Загадъчни ухания

Четирийсет и шест

16:51 ч.

Сега вървяха по друг маршрут. Жаки и Роби бяха единодушни поне по този въпрос: никой не биваше да разбира, че в градината на дома им има таен вход за градските подземия. Затова Роби начерта друг маршрут от шахта на тиха уличка в четиринайсети арондисман, откъдето влизаха много от посетителите на катакомбите.

Тримата аматьори спелеолози тъкмо бяха взели шестия завой в шестия тунел. Сега в подземията беше по-влажно отколкото сутринта. И по-тихо, ако това изобщо е възможно. Миризмите бяха по-неприятни. Жаки не беше сигурна дали влагата ги засилва, или просто носът й е станал по-чувствителен към тях.

Освен това тревожното й усещане се бе изострило. Дали се дължеше на факта, че с тях е монахинята? Или бе заради очакването на тесните проходи и наводнени тунели — ръбове, които щеше да се наложи да прекрачи?

Изкачваха стръмно, тясно стълбище от грубо издялани камъни.

— Това ми напомня за историите, които моите родители ми разказваха за времето, когато се криели в пещери в планините на Тибет, преди да избягат през 1959 година — каза Ани Лодро.

Жаки забеляза, че дребната монахиня е изключително пъргава. Това само по себе си не беше изненадващо, но под якето си носеше роба, затъкната във високите й до колене ботуши.

Когато Жаки замина за Тибет с екипа си да проучи легендата за Шангрила — мита за изгубения рай в подножието на планина от бял кристал — срещна много монахини и монаси, които й се сториха хора, постигнали душевен покой и излъчващи вдъхновение. Пътуването беше един от най-прекрасните моменти в кариерата й. В онзи отдалечен край на света, недокоснат от модерните технологии, почти се бе убедила, че митът, който преследва, може да е истински.

Там, където въздухът е толкова разреден, че дробовете работят с усилие, където земята се простира, непроменена от стотици хиляди години, Жаки се бе замислила дали Шангрила не съществува наистина. И дали, ако го намери, би си тръгнала някога.

Катакомбите, през които вървяха в момента, в някои отношения приличаха на онова свято място: тишината, изолацията, недостъпни за каквито и да било комуникации, освен със спътниците ти. Сега Жаки пак беше по следите на един мит. Само че този път беше митът на брат й. Усилията бяха също толкова големи, но усещането за безсмислие значително по-силно. Роби се бе борил така непримиримо да не продават двата си най-популярни парфюма, а бе такъв инат по отношение на керамичните парчета. Малакай Самюълс предложи още по-голяма сума за тях, след като дойде в Париж. Парите щяха да са достатъчно и щеше да се наложи да продадат само „Руж“. Вместо това Роби беше готов да рискува живота си, за да даде на Далай Лама парчета от една мечта.

Завиха по друг тунел. По камъните от двете им страни се стичаше вода. Фенерите на каските им хвърляха сребристи отблясъци по стените.

— Може ли да те попитам нещо, Ани? — обърна се Жаки към монахинята.

— Разбира се.

— Брат ми прав ли е? Съгласна ли си, че този дар ще е полезен на Далай Лама?

— Аз съм само посредник. Не е моя работа да разсъждавам по въпроса. — Тя отговори на френски и Жаки бе сигурна, че това е майчиният й език. Главата й бе обръсната, а наболите косми бяха черни. Чертите на лицето й бяха азиатски. По-скоро китайски, отколкото тибетски, помисли си Жаки. — Съмняваш ли се в правотата на брат си?

— Доколкото съм запозната с проблемите на народа ти, това ще е все едно да занесе треска от Светия кръст на папата.

— Възможно е. — Монахинята вървеше зад нея и Жаки не виждаше лицето й, но май се усмихваше. — Спасителите невинаги са онези, които очакваме. А силата идва по неведоми пътища.

Тунелът свърши при простичка елегантна арка, висока три и половина метра, зад която се разкри помещение с висок таван и каменен олтар в центъра.

Според картата Роби трябваше да ги чака тук, но от него нямаше и следа.

— Да не би да объркахме пътя? Някъде погрешно ли сме завили? — обърна се Жаки към Грифин.

— На правилното място сме. Виж. — Той посочи кръста от черепи над входа и каменната табела под тях, на която пишеше: „Croyez que chaque jour est pour vous le dernier. Horace.“

— В бележките на Роби пише, че има цитат от Хораций. Какво означава? — попита Грифин.

— „Вярвай, че всеки нов ден ти е последен.“ — прочете Жаки думите на древния римски поет.

— Вярно е — промърмори монахинята.

— Дали нещо му се е случило? — попита Жаки Грифин.

— Не. Предполагам, че се е скрил от други любители на катакомбите. Не би рискувал някой да го проследи до тук. Сигурно е спрял да изчака някъде.

— Какво да правим?

Отговори й не Грифин, а монахинята.

— Ще чакаме. — Гласът й звучеше примирено, като на човек, на когото често му се налага да прави именно това.

След половин час, когато от брат й още нямаше и следа, Жаки предложи да го потърсят.

— Не, нямаме представа къде е — възрази Грифин.

— Поне знаем, че е тук долу — каза Жаки.

— В подземията има тунели с дължина над триста километра, стотици пещери, хиляди проходи. Може да сме на няколко метра един от друг и изобщо да не се видим.

— Ами ако е пострадал? Ами ако онези, които го преследват, са го намерили?

— Как? Никой, освен нас не знае, че е тук — отвърна Грифин.

Жаки се обърна към монахинята:

— На кого си казала, къде отиваш?

— Наложи се да кажа на началника си, който урежда срещата. Старшият лама на будисткия център тук в Париж. Но ние искаме да помогнем на брат ти.

— Освен това, Жаки, аз казах на Ани да дойде в магазина, не съм й казвал, че ще я доведем в подземията.

— Но си й казал да си обуе гумени ботуши и да си облече топла дреха. През пролетта. В топъл и слънчев ден.

— Дори някой да се е досетил къде отиваме само от тези подробности, няма как да е слязъл тук и да е изненадал Роби. Щеше да му е необходима карта.

Жаки искаше да възрази, но осъзна, че е прав. Инструкциите за облеклото не издаваха кой знае какво.

— Тогава къде е той? — попита тя.

— Ще дойде — успокои я Грифин.

— Добре, да почакаме още половин час. Но после ми обещай, че ще тръгнем да го търсим. Някой проход може да се е срутил. Ами ако са го заловили полицаи, слезли да търсят незаконно пребиваващи любители на приключенията?

— Тогава Марше щеше да ти се обади.

— Не и ако Роби не е казал истинското си име.

Жаки погледна към монахинята, която седеше с кръстосани крака на земята. Беше затворила очи, а изражението на лицето й подсказваше, че е изпаднала в дълбока медитация.

Опита се да последва примера на монахинята и да се успокои. Седна и облегна гръб на скалата. Грифин седна до нея и я хвана за ръка. Дори тук долу, в този момент, въпреки тревогите, докосването му я накара да потръпне. От самото начало Грифин я караше да се чувства все едно се приближава все повече до ръба — въодушевена и уплашена.

След като се разделиха тя понякога се чудеше колко спокойна е без него. Тогава защо й липсваше? Защо още копнееше за онова неспокойно вълнение? За усещането, че каквото и да става, тя трябва да е с него. Само дето сега беше малко по-приглушено. Като мечка, заспала зимен сън през студена, продължителна зима.

— Не се ли тревожиш? — попита тя Грифин след още пет минути.

— Леко съм притеснен. Би било лудост да не съм. Но имам вяра в Роби. И мисля, че нищо лошо не му се е случило.

След петнайсет минути, когато Роби още го нямаше, Жаки потопи пръст в една кална локва и нарисува полумесец със звезда върху арката.

— Напиши „шестнайсет и трийсет“, връщаме се в седемнайсет и трийсет — каза й Грифин. — Така, ако той пристигне, преди да сме се върнали, няма да тръгне да ни търси.

— А ние къде ще го търсим? — попита монахинята.

— Да се опитаме да стигнем до пещерата, в която се срещнахме с него вчера. Можеш ли да я намериш на картата? — обърна се Жаки към Грифин.

Той разгледа картата, кимна и я сгъна.

— Насам.

Пътят лъкатушеше и се виеше, но бе сравнително лек, докато не стигнаха до пещера, пълна с кости, издигащи се на повече от метър височина — не изкусно подредени, а просто изхвърлени като боклук.

За да стигнат до изхода в другия край, трябваше да минат по тях.

— За тази пещера ли ни разказа вчера Роби? — попита Жаки.

— Явно.

— Не мога — заяви тя. — Не мога просто да прегазя костите на тези хора.

— Хората не са тук — каза хладнокръвно монахинята. — Това са само черупките на хора, чиито души са преминали отвъд.

— Ако искаш, ще се върнем, Жаки — предложи й Грифин.

Жаки затвори очи. Помисли за брат си и поклати глава:

— Не, да вървим.

Грифин й подаде ръка и тя я пое.

Тръгнаха през морето от калциеви пръчки и камъни. На Жаки й се повдигаше от звуците, които издаваха местещите се и стържещите се едни в други кокали.

— Правиш това непрекъснато, нали? — каза Жаки на Грифин. — Влизаш в гробници и древни погребални могили и гледаш на мъртвите само като на останки от историята. Как свикна?

— Никога не виждам мумия, скелет или друг вид останки, без да осъзнавам, че това някога е бил човек, който е имал семейство, живот, надежди, провали. В противен случай… бих бил чудовище.

Стигнаха до изхода, където шест стъпала водеха надолу до друго помещение.

Когато челникът на Грифин освети пространството, Жаки ахна. Контрафорси, колони, олтар, скамейки — всичко беше изградено от кости. Удивително произведение на изкуството. Параклис, посветен на мъртвите, издигнат от костите на мъртвите в красиво изящество. В нишите, където в надземните църкви се разполагаха витражи, имаше мозайки, изработени от парченца кости. Кости, които дори бяха използвани за претворяване на прозореца с розетката на „Нотр Дам“.

Въпреки красотата си помещението вонеше. Отвратителната миризма блъсна Жаки. Никъде другаде в тунелите не беше подушвала такава смрад. Знаеше на какво мирише, но не разбираше как е възможно да надушва разлагаща се плът, при условие че костите бяха на стотици години.

Жаки освети стената с фенерчето си и се приближи. В камъка имаше издълбана легенда, която гласеше, че тези останки са от гробището „Сен Иносен“. Под надписа в шест колони бяха изписани стотици имена. Жаки започна да чете и предусети какво ще види.

Л’Етоал.

Жаки пресметна. Дядо й е роден през 1915 г. ако неговият баща тогава е бил на двайсет и няколко години, значи трябва да се е родил в края на 80-те години на XIX в. Следователно прапрадядо й би трябвало да е роден около 1860 г. А неговият баща — между 30-те и 40-те години на XIX в. Предците й шест поколения назад значи бяха родени през 20-те години на същия век. Това означаваше, че онзи, Л’Етоал, погребан тук, е неин предшественик отпреди седем или осем поколения.

Жаки докосна релефните букви.

Въздухът пред нея потрепери. Усети мирис на тамян и смирна. Вдиша по-дълбоко и долови лотос и бадеми. И още нещо, което й се изплъзваше: странният аромат от глинения съд на Роби.

Познаваше уханието. Знаеше какво е.

От мрака сякаш се материализираха призрачни създания. Младата Мари-Женвиев и Жил. Шепнеха си. Жил й казваше, че й е направил парфюм за подарък, преди да замине.

Жаки се наведе напред, за да го помирише, но вместо това усети мириса на реката в Нант, където якобинските войници очакваха Мари-Женвиев да се удави.

— Жаки? Трябва да вървим.

Видението изчезна.

Жаки се обърна към Грифин. Искаше да му каже. Но тогава се сети за монахинята. Не можеше да говори за това пред непознат.

След пет минути най-сетне намериха Роби в пещерата, в която се бяха срещнали предишния ден.

— Какво облекчение — каза Жаки, отиде при брат си и го прегърна. Последните няколко часа я бяха изцедили психически.

— Защо се забавихте толкова? — попита Роби почти закачливо.

— Проблем ли възникна? — попита Грифин. — Затова ли промени плана?

Жаки забеляза, че монахинята се колебае да излезе от сенките.

— Просто срещнах групичка бъбриви любители на подземията, от която не успях да се измъкна. Съжалявам, че ви забавих.

Намираха се в кръгло помещение. В другия му край имаше падина. Жаки не знаеше дали лъчите на фенерите им просто не стигаха толкова далеч, или там имаше пропаст. От тази посока се носеше мирис на влага. Някъде в тъмнината по камъните капеше вода.

— Приятели ли са ти? — попита Жаки.

— Група художници, които слизат тук веднъж месечно, за да рисуват по стените — обясни Роби. — Поканиха ме да видя най-новите им произведения и едва се откачих от тях. Само двамата ли сте? Не водите ли…

Грифин посочи към неосветеното място.

— Роби, това е Ани Лодро. Ани, това е Роби Л’Етоал.

Роби пристъпи напред. Монахинята не помръдна от мястото си. Но в очите й искреше нежност, каквато Жаки не бе забелязала досега. Дясната ръка на Ани потрепна, сякаш бе понечила да се протегне по своя воля, а тя не й позволяваше.

Роби се взираше в нея слисано.

— Ти ли си? — попита той тихо с интимен тон.

„Нима се познават?“

— Какво е станало с прекрасната ти коса? — Роби посегна сякаш да докосне липсващите коси, но после погали обръсната й глава. Изключително личен жест.

— Сега съм монахиня — отвърна Ани съвсем тихо и Жаки едва я чу.

— Какво стана? Чаках да се свържеш с мен и когато не го направи, се обадих в лагера. Отказаха да ми дадат информация за теб.

Ани не каза нищо, но сведе глава, неспособна да погледне Роби в очите.

— Каква стана? — повтори той. — Търсих те толкова дълго.

— Съжалявам… обучението ми… наставникът ми смяташе, че отношенията ми с теб пречат на обучението ми. Трябваше да го уважа… исках да почета и нашата връзка, но не намерих път, който да ми позволи да направя и двете.

В шепота на монахинята се усещаше такава болка, ме Жаки се обърна, за да не гледа изражението на лицето й.

— И ето те тук — каза Роби, но не все едно бе удивен от случайната среща, а сякаш я бе очаквал.

Ани изправи рамене, като че ли се отърсваше от шока да го види. Вече с нормален, почти безличен тон, рече:

— Имам новина за теб от Негово Светейшество.

Сега Роби склони леко глава.

— Той с голяма радост ще приеме дара ти.

— Прекрасна новина. Особено след като я донесе ти.

След четири дни, скрит в подземията, Роби изобщо не изглеждаше добре. Брадата му беше пораснала. По ръцете, бузите и врата му имаше драскотини със засъхнала кръв, а под очите му — тъмни кръгове. Но по лицето му се изписа блажено изражение.

Жаки се удиви от трансформацията му.

— Кога ще мога да се видя с него? Къде ще се състои срещата? — попита Роби.

Ани поклати глава.

— Наредиха ми аз да му занеса дара. — Тя протегна длани напред.

Преди Роби да успее да проговори, Грифин се намеси:

— На мен друго ми каза.

Ани се обърна.

— Първоначално си мислехме, че ще успеем да уредим среща. Но заради мерките за сигурност, това вече не е възможно. Не знаех, когато разговаряхме, професор Норт. — Тя отново се обърна към Роби. — Лично ще предам съкровището на Негово Светейшество. Ще се погрижа той да го получи.

Роби поклати глава:

— Съжалявам, не мога да ти го дам.

Монахинята изглежда се изненада.

— Но нали ме познаваш.

— Съдът е изминал твърде дълъг път. Прекалено много векове го пазят. Съжалявам, не мога да го предам на друг, освен на него.

— Роби — каза му Жаки, — дай й парчетата. След това ще можеш спокойно да излезеш, да отидеш при полицаите и да обясниш какво се случи. Най-лошото ще е приключило. Парчетата вече няма да са твой проблем.

— Айнщайн е казал, че не е толкова умен, а просто по-дълго решава задачите. — Роби се обърна към Ани. — Съжалявам, че трябваше да идваш чак до тук, но не мога да ти ги дам. Така ще те изложа на опасност вместо себе си.

— Роби, това е лудост! — рече вбесена Жаки.

— Сестра ти е права. Няма как да получиш лична среща с Негово Светейшество. Наредиха ми аз да му занеса дара. Моля те, дай ми го.

Роби поклати глава.

— Моля те. — Монахинята вече го умоляваше.

— Наистина не мога.

Ани го сграбчи за ръцете.

— Моля те.

— Просто не мога.

Жаки чу как монахинята издава стон като на ранено животно, след което блъсна Роби с удивителна бързина и сила. След като той падна на земята, Ани се обърна към Жаки, Докато Грифин се спускаше към Роби, Ани сграбчи Жаки през кръста и я дръпна далеч от двамата мъже.

Жаки се слиса от силата на дребната жена. Тя с лекота я влачеше надалеч от мястото, където Роби лежеше, а Грифин се бе надвесил над него. Лицето на Роби кървеше.

Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че нито Роби, нито Грифин разбраха какво се бе случило в тъмния ъгъл.

— Ще се наложи да ми дадеш парчетата — провикна се Ани. — Само така ще гарантираш безопасността на сестра си.