Загадъчни ухания

Двайсет и девет

16:09 ч.

Жаки седеше в детската си стая до прозореца, взряна в градината, и се опитваше да се постави на мястото на Роби и да си представи къде би отишъл и какво би направил, ако е в беда. Мобилният й телефон иззвъня и когато видя, че я търси Алис Делмар, вдигна.

— Съжалявам, разбрах за Роби — каза Алис с отсечения си британски акцент.

Жаки кимна, след което осъзна, че Алис не я вижда, и й благодари.

— Някакви новини? — попита Алис.

— Не.

Последва миг на презокеанска тишина. Жаки си представи милата жена в другия край на линията, седнала в кабинета си с изглед към Сентрал Парк. Алис и съпругът й, собственици на голяма козметична компания, бяха приятели на баща й. Приемаха я като част от семейството си и я канеха да им гостува по празници. Би дала всичко в момента да е с Алис на вечеря в „Сан Амбрус“, да пие вино и да я слуша как се оплаква за твърде високите цени на материалите и продажбите на парфюмите, паднали с 14% през последната година.

— Мога ли да помогна с нещо? Искаш ли да се кача на самолета и да дойда при теб? — Предложението бе като утешителна прегръдка.

— Не, моля те, недей. Полицията прави всичко по силите си.

— Но явно не е достатъчно. Още не са намерили брат ти.

— Вярно е, но в момента нямам нужда от нищо. Честно.

— Долавям нещо в гласа ти. Какво премълчаваш? Нещо, свързано с дълговете, ли е? Ако проклетите френски банкери ти дишат във врата, ще уредим нещо.

Алис ръководеше клона на компанията, произвеждаш парфюми. Именно тя бе предложила да купи марките „Руж“ и „Ноар“, за да разрешат финансовите проблеми на „Л’Етоал“.

— Благодаря ти, но ще удържим още известно време. — Жаки не откъсваше очи от градината. Храстите, обикновено подрязани прецизно във формата на пирамиди, отдавна не бяха подкастряни. Очертанията им започваха да се губят.

— Тогава какво има?

— Полицията мисли, че съм замесена в изчезването на брат си, защото той не е съгласен с продажбата и… — не успя да довърши изречението.

— Възмутително! — възкликна разярено Алис. — Ти? Та ти си му сестра и го обожаваш.

Жаки притисна чело в стъклото и хладната, гладка и неутрална повърхност я успокои. Липсата на каквато и да било миризма беше истинско облекчение.

Навън вятърът се усили, листата на дърветата танцуваха, а слънцето огряваше обелиска в центъра на лабиринта. Паметникът уж датираше от времето на фараоните в Египет. Според поредната семейна легенда, Жил Л’Етоал донесъл каменната колона от Египет заедно с останалата част от съкровището. Жаки знаеше, че най-вероятно обелискът е имитация от XIX в., но никой не си бе направил труда да установи с точност. Семейството й предпочиташе да вярва в измислици, основополагащи за парфюмерия „Л’Етоал“. По принцип върхът на обелиска беше бял, но от прозореца изглеждаше, сякаш е покрит с нещо черно.

След като приключи разговора с Алис, Жаки излезе на двора. Тръгна по алеята между старите живи плетове, вдъхна свежия им аромат — пикантен и чист. Като дете бе вървяла по тази пътека в лабиринта стотици пъти. Миризмата й беше неизменна част от него също като настланата с камъчета алея.

В центъра на лабиринта вдигна поглед нагоре. Значи не е сянка или зрителна измама. Триъгълният връх на колоната беше потъмнял. Жаки се качи на каменната пейка, протегна ръка и едва успя да го докосне с пръсти. По тях остана нещо черно. Помириса го. Пръст. Сигурно бе от градината. Но защо някой би изцапал с пръст върха на обелиска?

Жаки седна на пейката. Ръмеше и косата й вече се къдреше около лицето. Изведнъж стана студено, сякаш новата загадка бе повлияла на времето. Искаше й се да си бе взела пуловер, но точно сега не й се връщаше вътре. Трябваше да разбере какво се случва.

„Защо има пръст по обелиска?“ Жаки огледа земята наоколо за следа. И тогава забеляза. Черните и бели камъчета, с които бе изобразен древният символ ин и ян, бяха разбъркани. Двете полета бяха смесени. Очертанията с форма на сълза се сливаха едно с друго.

Направено от човек. Умишлено. Жаки се взираше в камъчетата, сякаш те криеха отговора. Облаци закриха слънцето и потопиха градината в мрак. След миг слънцето отново надзърна зад тях. Нещо на земята проблесна. Метал? Жаки се наведе. Няколко камъчета бяха избутани настрани и под тях се подаваше… какво беше това?

Тя коленичи, избута камъчетата и разкри още малко от проблесналия предмет. Отдолу се показа нещо голямо и кръгло. В първия миг не разбра какво е, но после осъзна: капак на шахта. При това не беше затворен плътно — все едно някой небрежно го е плъзнал на мястото, защото е бързал.

След като е избягал в шахтата ли?

Жаки се наведе и подуши пространството между металния ръб на капака и края на отвора. Хладният въздух миришеше на оцет и разложено, а може би присъстваше и лек дървесен дъх. Да. Усети миризмата от работилницата отпреди няколко часа, когато счупи шишенцето с Парфюма на лоялността.