Загадъчни ухания

Две

Ню Йорк, наши дни

Вторник, 10 май, 8:05 ч.

Жаки Л’Етоал беше четиринайсетгодишна, когато митологията спаси живота й. Спомняше си добре всичко случило се през онази година. Особено нещата, които се опита да забрави. Именно тях помнеше най-ярко. Но винаги става така, нали?

Тийнейджърката, която сега я чакаше пред телевизионното студио на „Западна четирийсет и девета“ улица, едва ли бе на повече от четиринайсет години. Върлинеста и непохватна, но развълнувана и енергична като жребче, тя пристъпи напред и подаде на Жаки екземпляр от книгата й „Търсачи на митове“.

— Бихте ли ми дали автограф, госпожице Л’Етоал?

Жаки току-що бе участвала в сутрешно предаване, за да представи книгата си, но в никакъв случай не беше знаменитост. Предаването, което водеше по кабелна телевизия, също озаглавено „Търсачи на митове“ — посветено на произхода на различни легенди, — имаше по-малко от един милион зрители. Затова подобни срещи бяха неочаквана и приятна изненада за нея.

Колата, която бе поръчала, стоеше с включен двигател до тротоара, а шофьорът беше до предната врата. Нямаше проблем да закъснее малко. Там, където отиваше, я очакваха само призраци.

— Как се казваш?

— Мади.

Жаки усети лекия лимонов дъх от парфюма на момичето. Тийнейджърките и цитрусовите аромати бяха неразривно свързани. Жаки свали капачката от писалката си и започна да пише.

— Понякога е чудесно да знаеш, че героите наистина съществуват — каза тихо Мади. — И хората наистина са способни на велики дела.

Шумната и натоварена улица пред Рейдио Сити Мюзик Хол бе странно място за подобна изповед, но Жаки кимна и се усмихна съучастнически на Мади.

Отдавна познаваше това чувство.

Когато Жаки започна да изследва произхода на легендите — пътуваше по разкопки от древността по целия свят; посещаваше музеи, колекционери и библиотеки; претърсваше руините на отдавна загинали цивилизации, — си бе мислила, че откритията й трябва да са развлекателни и образователни. Затова търсеше фактите, на които се основаваха велики легендарни истории, търсеше и откриваше човешките варианти на великаните от митовете. Описваше как храбри подвизи водят началото си от истински, дребни събития, понякога дори станали съвсем случайно. Жаки обясняваше колко рядко смъртта на митологичните герои е била епична, метафорична или бляскава, а разказвачите преувеличавали действителните събития, за да създадат поучителни и грабващи въображението метафори.

Тя вярваше, че развенчава митовете и разголва истината, на която се основават. Но накрая усети, че прави точно обратното.

Доказателствата, че всъщност митовете почиваха на факти — че древните герои, богове, съдби, сражения и музи са съществували под някаква форма, — даваше на читателите и зрителите надежда. Те пишеха на Жаки писма и благодарствени бележки. Ето защо телевизионното й предаване съществуваше вече втора година и тийнейджъри като Мади искаха автографа й.

Именно поради тази причина Жаки се чувстваше като измамница.

Тя знаеше, че е възможно вярата в героите да ти спаси живота, но бе и наясно, че подобна вяра в зрелищни фантазии е в състояние също толкова лесно да те унищожи. Не го сподели с Мади. Просто написа посвещението, върна й книгата, благодари й и се качи в чакащата я кола.

След четирийсет и пет минути уханието на борове и току-що разцъфнал див рожков й подсказа, че са пристигнали пред гробище „Слийпи Холоу“, сгушено в тучната зелена долина на река Хъдсън. Тя вдигна поглед от книгата си, когато пред тях изникнаха портите от ковано желязо.

Щом колата мина през портала, Жаки развърза и отново завърза панделката, която пречеше на къдриците да падат в очите й. Два пъти. Събираше панделки от малка и имаше цели кутии със сатенени, рипсени, кадифени, от моаре и жакиард — повечето купени от кошниците с дреболии в антикварните магазини. Лъскавата сатенена панделка, която носеше в момента, бе отрязала от макара с петна от вода и етикет „Траурно черно“.

Шофьорът караше по централната гробищна алея, докато не стигна до разклонение, където пое надясно. Загледана през прозореца за познатия покрив, увенчан с гранитен кръст и елипса, Жаки нервно развързваше и завързваше белия си шал, докато колата пъплеше по тясната алейка покрай надгробни плочи, мавзолеи и паметници.

През последните 160 години всичките й роднини по майчина линия бяха погребвани в това викторианско гробище, разположено високо на хълм с изглед към река Покантико. Фактът, че толкова много от роднините й почиваха в това голямо гробище, я караше по странен начин да се чувства у дома. Неспокойна и притеснена, но у дома в тази земя на мъртъвци.

Шофьорът спря в сянката на няколко акации и слезе да отвори вратата на Жаки. Решителността й надделя над тревогите. Тя се подвоуми за миг, но слезе.

Под сянката на дърветата спря на стълбите към пищен мавзолей в класически гръцки стил и пъхна ключ в ключалката. Не помнеше някога да е имала проблеми с отключването, но миналата година металът не беше покрит с толкова ръжда. Възможно бе патронът да е разяден. Докато мърдаше ключа и натискаше, забеляза колко много от процепите между камъните отдясно на вратата са запълнени с мъх.

Трите бронзови глави над портала бяха обрулени от природните стихии. Лицата им — Живот, Смърт и Безсмъртие — се взираха в нея отвисоко. Тя се вгледа във всяко от тях, докато продължаваше да върти ключа.

Ерозията, разяла лицето на Смъртта, всъщност бе смекчила чертите й, особено около затворените й очи. Пръстът, вдигнат пред устните в жест на вечно мълчание, беше изгнил. Както и короната от макове — древногръцкият символ на съня.

За разлика от Смъртта и Живота, лицето на Безсмъртието бе младо, но змията, захапала опашката си, увита около главата му, беше нашарена от черни и зелени петна на разруха. Неуместно за древен знак на вечността. Само символът на човешката душа — пеперудата по средата на челото — беше непокътната.

Жаки продължи да се бори с ключа. Почти й се зави свят при мисълта как няма да успее да влезе. Но в следващия миг ключът се превъртя с тържествено щракване. Жената отвори вратата и пантите изскърцаха със старчески стон. Веднага я блъсна варовитият мирис на камък и застоял въздух, примесен с дъх на изгнили листа и сухо дърво. Жаки го наричаше „мирис на забравата“.

Тя спря на прага и надзърна вътре.

Утринната светлина, преминаваща през двата витража с лилави ириси, придаваше на помещението меланхоличен кобалтов нюанс и обливаше каменния ангел, проснат върху олтара. Лицето му не се виждаше, но скръбта личеше ясно от начина, по който деликатните му мраморни пръсти висяха от пиедестала, и по сломено спуснатите до пода криле.

Под двата прозореца стояха алабастровите урни с даровете на Жаки от предишната година: отдавна изсъхнали клонки с ябълкови цветчета, чиито венчелистчета бяха повехнали и спаружени.

В центъра на малкото помещение върху гранитна пейка седеше жена и наблюдаваше Жаки с позната, тъжна усмивка. Синя светлина се плъзна по силуета на жената и плисна в краката на Жаки.

„Тревожех се, че няма да дойдеш.“ Тихият глас сякаш долетя от въздуха около полупрозрачното видение, а не от устата му.

Тя не е истинска, напомни си Жаки, докато затваряше вратата след себе си. Призракът на майка й беше оптична илюзия. Плод на въображението й. Ехо от болестта й. Последната реликва от времето, когато Жаки виждаше в огледалото не собственото си лице, а непозната физиономия. Когато бе убедена, че рисунките й с моливи изобразяваха не въображаеми пейзажи, а места, на които бе живяла. Когато чуваше писъците на хора, погребвани живи… изгаряни живи… макар никой друг да не ги чуваше.

Беше на четиринайсет години, когато мъртвата й майка й проговори за първи път. След това я навестяваше всеки ден, а после започна да се появява по-рядко. След като обаче Жаки се премести от Франция в Америка, чуваше гласа й само веднъж годишно. Тук, в гробището, на годишнината от смъртта на майка си. Майка, която на практика бе изоставила дъщеря си твърде рано и без особени колебания. Беше умряла в парфюмерийната работилница, заобиколена от най-прекрасните ухания на света. За Жаки, която намери тялото, ароматите останаха като шокиращ и ужасяващ сензорен спомен. Уханието на рози и лилии, на лавандула, мускус и пачули, на ванилия, виолетки и върбина, на сандалово дърво и градински чай и мъртвите й очи — отворени и взрени в нищото. Винаги оживеното й лице — застинало. Едната й ръка — протегната в скута, сякаш в последния си миг Одри си е спомнила, че е забравила нещо важно, и е посегнала да го вземе.

Стиснала свежите ябълкови клонки, които бе донесла, Жаки прекоси гробницата и ги остави върху мраморния под до старинната урна. Имаше малко работа, защото, когато взе миналогодишните изсъхнали клонки, те се разпаднаха и изцапаха пода. Жаки коленичи и събра с ръка парчетата на купчинка. Можеше да наеме човек да се грижи за редовното почистване на гробницата, но това й даваше възможност да върши някаква физическа, реална работа при ежегодните си посещения.

Жаки не бе единствено дете, но всяка година идваше в криптата сама. Винаги напомняше на брат си за датата с надеждата — но без твърде големи очаквания, — че Роби ще дойде. Очакванията водеха до разочарования. Майка й я бе научила на това, като предупреждаваше дъщеричката си да не се поддава на изкушаващите обещания на живота.

„Хората, които оцеляват, се изправят лице в лице с фактите“, казваше й тя. Труден урок — а вероятно и отровен — да наложиш на недостатъчно пораснало дете да разбере подобен съвет: съвет на жена, неспособна да следва собствените си съвети. „Произхождаш от род на мечтатели, но между реалното и въображаемото има разлика. Разбираш ли ме? Този съвет ще ти е от полза. Обещавам ти.“

Детските сънища на Жаки се различаваха от всички останали, защото бяха изпълнени с ужасни звуци и грозни видения, със заплахи, от които нямаше отърване. Сънищата на Роби бяха фантастични. Той вярваше, че един ден ще намерят книгата с ухания, която техен предшественик донесъл от Египет. Ще използват формулите и ще създават чудни еликсири. Винаги, когато брат й говореше за това, тя му се усмихваше и изричаше със снизходителния тон на по-голяма сестра:

— Мама ми каза, че това са само измислици.

— Не, татко твърдеше, че е вярно — възразяваше Роби. Сетне изтичваше до библиотеката и донасяше подвързаната с кожа историческа книга, която от толкова употреба веднага се отваряше на съответната страница. Посочваше гравюрата на Плиний Стари, римския писател и философ. — Той е видял формулите в книгата на уханията на Клеопатра. Пише го ето тук.

Жаки не желаеше да разбива мечтите на брат си, но беше важно той да разбере, че това е само една преувеличена история. Ако успееше да убеди него, вероятно щеше да убеди и себе си.

— Навярно е съществувал списък с формули, по които са се правели парфюмите на Клеопатра, но не разполагаме с него. А и Парфюмът на спомените не съществува. Всичко е само приказка, която предците ни са измислили, за да изглежда името Л’Етоал по-екзотично. Повече от двеста години родът ни се занимава с производство и продажба на парфюми. Просто парфюми, Роби. Смеси от масла и алкохол, а не мечти и фантазии. Всичките истории са измислени за наше развлечение, Роби.

Майка й подробно й бе разяснила историите. Измислените и онези, които идваха неканени. „Дори когато са страшни и те държат в хватката си, ти можеш да ги контролираш“, казваше й Одри с поглед на човек, наясно с тези неща. Жаки я разбираше. Майка й й подсказваше как да се справи с онова, което отличаваше тях двете от останалите.

Въпреки съветите на майка й, виденията почти бяха докарали Жаки до лудост. Колкото и страшни да бяха, докато майка й беше жива, след смъртта й започнаха да изглеждат още по-реални. А Жаки нямаше как да убеди себе си, че не са истински.

След месеци ходене по доктори и предписани лечения и лекарства, които не само не й помагаха, но понякога я подлудяваха още повече, най-накрая един лекар я разбра. Той я научи как да извлича страха по същия начин, по който парфюмеристите извличаха есенциите от цветята. После й помогна да осмисли смътните халюцинации с писъци и пролята кръв. Показа й как да открива символизма във виденията и да ги тълкува чрез митологични и духовни архетипи.

Не е задължително, обясни й той, символите да са свързани с реалния живот на човек. По-често те са част от колективното подсъзнание. Архетипите са универсален език. Те бяха знаците, нужни на Жаки, за да разтълкува мъчителните си видения.

При едно от най-ужасяващите си бълнувания Жаки стоеше затворена в горяща стая високо над апокалиптичен град. Едната стена беше изцяло с прозорци. Тя отчаяно се опитваше да отвори някой от тях, докато пушекът я задушаваше. Само да съумее да намери път за навън и с огромните прозрачни криле на гърба си щеше да отлети на безопасно място.

Чуваше човешки гласове някъде от коридора, макар да беше невъзможно при грохота на пожара. Завика за помощ, но никой не дойде да я спаси. Щеше да умре.

С помощта на лекаря Жаки успя да разтълкува видението и откри елементи от легендата за Дедал и Икар. Важна разлика, оказала се ключът към разгадаването на съня, бе, че в своя кошмар тя беше сама. И баща й, и майка й я бяха изоставили. Икар бе пренебрегнал съвета на баща си, но все пак баща му го бе посъветвал. Никой обаче не бе предупредил Жаки да не прелита твърде близо до слънцето или морето. Тя бе напълно сама. Хваната в капан. Обречена. Обречена да изгори.

Изучаването на архетипите и значението на символите беше първата стъпка по дългия път към написването на „Търсачи на митове“ и създаването на телевизионното предаване. Вместо да стане парфюмерист като брат си, баща си и дядо си, Жаки стана изследовател, който проследява произхода на древни легенди. Съживяваше митовете, за да открие реалните истории, на които се основаваха. Пътуваше до Атина, Рим и Александрия в търсене на археологически забележителности и исторически извори, в издирване на доказателства, че хората и събитията, превърнали се в митове, наистина са съществували.

Жаки искаше да помогне на хората да разберат, че историите съществуват като метафори, поуки и указания — но не и като истини. Магията може да е опасна, но реалността дава сили. Не съществуват минотаври. Не съществуват чудовища. Няма еднорози, феи и призраци. Има граница между фактите и фантастиката. Когато порасна, тя не сваляше очи от тази граница.

Освен когато всяка година идваше тук на 10 май, датата, на която майка й беше умряла.

Светлината се промени. Жаки беше наясно, че това се дължи на движението на облаците, но в гробницата се създаде илюзията, че ангелът диша. Колко хубаво би било да вярваш, че една каменна статуя на ангел може да оживее. Че съществуват герои, които никога няма да те разочароват. Че майка й наистина й говори от отвъдното.

„Но аз наистина ти говоря — чу се шепот в отговор на неизказаната мисъл на Жаки. — И ти много добре го знаеш. Осъзнавам колко опасно според теб е да ми повярваш, но говори с мен, миличка, това ще ти помогне.“

Жаки се изправи и започна да разопакова свежите ябълкови клонки. Никога не говореше с привидението. Майка й не беше тук в действителност. Илюзията се дължеше на дефект в мозъка й. Бе видяла снимката от ядрено-магнитния резонанс на бюрото на баща си и бе прочела писмото от лекаря.

Тогава Жаки беше четиринайсетгодишна, но дори и сега щеше да се наложи да проверява някои от думите в речника. На снимката се виждаше нареченото на медицински език леко намаляване в обема на фронталното бяло мозъчно вещество — областта, в която понякога се откриват данни за наличие на душевни заболявания. Доказателство, че не развинтеното й въображение я караше да се чувства луда, а физическо отклонение, което лекарите установиха, макар да не бяха в състояние да предложат сигурно лечение.

Дългосрочната прогноза за положението на пациента била неясна. Заболяването можело да не се влоши повече, но било възможно да развие още по-тежки симптоми на биполярно разстройство. Лекарят препоръчвал незабавна терапия при психолог, съпроводена с медикаментозно лечение за душевноболни, за да види дали така ще се облекчат симптомите й.

Жаки скъса целофана и го смачка със силен шум, но недостатъчно мощен, та да заглуши гласа на майка й.

„Знам, че това те разстройва, скъпа, и съжалявам.“

Жаки сложи клонките в урната под витража на западната стена и ароматът им се разнесе из гробницата. По принцип предпочиташе по-смътни, дървесни миризми, острия дъх на подправки и мускус, на мъх и черен пипер с лека нотка на роза. Но тези сладко ухаещи цветчета бяха любимите на майка й и затова носеше именно тях година след година и позволяваше те да й напомнят за всичко, което й липсваше.

Небето притъмня и по стъклата изведнъж забарабани силен дъжд. Клекналата пред урната Жаки седна на петите си и се заслуша в капките, удрящи по покрива и прозорците. По принцип, след като свършеше нещо, нямаше търпение да се заеме със следващия си ангажимент. Да смени гледката. Да не се задържа на едно място. Само и само да избегне скуката, която водеше до нежелани размисли.

Но тук, в криптата, веднъж годишно Жаки изпитваше извратено облекчение да се остави на страха, скръбта и разочарованията. Тук, в тази бездна, сред тъжната синкава светлина, можеше просто да поседи и да се тревожи, вместо да си придава безразличен вид. Можеше да си позволи отново да има видения. Да се страхува от тях, без да се бори да ги пропъди. Само веднъж годишно. Единствено тук.

„Когато бях малка, вярвах, че тази светлина е мостът, който ми позволява да минавам между света на живите и владенията на мъртвите.“

Жаки почти усещаше как майка й я гали по главата, докато й шептеше тихо, както когато някога я приспиваше. Затвори очи. Фученето на бурята запълни тишината, докато Одри не заговори отново:

„Това представлява за нас, нали, миличка? Мост?“

Жаки не отговори. Не можеше. Заслуша се да чуе какво ще каже майка й сега, но чу само дъжда и изскърцването на панти, когато масивната врата от ковано желязо и стъкло се отвори. Тя се обърна и я блъсна порив влажен студен вятър. Съзря сянка на мъж и за миг не бе сигурна дали и той не е привидение.