братя и сестри? Да не би да бе в обтегнати отношения с някого от тях? Или още по-лошо — да е болен или мъртъв?

За човек, изиграл толкова важна роля в живота й, Жаки не знаеше почти нищо лично за Малакай. Той й обръщаше внимание и следеше как върви работата й като горд баща. Но като много други бащи, не споделяше почти нищо за личния си живот.

Малакай бръкна в джоба на сакото си, извади колода карти за игра и започна да ги разбърква. Пляскането на картончетата бе познато на Жаки и я подразни.

— Не съм нервна — заяви тя.

Знаеше от личен опит, че когато работеше с млади пациенти, Малакай използваше трикове, за да ги успокои.

Той се засмя.

— Разбира се, скъпа. Просто навик. — Подаде й колодата. — Хайде, направи ми това удоволствие.

Жаки си изтегли карта и забеляза изящните цветни лилии, изрисувани по гърба й и позлатените й ръбове. Малакай имаше голяма колекция от колоди, всички до една старинни.

— Прекрасни са.

— От двора на Мария Антоанета. Най-красивите карти в колекцията ми май са все от Франция.

Жаки потрепери. Тръпките изригнаха от сърцето й и се плъзнаха до пръстите й, при което космите по тила й настръхнаха. Огледа се, за да види откъде бе дошло внезапното мразовито течение. Прозорците от двете страни на бюрото бяха отворени.

— Студено ли ти е? — попита той. Устните му се извиха в заинтригувана усмивка, сякаш знаеше как се чувства тя.

Жаки поклати глава.

— Сигурно е от вятъра.

— Разбира се — отвърна Малакай, но май не й повярва. — Искаш ли да затворя прозорците?

— Няма нужда.

Тя погледна към малкия вътрешен двор. Черешите, киселицата и кучешкият дрян цъфтяха и наоколо се носеше приятният лек аромат на цветчетата им.

Домът им в Париж имаше много по-голям вътрешен двор, който с брат й използваха като вълшебна площадка за игра. Готвачката садеше там подправки, а поколения парфюмеристи от рода им я бяха използвали като природна лаборатория за отглеждане на многобройни екзотични растения.

— Още ли не се интересуваш дали сред виденията ти има спомени от предишни животи? — попита Малакай, приведен леко напред, сякаш за да признае колко личен е въпросът.

— Не — отвърна му бързо. Дори леко хладно. По въпроса понякога й се струваше, че той прекрачва границата. Надяваше се да не я притиска повече, не искаше да спори с него. Достатъчни й бяха пререканията с Роби, който силно вярваше в прераждането. Тази тема изобщо не я вълнуваше.

— А ако намерим някоя от реликвите на спомените, няма ли да ти е любопитно да я пробваш?

— Уважавам работата ти — промълви Жаки след известно мълчание. — Наясно съм, че децата, които идват тук, страдат ужасно и ти им помагаш. Гордея се с теб. Не ти ли е достатъчно? Какво още искаш от мен?

— Да те изкуша ли с митологичната история на артефактите?

Жаки смяташе да възрази, но Малакай спомена единствената тема, на която не можеше да устои.

— Вярва се, че преди шест хиляди години в долината на река Инд мистици създали предмети за медитация, които помагали на хората да достигнат до състояние на дълбока релаксация, при което да се доберат до спомени от свои минали животи.

Гласът на Малакай я приспиваше, както някога, и тя се потопи в историята.

— Имало дванайсет такива реликви — дванайсет е мистично число, което се среща в различни религии и в природата. Дванайсет предмета, които привличат спомени през мембраната на времето. Мисля, а и други експерти са на същото мнение, че е напълно възможно две от въпросните реликви да са били открити през последните няколко години. Първата е делва със скъпоценни камъни, а втората — древна флейта, изработена от човешка кост. Зависи кой вестник ще отвориш и ще откриеш различни версии за съдбата на двата предмета, но мога да те уверя в едно: и двата са изгубени и засега няма как да ги изследваме. Възмутително.

— Как са се изгубили?

— Бюрокрация. Абсурдни протоколи. Злополуки. Съдба. Цял живот помагам на хората да си спомнят миналото, но в този случай няма да ровя в него. Миналото си е минало. Няма да губя повече възможности, за да търся въпросните две реликви. — Малакай замълча за миг и я погледна изпитателно. Когато заговори отново, тонът му беше още по-сериозен. — През последните сто и петдесет години членове на нашия клуб са чували за реликвите, срещали са се с хора, които са ги виждали и дори са ги притежавали. — Малакай разпери ръце, сякаш искаше да прегърне цялата фондация. — Една от тях е парфюм. А историите, които съм чувал за него, са забележително сходни с легендата на рода ви, която ти ми разказа преди години.

— И смяташ, че това е сериозна синхроничност?

— Убеден съм, така е. Според теориите за прераждането от дълбока древност, просъществували през вековете и в различните култури, нищо не е случайно. На Изток съмнението в мигове, които изглежда са част от по-висш план, е толкова абсурдно, колкото и да поставяш под въпрос, че водата е мокра.

Жаки знаеше, че няма смисъл да спори. Беше го правила преди. Малакай започваше да изрежда гениите, вярвали в прераждането, като започне с Питагор и мине през Бенджамин Франклин, Хенри Форд и Карл Юнг.

— Ако откриеш аромат, който извиква спомени, той ще струва цяло състояние.

Досега Малакай не правеше впечатление на човек, който особено се интересува от пари. Затова Жаки се изненада, че сега заговори по въпроса. Но пък днешният разговор беше повдигнал един куп неочаквани въпроси.

Сякаш прочел мислите й, Малакай рече:

— За мен парите не са от значение. Ще ти ги дам всичките. Ще са предостатъчно, за да спасиш „Л’Етоал“. Аз искам само реликвата.

— За да помагаш на децата ли? — Жаки беше убедена, че не е само това, и искаше да разбере истинската причина.

— Разбира се — намръщи се той. — Съмняваш ли се? Та аз цял живот се опитвам да им помагам.

Жаки никога не го бе подозирала в непочтеност; никога не се бе съмнявала, че го водят само най-безкористни и морални мотиви. Защо днес имаше чувството, че Малакай не е искрен с нея?

Жаки вдигна флакона към светлината и върху белия маншет на Малакай се образува малка цветна дъга. Тя премести стъкленицата и дъгата подскочи върху стената.

— В писмата споменаваше ли се каква е формулата? Имаш ли представа на какво е базиран ароматът? — попита го тя.

— Писмата, които намерих, са част от кореспонденция между двама членове на клуба: единият е живял в Ню Йорк, а другият във Франция. Французинът пише за парфюмерист от Париж, който притежавал остатък от древно благоухание, което според него представлявало портал към минали животи, фондацията му отпуснала средства, за да създаде нов аромат, базиран на остатъците.

Жаки кимна.

— В онази епоха това е предизвикало много догадки и изисквало голяма доза късмет. Ако благоуханието наистина е било от Древен Египет, до деветнайсети век трябва сериозно да е изветряло. С времето есенциите отслабват. А и дотогава редица древни съставки са били изчезнали. Дори да са разполагали с уханието, би било невъзможно да определят всяка съставка и да я открият.

Малакай я зяпна.

— Какво? — попита Жаки.

— Не съм ти казвал, че благоуханието е египетско.

Някъде в сградата иззвъня телефон и се затвори врата. Жаки дотолкова беше погълната от разговора, че бе забравила за останалите хора в института. Поклати глава и се върна на фактите.

— Даже да имах желание да ти помогна, Малакай, кашата в това шишенце няма да свърши работа, та било и само като отправна точка. Това е смес от четири-пет обикновени есенции.

— Но те са отправна точка — настоя той. — Парфюмеристът се е водил по някаква формула, Жаки. Имам кутия с единайсет варианта на тази основа.

— Не знаех. Единайсет варианта. Защо само толкова? Колко странна бройка.

— В кутията има празно място за дванайсета стъкленица.

— Една от тях се е счупила ли?

— Или в нея е била реликвата и някой я е взел.

Тя поклати глава.

— Това е мит. Именно от теб научих, че митовете са колективните сънища на един народ. Малки истории, откроили се на фона на хилядите, разказвани през вековете, защото са докоснали сърцата на най-много хора заради моделите си в колективното подсъзнание. Когато се предават от поколение на поколение, историите се променят, разрастват се, стават все по-чудати и вълшебни. Като сталактитите в пещера, които израстват от капка вода.

— Роби и Грифин ме предупредиха колко ще е трудно да те убедя. Аз обаче им казах, че грешат, понеже си по-широко скроена. Но явно съм сбъркал.

Жаки се облегна на ръкохватките на стола с гравирани лъвски глави. Прокара пръсти по релефа.

— Грифин ли? — Опита се да не издава вълнението си, все едно задава съвсем обикновен небрежен въпрос.

— Грифин Норт. Приятелят на брат ти. От начина, по който говори за теб, останах с впечатление, че се познавате.

Жаки се смути, когато чу името на Грифин при тези обстоятелства.

— Да, познаваме се. По-точно познавахме се. Отдавна не съм го виждала. Ти познаваш ли го?

— Роби ни запозна преди няколко месеца. Грифин искаше да използва архива ни за книгата, която пише. Роби дойде да го види преди около две седмици. Каква удивителна синхроничност, че Грифин показал на Роби кутията с флаконите. Аз отдавна бях забравил за тях.

— Не знаех, че Роби се е виждал с Грифин, докато беше в Ню Йорк.

На Жаки й беше трудно да продължава с престорения разговор. Нима Грифин работеше в института?

Тук ли беше сега? Неговият телефон ли бе иззвънял? Той ли бе затворил вратата?

Случайно бе попаднала на първата му книга. Стоеше в книжарницата и прочете анотацията и биографичната бележка. Така разбра, че живее в Ню Йорк и в Египет, че работи на важни разкопки край Александрия, женен е и има дете. Фактите бяха достъпни за всички.

Цветът на стените в неговия кабинет, улицата, по която минаваше на път за къщи в края на деня, гледката от прозореца му, когато вдигнеше глава от книгите — това бяха подробности, които не й бяха известни. Подразни се, че получава информация за него, без да я е искала. Същевременно завиждаше на Роби и Малакай. На стаята в тази сграда, която поемаше дъха му, и на стола, който докосваше тялото му. Жаки беше наясно, че не бива да се наслаждава на сладката болка от спомените за него. Не бива да се чуди за каква ли жена се е оженил. Колко голям е синът или дъщеря му.

Грифин я бе наранил. Беше я изоставил. Хората, които те напуснеха веднъж — дори само един-единствен път, — не заслужаваха доверие.

— Съжалявам — каза тя и стана. Това нямаше нищо общо с факта, че Грифин работи тук. Дори самата мисъл за съществуването на аромат, който помага да си спомниш минали животи, е нелепа. Повтаряше го на Роби, откакто бяха деца. А дори да съществуваше, след толкова години Жаки нямаше намерение да си играе на парфюмерия.

Малакай също стана и заобиколи бюрото, за да я изпрати. Жаки не вярваше в богове, но се помоли силно да не се натъкне на Грифин.

— Нищичко ли от казаното не разпали любопитството ти? — попита Малакай.

Тя се засмя.

— Не мога да си позволя лукса да любопитствам.

— А какво ще кажеш, ако ти обещая три милиона, за да върнеш дълга? Тогава ще приемеш ли?

— Предлагаш ли ми ги?

— Ще промениш ли решението си?

— Дори да разполагам със способностите, не мога да намеря необходимото време. Парите ми трябват сега. — Отчаянието в гласа й бе толкова силно, колкото и отчаянието в очите й.

— Ще ми обещаеш ли поне да си помислиш? Представи си какво би било, ако успееш да докажеш подобен мит.

— Аз съм вечният скептик. Ти ме наричаше така. А сега ме молиш да приема на доверие един блян.

— А ако грешиш, Жаки? Ами ако не е блян?