Загадъчни ухания

Петдесет и две

Събота, 28 май, 9:40 ч.

Дзи чуваше откъслечни разговори изпод чадърите. На английски, немски и испански. Почитатели на изкуството и туристи чакаха в дъжда музеят да отвори. Повечето сигурно бяха тук, за да видят прочутата поредица на Моне „Водни лилии“ — осемте картини с водни лилии, които художникът създава в края на живота си. Щяха да попаднат на изложбата на калиграфски творби, само ако случайно слезеха на долния етаж.

Предишната вечер залата с картините на Моне беше затворена и всички в музея бяха на приема. Лан заяви, че това е най-вълнуващата вечер в живота й — да изложат нейна творба в Париж, в „Оранжери“, на пет метра под шедьоврите на импресионизма.

Дзи се съгласи, въпреки че стомахът му бе свит, а по врата и гърба му се стичаше пот. Независимо че през по-голямата част от времето оглеждаше обстановката. За него коктейлът беше генерална репетиция за утре. Запомни къде са разположени кабинките на охраната, прозорците, тоалетните, вратите, асансьорите и стълбите. Преценяваше колко хора минават през галериите. Обръщаше внимание на всичко, което видеше, сякаш животът му зависеше от това. Защото беше точно така.

Сутринта на закуска професор Ву му предложи да се върнат в галерията.

— Ще е полезно да видите как хората реагират на творбите ви, когато не знаят, че вие сте художниците. Ще ви даде друг поглед върху нещата.

И сега чакаха заедно с останалите хора. Дзи огледа колегите си. Дан. Ру Шан. Туристите. Никой нямаше представа какво е планирано за днес. Поне така се надяваше.

Когато дойде техният ред да минат през охраната, Дзи пристъпи напред и вдигна ръце. Не носеше нищо — нито куфарче, нито раница. За разлика от летището тук нямаше метален детектор. Дзи можеше да внесе нож, пистолет и дори пластичен експлозив, без никой да разбере.

Означаваше обаче, че Ру може да носи оръжие.

Призля му. Той е художник. Най-опасното нещо, което бе правил, беше да крие тайни послания в миниатюрни изображения върху картините си и да моли Кали да изпраща криптирани писма по интернет. Как изобщо си мислеше, че ще се справи със сегашната задача?

— Не успях да видя прочутите водни лилии на Моне — каза професор Ву на Дзи, Лан и осмината студенти, скупчени в плътна групичка. — Искате ли да дойдете с мен?

Всички тръгнаха след професора към първата кръгла зала.

— Рисувал е тези картини, когато вече е ослепявал — обясни Ву и посочи към големите платна по стените. — Завещал ги на Париж в замяна на обещанието, че ще построят музей, в който да бъдат изложени.

Въпреки напрежението от онова, което му предстоеше, Дзи остана поразен от въздействието на картините. Две от платната бяха поне метър и осемдесет високи и над девет метра широки. Другите две бяха също толкова високи, но наполовина по-къси. Застанал в центъра на кръглата зала, заобиколен от картините, Дзи изведнъж се почувства все едно се е изгубил сред градината на художника.

Останалите хора изчезнаха. Виждаше единствено студените сини, зелени и лавандулови тонове и топлите розови и жълти нюанси. Абстрактните езера, небеса, цветя, дървета и техните отражения го изпълниха с такова усещане за красота, че той не успя да помръдне от мястото си. Затаи дъх от удивление. За втори път, откакто беше в Париж, усети очите му да се насълзяват. Тези картини по чист и съвършен начин претворяваха красотата на природата. Общуването, което протичаше между него и художник, мъртъв от почти деветдесет години, бе най-разтърсващото му преживяване до момента.

Дзи знаеше, че има да изпълни задача като Панчен Лама. Ако извадеше късмет, щеше да получи шанс да изпълни предопределението си. Но трябваше да намери начин да включи изкуството и в новия си живот. Да, неговите калиграфски картини бяха незначителни в сравнение с творбите на Моне, но той не стана художник, за да се съревновава. Кали му го каза. Беше му разкрила, че е важна енергията, която излъчваш във Вселената, когато твориш. Положителната, мощна енергия, която зареждаше Земята.

Ах, Кали. Как щеше да се зарадва тя на тези платна. Колко щеше да се трогне. Колко щеше да му липсва. Заслужаваше ли си да изостави нея, професора, работата си?

— Отиваме в другата зала. Идваш ли? — попита го Лан.

— Ще ви настигна.

Лан се отдалечи и остави Дзи сам сред тълпата от непознати. Поне така си помисли, преди да забележи Ру в другия край на помещението. Студентът от Пекин изглеждаше също толкова погълнат от картините, колкото и Дзи.

Но Дзи се съмняваше, че Ру наистина е погълнат от изкуството. Съмняваше се, че дори гледа картините. Беше сигурен, че просто го следи.