Загадъчни ухания

Четирийсет и осем

17:55 ч.

Повечето от студентите и придружителите разопаковаха багажа и си почиваха след самолетния полет. След час щеше да пристигне автобус, за да ги закара на частен прием с китайски и френски важни особи в музей „Оранжери“ в Тюйлери.

Дзи нямаше как да си почине в малката хотелска стая, която делеше с Ру Шан, затова предложи на Лан и професора да разопаковат багажа си по-късно и да поразгледат града. Професор Ву, който искаше да види възможно най-много от Париж, на драго сърце се съгласи да ги придружи.

Тримата постояха пред хотела, докато се окопитят. Нагоре и надолу по улицата бяха разположени магазинчета с атрактивно аранжирани витрини.

— Толкова е красиво — прошепна Лан, когато минаха покрай една цветарница. На тротоара бяха изложени ослепителни рози, макове и божури. Червено, оранжево и розово се състезаваха кой от цветовете да изпъкне повече. Пламтяха.

Дзи беше прекалено нервен, за да оцени напълно гледката. Трудно му беше да обръща внимание на думите на Лан.

— Накъдето и да се обърнеш, виждаш нещо ново — посочи тя към витрината на сладкарница. Жълти кутии с бисквити и бонбони бяха подредени една върху друга във формата на Айфеловата кула.

Дзи вече бе изтощен, когато самолетът кацна. Напрежението от преминаването през проверката с мобилния телефон, го бе изцедило. Оказа се, че напразно се е тревожил. Мина без проблем, телефонът си стоеше на сигурно място в джоба му. И сега Дзи беше в безопасност във Франция.

Разхождаха се по алеята край реката. Лан спря да погледа туристическо корабче. Сетне ги поведе по малък мост към остров Сите.

— Вижте как блести реката. Как облаците се носят в небето. Като в картина на Моне или на Писаро, или на Сисли — възкликна тя.

Дзи виждаше само сенките под дърветата, където хора с лица, които не различаваше съвсем сякаш го дебнеха.

Париж беше като оживяло платно и художникът в него искаше да се вълнува от гледките, изпълващи очите. Но се притесняваше за последните два дни, които му оставаха тук. За всички неща, които не знаеше. Кога щеше да се проведе срещата? Какво се очакваше да направи?

Не биваше да продължава така. Емоциите щяха да го изцедят докрай и да създадат около него аура, привличаща негативна енергия. Засега, докато се разхождаше, не биваше да мисли какво му предстои. Трябваше да се наслади на този момент, на Париж.

Като малък в манастира научи мантра, която му бе предадена като ребус заедно с урока по дълбока медитация.

Не-съзнанието не-мисли за ни-що.

Заповтаря си я наум, докато вървяха към „Нотр Дам“ и усети как отново се изпълва с енергия. Величествената готическа катедрала бе молитва, изработена от камък, и изискваше да й се обърне внимание. В замяна предлагаше подкрепа и убежище. Наоколо се разхождаха стотици хора. Групи тийнейджъри пушеха, караха скейтборд, пишеха съобщения и просто живееха свободно.

Тъкмо когато тримата минаваха покрай църквата, забиха камбаните. Дълбок, боботещ, величествен звук. Звук, който отекна в тялото на Дзи.

Той спря и се обърна бавно. Огледа старинните покриви, прозорци, мостове и ритмично течащата река.

— Професоре — каза той.

Старият калиграф се обърна.

— Благодаря ви за всичко.

— Ти си го заслужи. — Той се поклони лекичко и Дзи забеляза, че по устните му пробягва усмивка.

Ако Дзи се провалеше, Ву щеше да е в опасност. Удивителният художник, взел младежа под своето крило, рискуваше живота си, за да му помогне.

Лан, която чу разговора, срамежливо хвана за миг Дзи за ръка. Спокойните й очи също се усмихваха.

— Представяш ли си какво би било да си художник и да живееш тук? — попита тя.

Дзи поклати глава.

— Какво ли би станало, ако не се върнем? Ако просто избягаме. Сега. Просто да тръгнем и да не се обръщаме назад. Да останем във Франция, да рисуваме? — Идеята бе оставила Лан без дъх.

— Опасни мисли, скъпа — отбеляза Ву.

Преди Дзи да успее да се съгласи с него, нещо привлече погледа му.

Недалеч от тях, застанал отдясно на група тийнейджъри, Дзи съгледа Ру Шан.

Имаше само една причина той да е тук и да се разхожда уж небрежно наблизо.

Следеше ги.