Загадъчни ухания

Трийсет

Лондон, Англия

Четвъртък, 26 май, 18:30 ч.

Дзи седеше на ръба на леглото в хотелската си стая в Кенсингтън и се взираше в телефона. На пръв поглед толкова просто действие. Трябваше само да вдигне слушалката и да се обади. Но стоеше неподвижен, с ръце, отпуснати отстрани.

Това спешен случай ли беше?

Тънката покривка на леглото попиваше потта от дланите му. Минаха още десет секунди. Двайсет. Скоро времето му щеше да изтече. Всички студенти щяха да ходят на прием в музея „Виктория и Албърт“. Трябваше да слезе долу след десет минути. В противен случай някой щеше да се качи да го търси, а не биваше да го намират така — нервен и плувнал в пот.

Дзи прекоси стаята с шест крачки и отвори прозореца. Шумът от улицата долетя с топлия ветрец. Звуците от пътния трафик не бяха злокобни като тишината. Когато беше твърде тихо, чуваше биенето на сърцето си.

Откакто бе напуснал Китай, не успяваше да медитира. Тревогата бе неизменен негов спътник. Беше чакал това пътуване толкова години. Беше се подготвил така усърдно. Беше поел толкова много рискове, като бе крил послания в калиграфските си творби. Беше изложил на опасност живота на Кали и на преподавателя си. А сега се държеше като уплашено дете. Бяха му казали да не установява връзка, освен при спешен случай. Спешен случай ли бе това?

Преди час бе заварил съквартиранта си да отваря чекмеджетата му. Ру Шан заяви, че се е объркал.

Дзи погледна към телефона, сякаш се страхуваше да събуди спящ дракон. Ами ако проследяха обаждането? Ами ако властите следяха телефонните разговори на студентите? Ами ако съквартирантът му влезеше, докато говори?

Възможно бе дори Ру да чака пред вратата, готов да проследи Дзи, ако се отклони от програмата. Беше забранено, разбира се. Студентите нямаха право да излизат от хотела, освен групово и с придружител. Повечето се измъкваха късно през нощта. Досега никого не бяха хванали.

Дзи не желаеше да ходи с тях. Въпреки любопитството да опита някои от забранените плодове на чуждия град, не биваше да поема рискове. Искаше да запази бягството за най-важния момент. Все пак се притесни, че ако всички се измъкнат, а той остане в хотела сам, ще предизвика подозрения. Затова отиде по баровете с колегите си.

Въпреки тревогите, Западът го бе очаровал. Как само щеше да й хареса на Кали тук — оживените студенти, свободата, липсата на наблюдение. Липсата на военни полицаи.

Той и състудентите му можеха единствено да гледат тази свобода отстрани, не и да я изживеят. Тяхното правителство не изпращаше дори група художници в Европа без шпиони. Дали Ру е шпионин? От Пекин предлагаха специални облаги на студенти, които предаваха колегите си. С какво ли бяха изкушили него?

Без Кали и магическите й умения с лаптопа, Дзи не можеше да провери миналото на студентите в университета „Цинхуа“. Кали му липсваше и в други отношения. Липсваха му перченето и пламът й.

На вратата се почука.

Дзи бе изпуснал шанса си. Прокле нерешителността си. Кали щеше да се изсмее и да го нарече „страхливец“. И щеше да е права.

— Да?

— Дзи, Лан е. Слизам долу. Готов ли си?

Не трябваше да се обажда. Изобщо не постъпваше съобразително. Нервността му пречеше да разсъждава.

Отвори вратата.

— Влез. Почти съм готов. Само минутка.

Младата жена от Пекинския университет беше не само най-изкусният калиграф от групата, но и най-срамежливият й член. Тя се усмихна плахо на Дзи и влезе със сведен поглед.

В самолета седяха един до друг. Дзи забеляза колко е мълчалива и с всички сили се постара да прояви уважение към свенливата си колежка, но и да я предразположи. Оттогава тя се стремеше да попада в двойка с него при всяка възможност — в автобуса от летището до хотела, когато се хранеха, при груповите разходки.

В банята Дзи наплиска лицето си със студена вода и няколко секунди се гледа в огледалото. Виждаше страха в очите си.

Повтори мантрата четири пъти, среса се, подръпна маншетите на ризата си, взе сакото от закачалката на вратата и го облече.

Когато слязоха, останалите студенти вече се качваха в автобуса. В пищния мраморен вход от XIX в. на музея „Виктория и Албърт“ бяха вплетени и съвременни елементи. До него Лан пристъпи във фоайето с висок таван и огледа оранжевите, жълтите и червените флагчета с названията на експозициите, изложени в момента.

— Не съм си и мечтала работата ми да ме доведе на подобно място. А ти?

Изведнъж Дзи се стресна и осъзна. Проумя защо е тук. Не тайната причина, а предлога: негова творба е избрана за изложба. Можеше да създава картини, достойни за подобна чест. Нямаше как да знае какво ще му предложи остатъкът от пътуването, но беше наясно, че дължи на преподавателите и на себе си поне да запомни момента. Виещите се мастилени линии по хартията, концентрацията, нужна да накара четката да танцува, а не да се препъва, годините на работа и жертви. Тук не беше единствено за да си възвърне самоличността и да помогне на Негово Светейшество. Преживяването само по себе си имаше стойност. Посланието върху хартията. Мирната поезия на изкуството. Каквото и да станеше, това също беше важно.

Увлечен от останалите студенти, той тръгна след екскурзоводите към галериите с китайски скулптури. Там високите прозорци гледаха към градина с елипсовиден басейн. Водата отразяваше златистата светлина обратно в залата.

Калиграфиите им бяха окачени върху изящни платнени паравани. С Лан до себе си, Дзи се разхождаше из проходите, оформени от паната. И подредбата беше своего рода изкуство. Все едно се намираха в зона от китайско изкуство — произведенията по стените и параваните бяха разделени от векове, но притежаваха една и съща простичка сила.

Да, предстояха му часове на тревоги и планове. Дни, в които да се опита да заглуши опасенията и да постигне целта си. Тази вечер обаче беше за произведенията на изкуството. Те му говореха, а неговата работа бе да слуша. Да поднесе почитта си, както знаеше най-добре. По начина, по който изгорелите в пожара тибетски монаси го бяха научили като дете.

С внимание.

Професор Ву повика с жест Дзи и Лан и ги поведе към дъното на галерията.

— Ще имаме време да разгледаме изложбата. Първо обаче трябва да благодарим на домакините си.

На бара имаше купички с ядки, малки сандвичи, вино и безалкохолни напитки. От дясната му страна се бяха подредили китайският посланик във Великобритания и други официални лица от посолството, които заедно със служители на музея посрещаха студентите и гостите.

Когато дойде неговият ред да се здрависа със сънародниците си, Дзи се поклони дълбоко и заговори в тихия едносричен стил, който бе овладял от малък. Никой от тях не изглеждате да му обръща повече внимание, отколкото на останалите студенти. Почувства облекчение. Интересът означаваше внимание. А Дзи не желаеше да привлича внимание.

Затова сърцето му се сви, когато Ру отиде при него и с войнствен тон, явно дължащ се на прекалено многото вино, изпито за кратко, го нападна словесно.

— Мислиш се за по-добър от нас — размаха Ру чаша към него. — Мислиш си, че творбите ти са по-добри. — От ръба на чашата плисна вино и червени капчици обагриха мраморния под. — Не си нищо повече от останалите. Линиите ти не са по-изящни, нито по-чисти. — За да подчертае твърдението си, Ру описа въображаема линия във въздуха с чашата. Виното оплиска лицето на Дзи и влезе в очите му.

По бузите и гърдите му се стекоха виненочервени сълзи.

Ру го зяпна, доволен за миг, а после изведнъж се ужаси, щом осъзна, че е направил сцена на това толкова важно събитие.

Преди някой от двамата да успее да продума, дребна възрастна жена се приближи до Дзи и тикна в ръцете му салфетка.

— Ах, това няма да свърши работа — промърмори непознатата. Докато Дзи бършеше лицето си, тя го хвана за лакътя и го отведе настрани.

Беше азиатка, говореше безупречен британски с лек акцент.

— Елате, ще ви заведа до тоалетните, за да се почистите, доколкото е възможно. — Тръгнаха към изхода на залата. — Съжалявам за случилото се. — Беше облечена с яркочервен костюм и червило в тон. Стискаше лакътя му изненадващо силно. — Колко жалко. Особено тази вечер.

Ако Дзи искаше да избяга, трудно щеше да се откопчи от нея.

С напускането на галерията шумът утихна.

— Знаеш, че картините ти са по-добри от останалите, нали?

— Поласкан съм.

— Разглеждам ги внимателно през последните два дни.

— Радвам се, че ви харесват.

— Стилът ти е деликатен и ненатрапчив.

— Куратор в музея ли сте? — попита Дзи.

— Да. Специалността ми е калиграфия.

— От Китай ли сте?

— Бях от Тибет.

По гърба на Дзи, от основата на врата надолу по гръбнака, пробягна тръпка.

— И изучавам работата ти много внимателно — продължи тя, докато го водеше по тих, пуст коридор. — Забелязах много детайли.

— Надявам се да са ви харесали.

— Изпъстряш творбите си с много едва доловими теми. Лесно биха убегнали на повечето хора. Но важни, ако ги забележиш.

Дзи не очакваше да установят връзка с него преди Париж. Не си позволяваше надеждата, че ще получи помощ.

— Пристигнахме — каза жената и спря пред някаква врата. — След като приключиш, ще намериш обратния път към галерията, нали?

— Да, благодаря. Много ви благодаря.

— Добре. И бъди внимателен, Дзи Пин.

Той кимна.

— Има много хора, които искат работата ти да е успешна — прошепна тя. — Ще се грижат за теб по време на пътуването ти. Не ги търси. Те ще те намерят. Ти си много смел младеж.

— Благодаря — повтори той и се поклони.

Когато вдигна глава, тя вече се отдалечаваше.

Дзи отвори вратата на тоалетната, влезе вътре и отиде до мивката. Не забеляза мъжа, който изникна зад гърба му, докато не се нахвърли върху него. Проблясване в огледалото. Едра длан му запуши устата. Дзи се опита да извика, но непознатият заглуши звука.