Загадъчни ухания

Двайсет и едно

Жаки стисна ръба на парфюмеристкия орган и се опита да стане. Цялата трепереше. Стаята сияеше, сякаш шишенцата с парфюми светеха, все едно бяха живи. Тя направи колеблива крачка назад, после още една. Накрая се озова в другия край на помещението, с гръб към вратата, готова да избяга.

Органът отново беше просто работен тезгях.

Погледът й се плъзна по неодушевените предмети, за да се увери, че нищо не помръдва, нищо не потрепва и всичко пак е нормално. Така се уверяваше, че се е върнала в собствената си кожа, ужасният пристъп е приключил.

Според часовника от оникс и алабастър бяха изминали не повече от пет-шест минути.

От години не бе усещала как познатият свят се изплъзва и не се бе озовавала — или поне някаква версия — жива и уплашена на друго място, в друго време. Но преживяното при пристъп на психоза не се забравяше. Този бе продължил по-дълго и беше изпълнен с повече детайли от получаваните като дете. В сравнение със сегашния, онези бяха като малки пукнатини. Този беше като зейнала дупка.

Жаки не можеше да си позволи нов такъв епизод. Не и сега. Не и когато Роби беше в неизвестност. Не и при всички полицаи наоколо. Не биваше да се повтаря. Дори когато е сама. Тя се свлече немощно на пода и заудря по него с юмруци.

Когато беше малка, халюцинациите бяха неясни и несвързани, а щом пристъпът приключеше, рядко помнеше подробности. Сега си спомняше абсолютно всичко. Нито един от образите не избледняваше. Още виждаше църквата, всеки детайл в нея, чуваше хората, усещаше мириса на тамян — съвсем ясно. Помнеше какво точна си мислеше тъжната жена, какво точно виждаше…

Я чакай малко! Тя имаше име. Любимият й също.

Досега Жаки никога не бе имала видения за хора, чиито имена знаеше. В сегашната халюцинация беше видяла човек от рода Л’Етоал.

Силното тропане по вратата отекна из цялото й тяло. Тя подскочи и се обърна рязко към вратата, все едно от другата страна я чакаше палач.

— Кой е? — провикна се тя.

Беше един от полицаите, оставен отпред да пази.

Отвори му.

— Инспекторът ме помоли да ви дам това.

Полицаят й подаде черен бележник, подвързан с кожа. На корицата бяха изписани инициалите Р. Л. Е. И сърцето й се сви. Посегна да го вземе и забеляза ръцете й да треперят.

Промърмори: „Благодаря“.

— Добре ли сте? Имате ли нужда от нещо? Да повикам ли някого?

— Не — усмихна се Жаки. — Добре съм, благодаря ви.

След като полицаят си тръгна, Жаки отвори вратата към градината да влезе чист въздух и седна на бюрото. През следващите четирийсет и пет минути прелиства бележника на брат си, погълната от възможността да се разсее. Спря се на нещо, написано преди две седмици: годишнината от смъртта на майка им. Денят, в който Роби бе пристигнал в Ню Йорк. На гробището й каза, че има среща, но не спомена с кого. Тя не го попита.

Но тук пишеше. Име, което изобщо не й бе минало през ум. Защо брат й се е срещал с Грифин Норт в Ню Йорк? Прелисти нататък. Още срещи с Грифин. Защо той е в Париж? Защо Грифин и Роби са се виждали всеки ден през последната седмица?

Заля я споменът за ухание.

Беше усетила мириса на Грифин Норт още преди да се запознае с него. Беше привлечена от уханието му още преди да узнае неговото име и да чуе гласа му. Бе стоял зад нея на един купон. За миг тя не се бе обърнала. Не се бе опитала да го види. Само бе вдъхвала уханието.

По-късно разбра, че одеколонът, който използва, е създаден през 30-те години на XX в. от американска парфюмерия, но е спрян от производство през 60-те години, преди още Грифин да се роди. Той бе единственият мъж, когото бе срещала, използвал този одеколон. Когато го попита как се е сдобил с него, й отвърна, че го е намерил във вила край морето, където бил на почивка с баба си и дядо си. Това било единственото нещо, което собствениците оставили в банята. „Единственото нещо, което съм откраднал през живота си“ — призна й веднъж.

Грифин не се вълнуваше особено от аромати. Онова, което му хареса, беше загадъчната история. Защо това бе единственият забравен там предмет?

Според Жаки самият одеколон също таеше истории за разказване, само че въз основа на есенциите. Съставките му бяха стари като Библията: бергамот, лимон, мед, иланг-иланг, ветивер, цибетин и мускус. Богати цветни и животински нотки, които, съчетани заедно, създаваха конкретния аромат, който тя винаги свързваше с Грифин. С времето, което бяха прекарали заедно. С удивление. С влюбване. С край на самотата. А по-късно и с гняв и скръб. Дълго след като бяха скъсали, тя продължаваше да търси с поглед по сергиите на пазарите и в eBay7 дори полупразни шишенца от одеколона. На дъното на шкафчето в банята си имаше осем бутилки от него. Макар и в затворена опаковка, макар и на тъмно, одеколонът се изпаряваше. Като мигове от живота. Времето заличава детайлите, нито една друга цивилизация не е създавала по-дълготрайни парфюми от египтяните. Смяташе се, че техните ухания дори стават по-хубави с времето.

Я чакай.

Египет?

Жената от халюцинацията й също си мислеше за Египет.

Жаки се опита да си спомни защо.

Любимият й беше загинал там.

Сега болката на непознатата жена отекна В съзнанието й и се сля с нейната. Само че любимият на Жаки не беше загинал, а я бе изоставил. Но не беше ли и това един вид смърт?

Представата й за любовта тогава беше невинна. Невинност, характерна само за първата ти връзка. Преди да разбереш как обратната страна на любовта е толкова груба, че и най-лекото докосване до нея раздира кожата ти, пуска кръв и причинява болка, която напълно те заслепява.

Жаки тъкмо бе завършила бакалавърската си степен в Калифорния. Грифин бе защитил докторат в Йейл и си извоюва правото да работи на престижен обект в Египет. Екипът археолози, финансиран от музея „Смитсониън“, използваше магнитни сензори, за да локализира и опише важни фараонски обекти около пристанището на Александрия, Канопус и Ираклион. Грифин беше първият нов член, когото наемаха от година насам.

Преди да замине, двамата щяха да прекарат една седмица в Ню Йорк.

Беше топла лятна вечер и мракът вече хвърляше дълги сенки върху езерото. Намираха се толкова дълбоко във вътрешността на Сентрал Парк, че шумът от автомобилния трафик беше заменен от жуженето на насекоми и песните на птици. Докато пиеха студено бяло вино на гребната база, край тях лодки се плъзгаха по водата, а гребците лениво потапяха греблата почти, без да смущават лебедите и дивите патици. Пасторалната картина се допълваше от десетките пеперуди, които пърхаха над поляна с диви цветя вдясно от кея.

Жаки, чиято дипломна работа беше за символизма на пеперудите в митологията, се изненада да види толкова различни класове и разреди на насекоми в сърцето на Манхатън. Тя посочи една сребристосива Celastrina ladon — с окраска почти като седеф, и една пъстра Battus Philenor.

Грифин не реагира. Той пресуши чашата си на един дъх, извърна очи от Жаки и с глас, толкова тих, че й се наложи да се приведе напред, за да го чуе, й каза, че не очаква от нея да чака, докато се върне от Египет.

— Какво да чакам? — попита го озадачена.

— Мен.

Синята, изпъстрена с петна пеперуда беше невероятно близо и тя успя да преброи седем оранжеви точици на задните й криле. Беше чела някъде как крилете са разположени така, че никога да не се докосват.

— Защо? — думите имаха вкус на картон в устата й. Прозвучаха така, все едно ги изплюваше.

— Очакваш твърде много от мен, имаш твърде високо мнение за мен. Никога няма да успея да достигна представата, която си си изградила за мен.

Жаки чу думите. Разбра всяка от тях, но не можеше да осмисли значението им в изречението.

Грифин явно бе доловил объркването й.

— Очакванията ти спрямо мен ми създават комплекс за малоценност. Наясно съм как все някога ще те разочаровам. Не искам да живея така — обясни й сломено.

— За дисертацията ти ли става въпрос?

От месеци искаше да я прочете. Той все отлагаше да й я даде. Казваше й, че не иска да й я показва, преди да е завършена. И Жаки бе проявила разбиране. Знаеше, че темата го затруднява, проучванията не вървяха добре, а крайният срок го притискаше. След като Грифин спря да се оплаква, тя предположи, че се е справил с проблемите.

И тогава, тази сутрин, докато той още спеше, а тя подреждаше хотелската стая, видя дисертацията да се подава от раницата му.

Отвори я на първата страница.

До нея една пеперуда пиеше нектар от лантана с розови и жълти венчелистчета. Проследи с поглед как до нея кацна друга пеперуда. Тази беше черна с червени жилки и бели точици по крилете. Не се сещаше как се казва. Изведнъж й се стори, че е жизненоважно да си спомни.

Само че не беше вярно. Грифин беше взел цели параграфи — на няколко места и цели страници — от нейната дипломна работа, без да го опише в използваната литература.

Жаки се опита да не се разстройва. Неговата дисертация не копираше нейната. Тя беше писала за гръцкото влияние върху късния период на Египет. Но беше използвал всичките й проучвания за символизма на пеперудата в гръцката митология, за да свърже насекомото с Ерос и Купидон. Грифин беше приложил анализа й в подкрепа на тезата си, че рисунките на пеперуди в гробниците от късния период се дължат на гръцкия произход на династията на Птолемеите.

Ако я беше помолил, с радост щеше да му даде дипломната си работа. Без да защити дисертацията си, нямаше да може да започне работа на разкопки. А неговата страст беше на обектите, не в академичните зали. Той желаеше да е в пустинята, да усеща пясъка под ноктите си. Докторантурите бяха трудни за всички, но за Грифин процесът беше направо брутален. Ръководителят му знаеше, че Грифин отчаяно се нуждае от длъжността при него, защото по това време нямаше други свободни места за асистенти, и се възползва от младежа, като му стовари куп непосилни задължения.

Седнала на пода, Жаки бе прегледала цялата дисертация, като набързо беше хвърлила поглед на някои страници, а други прочиташе внимателно. Не я притесняваше онова, което бе направил, а фактът, че не й беше казал.

Когато Грифин се събуди, тя го попита защо.

Той не й даде почти никакво обяснение. Само я обвини, че е ровила в багажа му, без да го пита.

— Ако някой разбере, ще ти вземат дипломата. Ще те обвинят в плагиатство.

— Никой няма да разбере, освен ако ти не им кажеш. Ще го направиш ли? — кресна й.

Изведнъж Жаки изпита усещането, че пред нея стои напълно непознат човек.

— Как можеш изобщо да ми задаваш подобен въпрос?

Грифин ядосан бе влязъл в банята, взе си душ, облече се и излезе, без да каже и дума. Остави я да се чувства гузна за нещо, за което нямаше вина. Жаки беше удивена от неговата манипулация. Досега никога не се е държал така с нея.

В четири часа й се обади и я помоли да се срещнат на гребната база.

Жаки очакваше да се разкае и да й се извини. И знаеше, че ще му прости. Но да скъса с нея, вместо да поговорят за постъпката му?

На следващата сутрин, щом стана, отиде на летището. Замина за дома на баба си в Южна Франция. Единственото безопасно място, за което се сети. През първата седмица всеки ден очакваше Грифин да й се обади или да й прати имейл. Всяка вечер си лягаше и плачеше, съсипана от мъка. Заспиваше само след като си казваше, че на следващия ден той ще я потърси. Със сигурност.

Всяка сутрин се събуждаше ядосана на себе си колко е слабохарактерна и желае мъж, който дори нямаше желание да се бори за нея. Ставаше от леглото твърдо решена, че ако Грифин се обади, няма да вдигне. Ако й изпратеше имейл, щеше да го изтрие.

И после чакаше.

В края на август Жаки бе емоционално изцедена и се върна в Ню Йорк с разбито сърце.

След онова лято всеки път, когато трябваше да си напомни, че някога е допуснала ужасната грешка да се довери и да отвори сърцето си за някого, изпълняваше следния ритуал: изваждаше едно от шишенцата с одеколон от шкафчето в банята. Гасеше лампите, пускаше щорите. Сядаше на ръба на леглото. Задържаше дъха си, навлажняваше пръсти с ценната течност и ги прокарваше по ключицата си, по шията, по едната ръка, после по другата. Накрая вдигаше длани към лицето си и вдишваше, оставяше силата на аромата да я блъсне.

Мощният мускус я обгръщаше, подмамваше я да вярва, че още е с Грифин и отново е намерила душа, с която се чувства наистина свързана.

След това отваряше очи и оглеждаше спалнята с красивите завеси, гравюрите на старинни рози по стената и десетките шишенца парфюми „Л’Етоал“ на тоалетката. В огледалото виждаше отражението си, както и празното място на леглото до нея, където — но само за миг — си бе представила, че седи Грифин.

И тогава, понеже цялата процедура беше с цел наказание, за да не забравя никога колко глупаво е да вярваш в мечти, си позволяваше да си спомни и други неща. Първия им път заедно в спалнята в къщата на леля й. Здрачът преминаваше в нощ. След като се любиха, той й разказа за Платоновата теория за двете половини от едно същество.

— Ние сме тези половини… — беше подчертал той.

— Âmes soeurs — повтори тя израза на френски.

„Ти беше твърде уязвима, когато го срещна — каза й баба й в опит да я утеши. — Много се впечатляваше и не беше особено общителна. Твърде млада. Той ти влезе под кожата. Ще ти е трудно да го прежалиш, но ще успееш. Чуваш ли ме? След време ще успееш.“

И Жаки успя. Превърна Грифин в поука, която си бе извадила. Използваше го като карта на местност, в която не бива да пристъпва. Но колкото и щастлива да беше със следващите си партньори, дълбоката й връзка с Грифин я преследваше.

А сега той е тук, в Париж. Защо? В бележника на Роби срещу името му имаше телефонен номер. Жаки се поколеба. Да му се обади след десет години? Да чуе отново гласа му? Какво значение имаше? Връзката им отдавна беше приключила. Беше се изпарила. Роби беше изчезнал. Това е грижата й сега, а не миналото й.

Набра номера.

— Ало?

Гласът му я вцепени. Зави й се свят и тя отчаяно се опита да запази спокойствие, да каже нещо, да заглуши бученето в ушите си. Не беше говорила с Грифин от толкова години. Изведнъж си спомни как се взираше в гърба му, когато той си тръгна, след като скъса с нея.

— Грифин — каза тя, — обажда се Жаки.

В другия край на линията чу рязко поемане на дъх и остана доволна. Поне беше нещо.