Пет

Нандзин, Китай 21:55 ч.

Ателието беше празно, когато Дзи се върна, и бе признателен за тишината. Подреди материалите пред себе си и продължи работа върху картината, която бе започнал следобед. Всички мисли съсредоточи в пръстите си. Успокои съзнанието си и се отърси от мъчителните съмнения. Потопи се в енергията на движенията, в линията мастило, която попиваше в хартията. Скоро изобщо спря да мисли, престана да чува звуците, влитащи през отворения прозорец и откъм коридора, и усещаше единствено нежното шумолене от танца на четката по бялата хартия.

Древното изкуство калиграфия, за разлика от много други традиции, беше оцеляло в съвременния свят най-вече защото Мао Дзедун е съзнавал, че в държава със стотици различни диалекти калиграфията — въпреки елитарното си минало — е ефективен начин за общуване, който заслужава да се използва. След като режимът прие калиграфията като средство за комуникация, тя изгуби първоначалния си статус на възвишено изкуство и навлезе в света на обикновеното.

Някои художници обагряха своите творби с революционни нотки и изказваха мнението си чрез четки и мастило. Дзи не беше от тях. Неговите картини не бяха израз на политически възгледи. Той не крещеше посредством калиграфските произведения. За сметка на това шептеше. И имаше хора извън Китай, които го бяха чули.

Дзи излизаше от традиционния стил, като използваше печати. По принцип щампите от тези гравирани блокчета съдържат инициалите на художника и се изобразяват с червено мастило или цинобър. Дзи прибягваше до печатите, за да изпраща послания. През годините бе издялкал стотици блокчета, върху които гравираше изобразителни елементи от природни мотиви като листа, цветя, облаци и луни, до човешки форми, лица, длани, устни, очи, ръце и крака.

Работата на младия калиграф бе скъпа, сложна и изящна. И с всяка картина рискуваше живота си. Защото скрита във всеки печат имаше една нащърбена линия: светкавица. Вторият му подпис. Послание към всеки, който знаеше какво да търси, послание, че е жив.

Въпреки усилията му, дори в медитативното състояние, в което бе навлязъл, се прокрадна образът на горящия монах. Дзи рядко губеше контрол по този начин. Опита да пропъди мислите, да успокои съзнанието си и отново да се потопи във водовъртежа на черното мастило. Обикновено, когато рисуваше, се чувстваше напълно свободен. Но не и днес. Днес бремето на трагичната жестокост беше твърде тежко.

Делеше ателието с много други художници и беше свикнал някой непрекъснато да влиза и излиза. Затова, когато вратата се отвори и чу два чифта стъпки, Дзи не вдигна глава. Ще види кой е след малко. Довърши извитата линия с тържествен замах и чак когато чу името си, се дръпна назад със сковано от ужас сърце. Позна гласа на Лу Чун. Очакваше срещата по някое време следващата седмица, но нямаше представа, че ще е още тази вечер.

— Докато вечеряхме с професор Ву — кимна Лу Чун към спътника си, — той ми разказа прекрасни неща за последните ти творби. — Лу Чун се приближи, наведе се през рамото му и погледна недовършената картина. — И виждам защо.

Чун непрекъснато ядеше, дъвчеше и преглъщаше, при което издаваше мляскащи звуци. Както обикновено, сега жвакаше бонбон и на Дзи му се повдигна.

Изненадващите посещения на шишкавия чиновник с бебешко лице винаги бяха неприятни, но сегашното му идване бе особено тревожно, защото се появи непосредствено след като Дзи бе гледал нелегалните кадри в интернет.

— Благодаря — промърмори Дзи резервирано и с почтително сведени очи, както отдавна бе научил, че трябва.

— Искаш ли? — попита Чун и му подаде бонбон, увит в ядлива хартия. — Любимите ти. Оризови бонбони.

Дзи взе отвратителния бонбон и го остави на масата.

— Ще си го запазя за после. Не обичам да ям, докато работя.

Като малък в сиропиталището в покрайнините на Пекин Дзи имаше много учители. Те му преподаваха математика, история, география, литература, точни и хуманитарни науки, рисуване и цигулка. Лу Чун беше друг вид учител. От шестгодишен беше поел Дзи и в продължение на шест години всеки ден провеждаше с него индивидуални уроци, наречени „морално обучение“, което включваше етика, но наблягаше на родината, партията и народа. Часовете започваха с десет минути музика и завършваха с похвала за Дзи и оризов бонбон за награда.

В мига, в който бръкваше в кесийката с лакомства, Дзи винаги го обземаше страх. Изпитваше необяснимото чувство, че ще остане без пръсти; те ще се счупят и Чун ще дръпне кесийката, преди Дзи да извади ръка от нея.

On mani padme hum.

Колкото и умно дете да беше, когато започнаха заниманията му с Чун, Дзи не бе чувал за промиване на мозъци. Все пак съзнаваше, че Чун се опитва да промени начина му на мислене. Не се изключваше напълно от външния свят — все пак достатъчно, та да чува пропагандните поучения на Чун и да отговаря, когато беше нужно, — но използваше мантрата си като щит. Повтаряше фразата и дълбоко в душата му се надигаше тананикане и изблъскваше нежеланите натрапници — шумове, думи, тревоги, — като същевременно пазеше душата му непокътната.

On mani padme hum.

И така Дзи се бе научил как да е в съзнание и вътрешно, и в реалния свят едновременно.

— Искате ли? — предложи Чун кесийката на професор Ву.

— Да, благодаря — отвърна наставникът на Дзи и си взе бонбон. Осемдесетгодишният Ву, декан на Катедрата по калиграфия, беше жизнен и енергичен като за трийсет години по-млад мъж. Твърдеше, че работата му е причината да е здрав и щастлив. Често разясняваше на студентите си духовните и психологически ползи от калиграфията — както и от всяко изкуство — за това, как тя свързва хората с миналото и континуума на Вселената, как стои над политиката дори когато се използва с политически цели и как изважда на показ най-доброто у хората.

— Превъзходни са — рече Ву и лапна деликатеса.

Чун бръкна в кесийката и си взе още един бонбон.

Двамата мъже дъвчеха и след няколко секунди мирисът на сладкиша изпълни ателието. На Дзи му се повдигна, но овладя гаденето.

— За нас е чест да посетите ателието ни — произнесе почтително Ву.

Дзи не бе имал намерение да разказва на професор Ву за миналото си. По-добре да си мълчи, отколкото да поема рискове, защото трябваше да изпълнява кармично предопределение. Привлечеше ли върху себе си внимание, предизвикано от нещо различно от майсторското си боравене с четката, щеше да провали шансовете да постигне целта си. Но Ву бе прозорлив и мъдър човек. Бе разбрал, че на плещите на момчето тегне страшна тайна.

— Професор Ву ми каза, че си спечелил първа награда в студентския конкурс — отбеляза с мляскане Чун. — Честито!

Дзи кимна и отново извърна скромно поглед.

— Благодаря.

— Доволен ли си от занятията си в института?

Все същите въпроси. И все същите отговори.

— Да, много съм щастлив тук.

— Чудесно е, че си избрал да специализираш природни пейзажи — отбеляза Чун.

— Радвам се, че ви харесва.

Дзи беше избрал този предмет именно защото беше неутрален. Досега никого не бяха обвинявали в подривни дейности, защото бе нарисувал планина, поток или облаци. А стиховете, с които комбинираше картините, датираха отпреди векове.

Властите продължаваха да насърчават творците да възхваляват държавата, но през последното десетилетие се бяха появили хора на изкуството, критикуващи социалното положение, които дори се радваха на голяма популярност. Най-крайните от тях, които създаваха творби с образно сексуално съдържание, живееха скрити, но по-умерените вече бяха приети като част от китайската култура и дори работеха в университетите. Въпреки промените обаче, Дзи не можеше да си позволи никакви подозрения и избягваше послания с политически заряд.

Поне привидно.

— Професор Ву ми каза, че си един от едва четиримата студенти от този университет, чиито картини ще бъдат показани на изложба в Европа. Голяма чест. Всички много се гордеем с теб.

Дзи отново благодари.

Чун въздъхна:

— Това ли е всичко? Само благодаря?

Дзи знаеше колко се дразни старият му учител от Пекин на мълчанието му, но ако си мълчеше, нямаше да изрече нещо неуместно. От момента, в който бе дошъл тук от сиропиталището, говореше малко.

Дзи подуши огъня и се зачуди защо монасите са запалили жертвените клади преди съмване. Но колкото и да му се искаше да разбере какво се случва, не стана от леглото. Шестгодишното момче, което тогава се казваше Дордже, живееше в манастира Цечен Дамчос Лин от няколко месеца и изучаваше духовната практика дзогчен. В основата на този древен и пряк поток на мъдростта бе дисциплината. Дордже медитираше и нищо не биваше да смущава покоя му.

Не успя да блокира писъците. Нито звуците от бягащи крака.

— Дордже, ела с мен! — появи се внезапно на вратата му Рибур Ринпоче. — Бързо, манастирът гори.

Коридорът беше изпълнен с гъст дим и миризма на изгоряла гума. Така миришеше тяхното гориво. Огънят поглъщаше въглищата от тор на як. С какво щяха да се топлят до края на зимата?

Навън Ринпоче остави Дордже под покрито със сняг дърво и предупреди младия си ученик да не се доближава до горящите сгради.

— Опасно е. Може да изгориш. Разбираш ме, нали?

Дордже кимна.

— Ако те е страх, използвай мантрата и медитирай.

Това бе последното, което Ринпоче му каза, преди да изтича при останалите монаси и да се включи в опитите да спасят светата обител, датиращите отпреди векове картини тханка, свещените реликви и редките ръкописи.

On mani padme hum.

Дордже повтаряше мантрата, но тя не помагаше. Пламъците бяха погълнали покрива на храма и се издигаха към свещения връх Кайлаш. Какво ставаше в манастира? Всичко наред ли бе с Ринпоче? Защо още не бе излязъл навън?

И тогава една ръка грубо запуши устата на Дордже. Пръсти стиснаха китката му. Той се опита да извика, но устните му срещнаха плът. Напъна се да се отскубне с ритници. Мъжът обаче го стискаше прекалено силно.

— Спасяваме те от пожара, глупако. Не се дърпай.

Чун и останалите вярваха, че пожарът, жертвоприношението на учителите му и последвалото „спасяване“ на момчето — както наричаха отвличането — са травмирали детето и затова то е останало почти нямо.

Дзи, както го прекръстиха, когато го скриха в пекинското сиропиталище, не беше онемял. Но бе по-удобно да ги остави да си мислят каквото искат.

Чун се бе опитвал да насърчи момчето да разговаря, като му казваше, че иначе няма да може да се ожени и да има деца. Заплахата не стресна Дзи. Ринпоче в Тибет му бе обяснил, че не е предопределен за обикновен живот.

Сега гласът на Чун върна Дзи към настоящето.

— Професор Ву подаде официална молба да ти разрешат да заминеш с колегите си за изложбата. Затова съм тук, да го обсъдим. Искаш ли да отидеш?

Дзи не примигна, лицето му не трепна и не вдигна очи от картината си. Потопи четката в мастилото и я плъзна бавно, за да изрисува половин йероглиф. Духът на буквата бе като птица, литнала високо над планина. Дзи знаеше, че Чун чака отговор. Нямаше много време за колебания. Изгубеше ли търпение, Чун често се ядосваше, а Дзи не желаеше да го разярява.

— Ако държавата иска да замина, за мен ще е удоволствие.

Чун се усмихна. Изречение от десет думи за Дзи бе като дълга поема от устата на всеки друг. Сякаш, за да отбележи събитието, той извади трети оризов бонбон от червената найлонова кесийка и го лапна. Предложи пликчето първо на професор Ву, а после и на Дзи, който прие с ново тихо „Благодаря“ и остави бонбона на масата.

В сиропиталището имаше два типа деца. Едните приемаха бонбоните на Чун и веднага ги изяждаха лакомо, отчаяно; не толкова им се наслаждаваха, колкото ги изгълтваха в опит да намерят утеха в лакомството, в необичайното събитие, в разнообразието от привичното ежедневие и в насладата от мига. Другите взимаха бонбона и внимателно, все едно е от стъкло, го прибираха в джоба на престилката и си го пазеха за после.

Някои от децата бяха умни, трупаха бонбоните и ги разменяха за услуги. Други просто си ги кътаха за мигове, в които оставаха сами и ги използваха почти като средство да извикат спомени, които да ги върнат назад във времето преди сиропиталището, когато са имали семейства и са били обичани.

Дзи не правеше нищо от изброеното. Когато някое друго дете бе особено тъжно, той му даваше бонбон от запасите си. Доставяше му удоволствие да види как поне за няколко минути момченцето е малко по-щастливо.

Единственото, което искаше в замяна от другите деца, бе да не казват на възпитателката какво е направил. Тревожеше се, че Чун ще чуе за добрините му и ще заподозре, че промиването на мозъка не действа.

Ву вярваше, че ако калиграфията ще процъфтява като съвременна форма на изкуство, младите й майстори трябва да са отворени за нови техники и интерпретации. Под негово ръководство студентите изучаваха не само поезия, музика и живописни техники, но и западни материали, цветови палитри и концепции. Насърчаваше ги да експериментират, да играят с формите и структурите на йероглифите, които използваха. Подтикваше ги да бъдат смели и да нарушават правилата.

Най-сериозното правило, което наруши, беше годишната му среща с Дзи.

Преди професорът да приеме студенти в курса си, ги водеше при водопад в древен парк и ги караше да нарисуват спонтанна скица, която отразява атмосферата на свещеното място. После Ву разглеждаше как кандидат-студентите възприемат природата, как боравят с четката и мастилото. Въз основа на работата им взимаше окончателното решение дали да приеме съответния млад художник в курса си.

Когато Дзи завърши изпитната си творба при водопада, Ву го похвали, като го покани да учи при него. Дзи склони глава и заяви, че за него ще е чест.

Тогава Ву бе поставил ръка на рамото на момчето. За пръв път някой го докосваше така, откакто бе учил при Ринпоче преди толкова много години.

— В очите ти виждам дълбоко страдание. Какво ти се е случило, синко?

С накъсани, прошепнати фрази, на фона на бушуващата по праисторическите скали вода, Дзи, който не бе изричал и дума пред нито едно живо същество за случилото се с него като дете, никога не бе намеквал за миналото си, нито за онова, което знаеше за себе си, призна пред професора кой е всъщност.

По-късно щеше да се чуди какво му бе дало увереността да се довери на възрастния мъж. Дали бе видял в него сродна душа? Дали бе от отчаяние да намери някой, който да му помогне? Или се дължеше просто на отдавна забравеното утешително докосване на човек, достатъчно загрижен, та да се поинтересува какво го гнети?

Веднъж годишно Ву и Дзи отиваха на излет до водопада. И там, под шума от водата, заглушаваща думите им, обсъждаха какви възможности има Дзи. Съставяха план. Бавно, търпеливо.

— Споменахте, че може да изпием по чаша вино, преди да се върна в хотела. Важи ли още поканата? — обърна се Чун към Ву.

Дзи отново се зае да рисува. Както обикновено „специалният“ му учител бе гладен. Гладен, забързан и леко мързелив — винаги търсеше начин да претупа работата.

— Да, но първо бихте ли се погрижили за това? — Ву подаде на Чун документа, който позволяваше на Дзи да пътува до Англия, Италия и Франция. Десетдневно пътуване с още дузина китайски художници.

„Гладен, мързелив, нетърпелив.“ Дали Чун щеше да прочете внимателно документа?

Дзи извърна очи. Беше го страх да гледа и се съсредоточи върху картината, но мислите му препускаха. Щеше ли старият му надзирател да забележи датите? Щеше ли да си ги запише, да ги занесе в Пекин и да ги провери в някой регистър, в който се следяха пристигащите и заминаващите държавни глави? Имаше ли опасност пътуването да затъне в неизбежното бюрократично блато?

Дзи отново потопи четка в мастилото с цвят на безлунно небе и докосна с върха й хартията. Остави китката и пръстите си да се движат сами, да се носят по страницата.

— Ще вървим ли на вечеря? — попита Чун, след като остави документа на масата.

Дзи плъзна поглед към документа.

Подписът бе небрежен. Буквите не бяха елегантни, също като мъжа, който ги бе изписал. Но все пак беше подпис.

Загрузка...