Загадъчни ухания

Шейсет

Париж, Франция, 1810 г.

Мари-Женвиев се бе съгласила да придружи съпруга си, защото не измисли причина да откаже. Но не искаше от Нант да се връща на мястото, където бе живяла като млада. Спомените невинаги бяха приятни. Често я будеха нощем и не я оставяха на мира. Кървавата революция, избухнала в този град, й бе отнела цялото семейство. Майка й, баща й и двете й сестри. Всички бяха пленени и впоследствие убити.

В Париж щяха да я посрещнат призраци. Щеше да ходи по улици, по които бе вървяла като момиче. Щеше да види привидението на миналото си. На Жил.

Но съпругът й искаше тя да го придружи. И Мари-Женвиев нямаше как да откаже. Той бе добър човек. Спаси й живота, когато я намери полумъртва, наполовина удавена, на брега на Лоара. Свещеникът, с когото беше в лодката, беше използвал сетните си сили, за да ги развърже и да й даде възможност да оцелее.

Без тежестта му, да я влачи надолу, Мари-Женвиев беше изплувала на повърхността. Задавена, тя си пое жадно въздух. И глътна вода. Ако не беше течението, нямаше да оживее. Реката я изхвърли на брега.

Първите два дни е Париж не бяха толкова емоционално изтощителни, колкото бе очаквала. През последните години градът се бе променил твърде много и спомените на Мари-Женвиев бяха смекчени от шока й от промените.

На третата сутрин вече беше толкова спокойна, че докато каретата им прекосяваше Пон дьо Карусел над Сена, се загледа в млада жена, която се опитваше да обуздае трите си малки деца и не обърна внимание къде се намират. Нито пък попита накъде са се запътили.

Каретата зави по улица „Сен-Пере“ и спря пред някаква сграда.

Мари-Женвиев се обърна към съпруга си.

— Къде сме?

— Изненада.

Само че тя никога не му е казвала нищичко за…

— Не разбирам!

Той не забелязваше ли паниката й? Защо се усмихваше?

— Чух, че тук правят най-хубавите парфюми в цял Париж. Исках да ти купя нещо за спомен от пътуването.

— Твърде скъпи са. Вече похарчихме достатъчно пари. — Гледаше съпруга си, но през рамото му, през прозореца виждаше вратата на парфюмерията, през която някога влизаше и излизаше по сто пъти на ден. Сега вратата се отвори. Някой излизаше. В първия миг Мари-Женвиев си помисли, че е Жан-Луи. Висок. С прошарена коса. Очи, толкова сини, та се виждаха чак от тук.

Той забеляза каретата, надзърна вътре и я погледна.

Значи все пак в Париж я чакаха призраци. Жил беше умрял в Египет, когато тя беше още девойка. Жил беше мъртъв от години.

Само че мъжът, който я гледаше в момента и се взираше в нея сякаш тя е призрак, беше съвсем жив.

Погледите им се срещнаха. За няколко секунди Мари-Женвиев забрави, че е омъжена, че има две деца и седи в карета под наем със съпруга си. Звукът, който се изплъзна от устните й, представляваше хлипане, примесено със смях.

— Добре ли си, скъпа? — попита съпругът й.

— Нещо ми прилоша…

Същата вечер, докато съпругът й спеше, Мари-Женвиев се измъкна от стаята в странноприемницата, която се намираше само на десет пресечки от улица „Сен-Пере“. Наоколо не беше нито тъмно, нито опасно. Вече не беше четирийсет и две годишна жена с прошарени коси, а пак седемнайсетгодишна девойка. Не ходеше тромаво, а летеше.

Вратата на магазина беше отключена въпреки късния час. Макар да не си бяха казали нищо, да не си бяха уговорили среща, той я чакаше в тъмния дюкян.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита тя.

— Къде беше през всички тези години?

Двамата заговориха едновременно, но преди да довършат, той протегна ръце към нея. Двамата прекараха нощта в обятията си, докато първите слънчеви лъчи не озариха шишенцата с парфюми.

Мари-Женвиев успя да се прибере, преди съпругът й да се събуди. Докато се обличаше, се опита да се държи нормално, но имаше чувството, че е изгубила двайсет години от живота си. Не познаваше мъжа, за когото се бе омъжила. Бе забравила живота, който е водила.

Оставаха им още четири дни в Града на светлините. Всяка вечер тя се преструваше, че заспива бързо, след което лежеше до този непознат и чакаше дишането му да стане равномерно. После ставаше от леглото, обличаше се и се измъкваше.

Тъмнината бе неин съюзник. Тайните среднощни среши бяха толкова обичайни в Париж, че оставаха невидими. Тя изчезваше в сенките и тичаше в ръцете на любимия си.

През последната нощ, след като се любиха, докато тя още лежеше в обятията му на дивана в магазина, Жил й каза, че иска да напусне съпруга си и да остане в Париж.

— Но и двамата сме женени и имаме деца! — изплака тя.

— Можеш да доведеш децата си. Ще ви купя къща. Ще живея там с теб и ще работя тук.

Тя поклати глава.

— Ce n’est pas possible11.

Жил стана и отиде до един шкаф. Отвори го и извади нещо. Очите на Мари-Женвиев бяха толкова насълзени, че не видя какво е.

— Нямаш избор — каза той.

— Не разбирам.

— Египтяните вярвали в съдбата. Нашите съдби са преплетени. — Той й показа кожена торбичка и изпразни съдържанието й в дланта си. — Помириши.

Мари-Женвиев погледна към керамичното бурканче в ръката му и й се зави свят. Първо се уплаши. Същото беше изпитала и в Лоара преди толкова години. Чернота. Студ. Вонята на кал и тиня. И тогава малки, нежни уханни ръце я издърпаха от Нант обратно на място, което й беше познато. Тези ухания бяха лилави, тъмнокафяви, кадифено синьо и звездна светлина. Тъмнокож седеше до жена с гарвановочерни коси и й подаваше бурканче.

По същия начин както беше съгледала отражението си в Залата с огледалата в двореца Версай, сега Мари-Женвиев виждаше себе си — всъщност Изида, с глава приведена над ръката на любимия си, да мирише мехлема в съда.

Мъжът, Тот, говореше на език, който Мари-Женвиев не бе чувала и не разбираше. Той изрече същите думи, които Жил току-що бе промълвил.

„Съдбите ни са преплетени.“

И тогава чу как някой извиква името й с глас, който бе от настоящето. Звукът я изтръгна от видението. Гласът на съпруга й. Добрият, нежен винар, спасил й живота, стоеше пред нея с очи, пламтящи от ярост. И държеше пистолет. Ръката му трепереше.

Зората проникваше през прозореца и се отразяваше в дръжката. Ако Мари-Женвиев знаеше, че добрият й, богобоязлив съпруг е способен да използва оръжие, щеше да се хвърли пред Жил. Но беше немислимо.

— Няма да ти позволя да ми вземеш единственото, което съм искал винаги! — изкрещя той на Жил и без колебание натисна спусъка.

След две седмици в дома си в Нант Мари-Женвиев прочете, че Жил е умрял от огнестрелна рана. Тя не можеше нито да се храни, нито да спи. Не говореше с мъжа, за когото беше омъжена. Грижеше се за децата си като в мъгла. Мислеше само за мъжа, когото обичаше от съвсем малка. Кой е държал ръката му? Кой му е шептял утешителни думи, докато е напускал този свят и преминавал в отвъдния?

Ако само не беше отишла в Париж, Жил още щеше да е жив. Беше умрял заради нея. Но Жил й каза, че съдбата им е да са заедно. Две деца, неразделни от малки — както майка й често казваше — като чифт ръкавици.