Загадъчни ухания

Четирийсет и едно

13:10 ч.

През процепа в стената Жаки и Грифин видяха процесия от четири жени и двама мъже, облечени с черни роби, да минава по тесния тунел. Лицата им тънеха в сенки от нахлупените качулки.

Жаки се опитваше да не помръдва, да не диша. Страхуваше се непознатите да не усетят присъствието им. В интернет прочете за художниците, музикантите и хора, търсещи приключения, да слизат в катакомбите. Сред тях имаше и сатанисти, които използваха каменните галерии, за да провеждат церемониите си.

Тези тук от тях ли са? Ами ако знаеха, че ги наблюдават? Какво щеше да стане, ако ги откриеха с Грифин. Дали бяха опасни? Ами ако са попаднали на Роби? Биха ли го наранили?

Групичката се придвижваше бавно. Отне им цяла вечност да прекосят тунела.

Най-накрая проходът се опразни и стъпките им спряха да отекват из пещерата. Жаки понечи да тръгне напред, но Грифин постави ръка на рамото й и я задържа.

— Почакай да се уверим, че са отминали — прошепна той.

След пет минути прецени, че са изчакали достатъчно и й кимна.

— Добре, да тръгваме.

Пътеката пред тях беше широка, но стръмна. Двамата пълзяха един до друг през камъчетата по пода на виещия се проход. Най-накрая стигнаха до отвор.

Жаки тупна в следващата пещера и усети, че нещо тук е различно. Преди да успее да се обърне, преди дори да го види, чу гласът му да отеква из малката каменна ниша.

— Знаех си! — засмя се Роби и се спусна към нея. — Невероятна си в разгадаваното на ребуси.

Жаки се хвърли в обятията на брат си. Бяха последвали неясни знаци до това невъзможно място и го откриха! Той я прегърна също толкова силно.

Роби миришеше на подземие. На прахта, плесента и смъртта, които Жаки вдишваше през последния час. Имаше и леко кисел дъх, доста неприятен, но изобщо не беше от значение. Пътят до брат й беше труден. С Грифин бяха преодолели камъни и кости, но пристигнаха.

Когато Жаки се отдръпна и огледа Роби, видя на бузата му засъхнала кръв. Блузата му беше мръсна и раздрана.

— Ранен ли си?

Той поклати глава.

— Не. Защо питаш?

— Одрал си си лицето.

— Сигурно в някой камък. В началото доста бързах.

— Но си добре, нали?

Не можеше да откъсне очи от него. Искаше да постави пръсти върху китката му и да провери пулса, за да е сигурна. Толкова се страхуваше какво може да му се случи.

— Всичко е наред. — Той я прегърна през рамо. — Добре съм, Жаки.

Тя облегна глава на рамото му и за миг затвори очи.

— Вече можеш да спреш да се тревожиш за мен — потри Роби гърба й. — Не исках да те плаша, но нямаше как по друг начин да ти пратя съобщение.

Тя се усмихна. Брат й я познаваше толкова добре.

— Познаваше ли мъжа, когото откриха в работилницата? Роби, той е мъртъв. Знаеш, нали?

— Не трябваше да умира. Но ме заплаши с пистолет. Канеше се да ме убие, ако не му дам парчетата. Изгорих от веществото само колкото да го зашеметя. — Гласът му трепереше.

Грифин извади бутилка вода от раницата си и я подаде на Роби.

— Пийни си. Ще имаме предостатъчно време да говорим за случилото се.

Роби признателно отвъртя капачката и изгълта половината съдържание на шишето.

— Откъде знаеш за това място? — попита Жаки.

— Елате, в съседната пещера има маса и столове. Ще ви обясня всичко, а вие ще ми разкажете какво става горе. Неприятно е да те издирват.

— Маса и столове ли? — изуми се Грифин.

— Ела и ще видиш. Тук долу има и легла, условия за готвене. Съществува цяла друга вселена, ако си наясно накъде да гледаш.

И наистина в съседното помещение имаше голям камък и импровизирани пейки, направени от натрупани една върху друга надгробни плочи. Паметници. Но след като Грифин и Роби седнаха, Жаки ги последва и се сгуши до брат си. И докато разговаряха, не спря да го докосва. Попипваше дупките в ръкава му, галеше ръката му.

— От понеделник вечерта ли си тук? — попита Грифин.

— В общи линии. Първо слязох тук, след това хванах влак до Долината на Лоара.

— В първия момент си помислих, че… си се удавил.

Роби постави ръка на рамото на сестра си и се приведе към нея.

— Съжалявам. Не успях да измисля друг начин. Трябваше да се погрижа да ме помислят за мъртъв, за да им отвлека вниманието.

— И избра място, което само по себе си носи послание ли? — попита тя.

— Да, полицията мисли ли ме за мъртъв?

— Не са сигурни. Марше, инспекторът, който води разследването, не е убеден. Как откри това място? Дядо ли ти го показа?

Роби кимна и извади от джоба си импрегниран лист. Разгъна го, постави го върху масата и го изглади с ръка.

Винаги действаше толкова внимателно с всякакви вещи.

Картата беше голяма и неудобна за носене с размер около половин квадратен метър, измачкана, избледняла и осеяна с петна.

— Дядо започна да ме води тук, след като ти се премести в Америка. Даваше ми картата и ме оставяше аз да водя, за да науча маршрута. Казваше, че всеки трябва да си има скривалище. Обикаляхме тунелите с часове. Той не бе слизал долу от войната и ми разказваше истории за Съпротивата.

— Дядо е слизал през шахтата? Та той беше на повече от седемдесет години! — възкликна смаяно Жаки.

— Знам. Беше невероятно жилва старец.

— Колко удивително приключение сте преживели — отбеляза Грифин.

Жаки долови болката в гласа на бившия си любовник. Грифин бе огорчен от собственото си семейство. Баба му и дядо му бяха починали още докато бил малък, а баща си почти не познаваше.

Роби кимна.

— Нямах представа колко важно ще се окаже да се оправям в подземията. Като тийнейджър се сприятелих с група музиканти, които изнасяха концерти в една от пещерите няколко пъти месечно. Тук долу се крие изцяло различен свят. Твори се изкуство. Има история. Има зловещи и свещени неща. Преди е имало един куп входове и изходи, но градската управа е затворила повечето. Чак при третия си опит открих изход, различен от онзи в лабиринта. — Посочи към точка на картата в четиринайсети арондисман. — Използвах ето този тук.

— Тук слизат ли полицаи? — попита Грифин.

— Имат си достатъчно работа над земята. Освен това, хората, които идват тук, са безобидни, бунтуващи се творци и любители на приключенията, отритнати и неразбрани от обществото. Хора, които не могат да си намерят място над земята.

Тогава и аз трябва да дойда тук, помисли си Жаки и му каза за групата с качулките, която бяха видели.

— Къде се намираме? — попита Грифин и посочи картата.

Роби сложи пръст върху една точка.

— Тук.

— Лесно ли се намира мястото?

— Не — отвърна Роби и начерта линия с пръста си. — От тази пещера има два изхода. — Посочи единия. — Онзи, по който вие дойдохте и ето този. Свършва при тесен процеп, през който може да се промуши човек, но не и без да получи драскотини. Процепът води до нещо като бунище за кости — хиляди кокали, натрупани един върху друга. За да прекосите пещерата, трябва да се покатерите по костите. А те се движат и размърдват под краката. — Роби замълча.

Очевидно споменът за преживяното го разстройваше.

— И какво има от другата страна на пещерата? — попита Жаки.

— Няколко сводести помещения, които не са особено интересни, след което се стига до друга пещера. Там, трябваше да се влача по корем. Но тук долу има достатъчно проходи и е малко вероятно някой случайно да избере точно маршрута с подобни препятствия.

— Но не е невъзможно, нали? — попита Жаки. — Ако търсят специално и, да речем, вземат куче, което да подуши дирята ти.

— Не е изключено, но вероятността е минимална — поклати глава Роби.

— Напротив! Полицията те издирва. — В гласа на Жаки се преплитаха гняв и истерия.

— Не знаех какво друго да направя, Фош имаше пистолет. Не беше журналист.

— Щеше да те убие заради керамичните парчета — тихо рече Грифин. — Постъпил си правилно.

— Защо ще го убиват заради тях? — не се отказа Жаки. — И къде са сега?

Роби свали лилавата лента, която носете на врата си. На края й бе закачена кадифена торбичка в същия царствен цвят. Беше от опаковките за по-малките шишенца с парфюми.

— Значи през цялото време са били у теб. Марше ни пита за тях — информира го Грифин, докато Роби разкъсваше найлоновата опаковка и извади парчетата, обагрени в тюркоазено, бяло и червено.

Жаки, която ги виждаше за пръв път, се наведе да ги разгледа. През ръцете й бяха минавали хиляди ценни исторически предмети. Тези не бяха нито най-впечатляващите, нито най-интересните.

— Обикновени парчета от глинен съд — заяви тя.

— Изобщо не са обикновени — възрази брат й.

— О, Роби.

Жаки беше изтощена от напрежението през последните няколко дни. Почти не бе спала и яла. Не бе правила кажи-речи нищо друго, освен да се тревожи. Беше уморена и идеализмът на брат й я подразни.

— Това е лудост. Тези парчета не заслужават да излагаш живота си на опасност. Това е просто история, Роби, една измислица, за бога! — Беше ядосана, че брат й е такъв романтик с подобни грандиозни мечти. Но още докато изкарваше гнева си на него, усети нещо. Нещо в глинените парчета я привличаше. Ароматът, който се носеше от тях.

Жаки затвори очи и се съсредоточи върху едновременно новото и познато ухание. Аромат, който толкова пъти усещаше в работилницата, само че там беше смесен със стотици други. Тук, изолиран в каменната пещера, го усещаше в чист вид.

Парфюмите в шкафа с любопитни предмети на Малакай имаха същата кехлибарена основа. Този вариант обаче бе по-сложен.

— Надушваш ли го? — попита Роби.

Жаки вдигна глава и кимна.

— А ти?

Лицето на Роби помръкна.

— Не съвсем.

Жаки се обърна към Грифин.

— А ти?

— Не. Усещам само прахоляка. Но пък, както казва брат ти, имам недоразвито обоняние.

Жаки се усмихна.

— Ако изобщо някой може да помирише съставките, това си ти — увери я Роби. — Знаем четири от тях. Нужни са ни и останалите. Можеш ли да ги познаеш?

— Какво значение би имало дори да успея? Просто миризма, която някой от предците ни е импрегнирал в глината. Роби, това е измислена история, преследване на една мечта.

— Всички парфюми са мечти. Кажи сега какво надушваш.

Тя затвори очи и вдъхна отново, този път по-дълбоко. Пое с ноздрите си всички аромати. Мириса на Грифин, вонята на брат си. Древното ухание, разнасящо се от глината. Започна да отделя съставките.

— Тамян. Синя лилия.

В далечината чуваше как капе вода и пада с тихо пляс в локва. Капките падаха една след друга, в равномерен ритъм. Равномерно. Непрестанно. Вода. Падаше. Капеща вода. Успокояващ звук.