Загадъчни ухания

Двайсет и шест

Нант, Франция, 1794 г.

Мари-Женвиев Моро стоеше под палещото слънце и усещаше как потта се стича по врата й. Въпреки красотата на брега и реката, сцената пред очите й беше ужасяваща. Ад, извратен и преобърнат като картина на Йеронимус Бош. Там се намираше тя. Там живееше.

— Ти си наред.

Войникът с брадавица на носа я дръпна грубо към себе си. Другарят му, нисък мъж с яркочервен белег на брадичката и воняща на гнило уста, съдра расото й, както тя очакваше. Така беше направил с предишните жертви. Скъса вълнената й риза, разкъса и долните й дрехи. Гола, тя покри гърдите си, но триъгълникът между краката й остана на показ. Нямаше как да го закрие. Опита да се обърне с гръб, но не й позволиха.

— Не, не крий тази приятна гледка, сестро — изсмя се миризливият и я обърна. Другият се приближи до нея и я сграбчи за гърдите с мръсните си ръце.

— Нали не си мислеше, че ще се срещнеш с бога си като девица? — Разсмя се, повали я на земята и откопча панталона си. — В манастира виждала ли си такива неща?

Мари-Женвиев се опита да се пренесе другаде в мислите си, когато войникът легна върху нея. Поне това чудовище нямаше да отнеме девствеността й. Беше я дала с желание на друг, който не бе злоупотребил с нея.

Изнасилвачът беше тромав и гнусен. От вонята му й се повдигна, но за щастие оня свърши бързо.

Щом мъжът стана, тя се опита да се подготви психически да й се нахвърли другият войник. Но това не се случи.

Някой я вдигна от земята и тя усети гладка, студена кожа, гола като нейната, да се притиска в гърба й — от прасците до задника и раменете. Но този мъж не я дърпаше и опипваше. Той се молеше. Мари-Женвиев, която не бе влязла в манастир от любов към бог, а заради любовта си към един мъж, се заслуша в думите.

— Моли се с мен, чедо — каза свещеникът, когато войникът ги притисна още по-силно един в друг. — Отче наш, който си на небето…

Ако успееше да се отнесе, както понякога правеше по време на литургия в манастира, и да не чува думите, а да се понесе по звуците, можеше почти да заспи права. Да сънува, че е напуснала тялото си. Не знаеше как точно да нарече тази си способност и се страхуваше да каже на някоя от другите монахини. Не беше сигурна дали това мисловно бягство е велика дарба, или ерес.

Войникът с вонящия дъх уви грубо въже около китките й и я завърза за мъжа зад нея. Значи слуховете се оказаха верни. Водеха свещеници и монахини на реката. Завързваха ги. Измъчваха ги. Убиваха ги.

— Размърдайте се — бутна я войникът. — Сега ще се повозите на лодка — посочи им брега на реката.

— Как се казваш, сестро? — попита свещеникът.

Тя понечи да отговори, но войникът я зашлеви.

— Мърдай! И без приказки — кресна той.

Около тях ехтяха викове и плач — и въпреки това сред целия шум се открояваха успокоителната молитва на свещеника и чуруликането на птиците.

Екзекуторите й — не се съмняваше, че намеренията им са точно такива — я блъснаха заедно със свещеника в малка лодка. Той си изпати повече — падна по очи и извика от болка, докато тя само си удари главата.

Единият войник изръмжа, другият се разсмя и двамата бутнаха лодката по водата. Тук течението беше силно и повлече бързо малкия плавателен съд. В продължение на няколко минути Мари-Женвиев се изпълни с надежда. Може би щяха да успеят да се развържат. Може би лодката щеше да се запречи някъде. Тогава забеляза, че през дъските шурти вода.

Когато донесоха новината за смъртта на Жил в Египет, баща й й уреди друг брак. Мари-Женвиев го умоляваше да не я принуждава да се омъжва толкова скоро. Но Албер Моро беше търговец; щом синът на човека, който купуваше най-хубавите му кожи, вече не можеше да се ожени за дъщеря му, той щеше да я даде на втория си най-добър клиент.

Обущарят наскоро беше овдовял. Не беше млад и хубав като Жил, но Албер каза на дъщеря си, че това не е важно.

— Не разполагаш с лукса да се влюбиш отново. Добър брак и брак по любов е най-добре, но не ти е било писано. По-млада няма да станеш и не искам, докато чакаме, вдовецът да си намери друга. Още повече има връзки с революционерите. Ако броженията преминат във война, както се очаква, той ще ни помогне.

След като Мари-Женвиев остана безутешна, майка й й помогна да избяга в манастира „Девата и светото сърце“.

Сега, докато седеше в лодката, неспособна да направи каквото и да било, тя гледаше как нивото на водата се повишава и мислеше за иронията на постъпката си. Като се има предвид алчността и жаждата на революционерите да унищожат Църквата и всичко, свързано с нея, светата обител изобщо не беше безопасно място.

Водата се надигаше около тях, свещеникът продължаваше да се моли. Мари-Женвиев вече бе затънала до колене. После до раменете. До брадичката. Сети се как Жил веднъж беше потопил носната си кърпа във вода, за да изтрие сълзите й. Случи се в деня, в който й каза, че заминава за Египет, за да изучава древни благоухания, да подобри парфюмираните ръкавици, сапуни, свещи и помади и всички в Париж да заговорят за „Л’Етоал“. Беше въодушевен за предстоящото приключение, но тя се страхуваше. Предчувстваше, че няма да се върне.

А сега отново щеше да се срещне с него. Реката щеше да я отведе при Жил. Студената вода я заливаше и отмиваше мръсотията на вонящия войник и докосването на алчните му пръсти. Жил я чакаше. Беше убедена. Преди да тръгне, й обеща, че винаги ще са заедно. Каза, че са родени един за друг. Че са в âmes soeurs.