Загадъчни ухания

Двайсет и три

Париж, Франция 14:15 ч.

Жаки го видя да влиза през вратата на кафенето, преди той да я забележи. Безгрижната му походка си бе същата. Не беше забравила колко елегантно се движи въпреки височината си. Грифин бе стиснал сериозно устни, а сиво-сините му очи бяха с цвета на бурно море. Щом я видя, се усмихна — същата странна, доволна усмивка, дясното ъгълче на устата леко вирнато нагоре. Косата му беше леко прошарена, но още гъста и падаща на вълни върху челото. Той лекичко наклони глава наляво и едва забележимо повдигна вежди. Само с един поглед успя да й покаже колко загрижен е за нея и тя си спомни какво е да си мисли, че са родени един за друг.

През последните няколко часа, докато си представяше мига на срещата им, и през ум не й мина, че той ще я прегърне, преди дори да разменят и дума. Но той я придърпа към себе си, без колебание я притисна в обятията си.

Жаки вдиша аромата му. Невероятно, все същият.

— Съжалявам — каза той, когато я пусна. — Ще го намерим. Сигурен съм.

Двамата седнаха. Въпреки часовата разлика, шока от изчезването на Роби, непознатия мъж, когото полицията бе открила в работилницата, тя се ободри. Отсреща седеше Грифин и не сваляше очи от нея. Как е възможно все още да й въздейства така? Все едно не беше изминала и секунда от последната им среща, докато всъщност бе отлетял цял един живот. Когато я напусна, тя беше толкова объркана и ядосана, че си пожела никога повече да не го вижда. А сега седеше срещу него и се нуждаеше от помощта му.

Сервитьорът дойде и си поръчаха кафе.

— Съжалявам — повтори Грифин.

— Защо се извиняваш? С какво би могъл да предотвратиш случилото се?

Той сви рамене.

— Вероятно с нищо, но се е случило малко след като съм си тръгнал от работилницата. — Не сваляше очи от нея.

— Откога си в Париж?

— От няколко дни. — Той постави длани върху масата.

Годините на работа сред камъни и пясък бяха оставили своя отпечатък и Жаки се зачуди какво ли би било усещането да прокара загрубелите си пръсти по кожата й.

— По работа ли?

— Горе-долу. Когато Роби разбра, че с жена ми сме разделени, ме помоли да му помогна с една задача.

— С Роби сте останали приятели? Никога не ми е споменавал за теб.

— Поддържаме връзка. Интересувам се какво става и с теб — усмихна й се отново, но леко тъжно.

— С какво му помагаше?

— Беше намерил нещо и искаше да разбера какво точно представлява.

— Престани с недомлъвките. Винаги пестиш подробностите. — Като си спомни как я дразнеше с тази си черта, Жаки почти се усмихна. В следващия миг тревогата се завърна. — С какво му помагаше?

— Не ти ли е казал?

Жаки си припомни последния път, когато видя Роби и разговора им в гробницата на майка им.

— Май се опита, но се скарахме.

— Той ми каза за срещата ви.

— Нима?

— От четвъртък насам прекарахме дванайсет-четиринайсет часа заедно. Доста си поговорихме.

— Тогава знаеш в какво положение е фирмата, нали?

Сервитьорът им донесе кафетата. Жаки отпи от своето твърде бързо и си изгори езика. Болката бе добре дошла, за да я разсее от ескалиращите емоции.

— Роби се надяваше находката да плати поне част от дълговете.

— За какво говориш? Каква находка? Не може ли просто да ми кажеш, за бога?

— Когато Роби наследи компанията в работилницата царял пълен хаос. Ходи ли вече там?

Жаки кимна.

— Каза, че изглеждала така, сякаш баща ви е започнал да търси паметта си и е преобърнал всичко, в опити да я намери. В една от купчините Роби открил кутийка с керамични парчета. Дал ги за оценка и резултатите показали, че са от Древен Египет. Тогава дойде да ме види в Ню Йорк и аз се съгласих да му помогна. Успях да установя, че парчетата са от кръгъл съд от времето на Птолемеите. Бил е пълен с лепкаво вещество като помада. По съда с йероглифи е описана историята на двама влюбени, които с помощта на парфюма си спомнят миналите си прераждания и откриват своята ка, своята… — Грифин използва египетската дума.

— Сродна душа — довърши Жаки, спомняйки си историята, която баща й бе разказвал. За древната книга с формули и благоухания, намерена в Египет преди повече от двеста години. Изгубеното съкровище на рода Л’Етоал.

— Семейната ви легенда е истинска, Жаки. Роби намери доказателството.

— Доказателство за какво обаче? — Тя прокара пръст по гладкия, объл ръб на чашата. — Парчетата от счупен съд могат да бъдат фалшифицирани. През деветнайсети век търговията с подобни фалшификати е процъфтявала. А с такава история ще се продават повече парфюми. Не съществува аромат, който да предизвиква…

Млъкна, щом си спомни какво й се случи преди малко в работилницата.

Според някои психолози дадени миризми могат да отключат пристъпи на психоза. Учените й правиха тестове, но не засякоха нейна обонятелна реакция.

Грифин я погледна загрижено. Винаги е успявал да разчете израженията й и да реагира удивително бързо на променящите й се настроения и мисли. Жаки се изненада, че това не се е променило.

— Какво има, Жаки?

Една нощ, когато бяха заедно, с Грифин седяха на тъмно в леглото и си споделяха тайни. Той й разказа за баща си. Тя — как е намерила майка си. И за пристъпите. Сега не желаеше да обсъжда личните си проблеми. Не и след всичките тези години.

— Такава книга не съществува.

— Клеопатра е имала работилница за парфюми, Жаки. Тя съществува. Марк Антонии й я е построил. Открили са я в пустинята в южния край на Мъртво море. На трийсет километра от Айн Геди. Открили са древни парфюми.

— Не съществува ухание на сродните души. Единствено измислици, защото парфюмите са именно магия и символи. Предците ми са измислили тази история, за да придадат на „Л’Етоал“ по-голямо очарование.

Очите на Грифин потъмняха. Жаки беше забравила, че когато светлината се променеше, губеха синия си нюанс и ставаха студени и непроницаеми като сива стомана.

— Не е измислица — изрече той твърдо. — Парчетата от керамичния съд са автентични. А химичният анализ на глината показа, че е импрегнирана с древни масла.

— В такъв случай Роби би трябвало да е могъл да възстанови парфюма и да докаже свойствата му. Разполага със същите масла и есенции като египтяните.

— Очевидно някои от съставките не могат да бъдат определени, Жаки. В лабораторията не са успели да ги изолират, а Роби не може да ги разбере какви са чрез мирисане. В надписа на съда има списък със съставките. Върху това работехме.

И докато Грифин й обясняваше, въпреки твърдото си убеждение, че подобен парфюм е чиста измислица и в думите му няма никаква логика, Жаки усети как отново се колебае. Каква беше нотката, която винаги надушваше в работилницата? Онова неуловимо ухание, което нито баща й, нито брат й усещаха, но тя долавяше? И имаше ли то нещо общо с пристъпите ѝ?