Загадъчни ухания

Четирийсет и пет

15:45 ч.

Азиатката с бръснатата глава и кехлибарена на цвят роба погледна към дисплея на мобилния си телефон, позна номера и вдигна.

Странната гледка — жена на вярата да говори по модерен електронен апарат — нямаше нищо общо с простота и съзерцание.

— Какво става? — попита мъжът в другия край на линията без встъпителни думи.

— Преди малко се срещнах с археолога. Помоли ме за помощ.

Храмът бе празен, поне доколкото й бе известно. Този следобед имаха само един посетител и той си бе тръгнал преди десет минути, но въпреки това тя излезе навън и се скри сред акациевите дървета, за да вижда дали някой се приближава.

Всяка сутрин, преди да стане от леглото и всяка вечер, преди да си легне, тя медитираше, за да се избави от тревогите. Не можеше да се обърне към външния свят, преди да е намерила вътрешен покой. Докато беше в духовния лагер, се научи как да постига дълбока медитация, което се оказа изключително полезно умение. Ламите щяха да се разочароват, ако знаеха как е решила да използва наученото, но старите схващания трябваше да останат в миналото.

И бъдещето трябваше да се почита.

— Какво каза той? — попита мъжът нетърпеливо.

— Роби Л’Етоал е на сигурно място и иска да му уговорим среща с Негово Светейшество — усмихна се тя. — Освен това ми даде списък с неща, които ще ми трябват за пътуването.

— Какво пътуване?

Небето беше ясно. Само няколко пухкави облачета плаваха по синия небосклон. Наоколо не се виждаха прелитащи птици, но тя долавяше чуруликането им сред дърветата.

— Ще ходя да се видя с Л’Етоал. Археологът не обясни подробно.

— Какво включва списъкът?

Жената с шафранената роба изброи вещите.

— Значи той е някъде под земята — отбеляза мъжът.

— Така изглежда.

— Трябва да обсъдим следващия си ход.

Птиците чуруликаха безмилостно. Толкова силно, че я разсейваха. Песните им я изправиха на нокти. Тя взе шепа камъчета и пръст от земята и ги хвърли към дървото отдясно. След това замери с нова шепа дървото отляво. Чу се плясък на криле и песните замлъкнаха. Тишина. Сега отново можеше да се концентрира.

Докато обсъждаха плана, се почувства уверена.

„Нужна е увереност, но не и прекалена сигурност“ беше я предупредил наставникът й. „Гордостта пречи на изпълнението на задачите и разбива концентрацията.“

Това бе един от уроците, които той се опита да й предаде — урок, който тя така и не усвои напълно. Да трансформира гордостта от своята работа в гордост от съвместната работа. Да постигне истинско себеотрицание. Трудна работа, защото развитието и успехите само засилваха егото.

— Разчитаме на теб — каза началникът й. — Онова, което е в ръцете на Л’Етоал е много важно.

— Разбирам.

— Жизненоважно е да не попада при неподходящите хора.

— Да, да. — Тя бе наясно с това, но не знаеше почти нищо друго. Бяха я научили да приема, че не може да знае всичко. — Бих искала да знам защо тези глинени парчета са толкова важни.

В другия край на линията последва мълчание. Тя винаги задаваше твърде много въпроси. Наставникът й я бе предупредил и за това.

— Не е нужно да знаеш, а да се подчиняваш.

Освен гордостта й и любопитството й се нуждаеше от овладяване.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Приемам всяка трудна задача, която ми поставите и я изпълнявам — отвърна тя, като се опитваше да звучи почтително, но уверено. Само че досега рядко бе работила сама. При тази мисъл сърцето й се разтуптя. Беше се трудила години наред, за да си извоюва това право. Сега най-накрая можеше да се докаже, да разгърне потенциала си.

Разговорът приключи и тя се облегна на ствола на едно дърво. Почувства стабилната му, неподвижна сила. Вятърът шумолеше в листата. Един лама бе казал, че всеки път, когато духне вятър, листата се покланят признателно.

Върна се в храма и се огледа. Трябваше да почисти и подреди. Но първо направи онова, което би направила всяка прилежна тибетска монахиня — приготви си чаша чай и седна да медитира. Трябваше да се подготви за предстоящото пътуване.