Загадъчни ухания

Седем

Париж, Франция

Четвъртък, 19 май, 20:30 ч.

Бяха го помолили да не закъснява, затова Том Хуан забързано пресече улицата и огледа дългата редица сгради за № 18. Чайната се намираше в район на Париж, наречен Quartier Chinois, но малко неща в квартала бяха привлекателни като названието. За разлика от тесните улички и очарователната атмосфера на старата част на Париж, Чайнатаун в Тринайсети арондисман бе претъпкан и презастроен с небостъргачи и супермаркети. Липсваха шикозните кафета, симпатичните цветарници, прочутите бутици и малките традиционни пекарни, които правеха града толкова привлекателен. Това не бе Париж, който Хуан обичаше, и идванията му тук винаги го потискаха. Особено през деня, когато всяка грозна подробност в редовете блокове изпъкваше ярко.

Поне сега, вечерта, крещящите неонови реклами на всевъзможни неща — от „Макдоналдс“ до традиционни френски продукти, предлагаха известен стимул за очите, отговарящ на настроението му. Тайната среща с боса на китайския подземен свят в Париж не беше обичайно събитие дори за Хуан. Но вчера, след като шпионите му зашушукаха, че куратор от „Кристис“ е правил оценка на парчета от предмет, който вероятно е средство за извикване на спомени от минали прераждания, Хуан трябваше да действа.

Най-накрая намери ресторанта, сгушен между банка и обществена пералня. Малкото неугледно заведение се състоеше от едно-единствено помещение с наблъскани нагъсто пожълтели пластмасови маси и столове с напукани червени кожени седалки. Подът бе настлан с протъркан линолеум на черни и бели квадрати, осеян с петна. Въпреки късния час повече от половината маси бяха заети от групички китайци, които пиеха чай и разговаряха — не на френски, а на пъстра смесица от китайски диалекти. По стените висяха стотици калиграфски творби — черни йероглифи с тук-таме по някой червен символ, — поставени в рамки, чиито стъкла бяха наслоени с трупала се от години готварска мазнина.

Независимо от занемарения вид на ресторанта, Хуан се успокои, щом вдъхна познатия аромат на чай, попарени билки и подправки, печен ориз и ечемик. Проправи си път измежду масите до срещуположния край на залата, където сбръчкан, плешив, попрегърбен мъж седеше с гръб към стената. Беше напълно обикновен на вид и бе облечен със съвсем обикновени дрехи. Но именно това бе човекът, който управляваше организация с десетки хиляди членове, заклети братя, замесени в широк спектър от криминални дейности, специализирани предимно в контрабандата, измамите с ДДС, трафика на наркотици и какво ли още не.

Хуан спря пред масата тъкмо когато сервитьорът постави на нея емайлиран чайник. Бяха му наредили да се държи така, сякаш се познаваше с мъжа, затова кимна, поздрави, дръпна стол и седна. На масата пред него имаше тринайсет бели порцеланови чаши за чай, подредени в правоъгълник около самотна чаша в центъра.

Ритуалът, в който щеше да вземе участие Хуан, датираше от поне три хиляди години и не се спазваше от повечето босове на Хак Ше Вуй, но ръководителят на местния клон на Черното общество — само белите ги наричаха триади — продължаваше да почита старите обичаи. Някога древната церемония се използвала като изпитание за непознати посетители, за да се провери дали са членове на тайното общество. Чудесна идея във времената, когато нямало интернет, телефони и дори надеждни пощи, а понастоящем беше просто поредната ексцентричност на Гу Джен.

Хуан посегна към чашата в средата, което на символичния език на триадите бе знак, че е един от тях, в буквален смисъл „вътрешен човек“.

Гу Джен наля чай първо на себе си, сетне на госта. Хуан проследи съсредоточено как Джен поставя чайника върху масата преднамерено бавно. Оставеше ли го с чучура към Хуан, значи срещата е приключила, обмислил е молбата му и не му вярва или е недоволен от него и няма да му помогне, нито да му даде благословията си.

Чучурът сочеше на другата страна. Следователно следваше Хуан да пресуши чашата си и да я остави обратно върху масата с дъното нагоре, за да даде знак, че иска да обсъди нещо с боса. Така и направи.

Гу Джен кимна.

— Мога да ти помогна — прошепна той с нисък дрезгав глас. — Но ще струва скъпо. Рядко поемаме ангажименти извън традиционния си бизнес.

— Парите не са проблем. Правителството ни не иска играчката да попадне в неподходящи ръце.

Старецът вдигна вежди.

— Играчка ли? — изрече думата така, сякаш я бе вкусил, след което отпи от чая си.

Бяха предупредили Хуан, че е в негов интерес да се държи почтително със старейшината, да вземе участие в чаената церемония и да не проявява никакви признаци на нетърпение, ако иска да получи помощта, от която отчаяно се нуждае, за да изпълни мисията си. Затова седя мирно в продължение на двайсет минути и пи чай от малката, осеяна с петна порцеланова чаша, в един съвсем различен свят на осем километра от елегантния си кабинет в Министерството на външните работи на Китайската народна република на авеню „Жорж V“.

— Какво знаеш за тази така наречена играчка? — попита Гу Джен.

— Уж е някакво древно средство за припомняне на минали животи.

— И според теб е някаква шега, така ли?

— Не е важно какво мисля аз. Със средствата, с които водим тази война, не отбелязваме никакъв напредък. Краят й не се вижда. Будистите не се отказват. Светът продължава да е на страната на тибетците в изгнание, въпреки че повечето правителства се страхуват от нас. Не желаем подобни брожения. Не искаме още монаси да се превръщат в мъченици, като се самоизгарят. А най-малко ни трябва да се разпространява слух, че най-сетне има начин да се докаже теорията за прераждането. — Хуан бе чувал и за други портали, които уж помагали на хората да си спомнят миналите си животи. Древна флейта във Виена. Делва с камъни в Рим. Китайците не бяха успели да се доберат до нито един от тях. Но според информацията, получена от агент под прикритие, внедрен в будистката общност, новият артефакт се намирал в Париж.

— Ако предметът попадне в ръцете на религиозните фанатици, те ще избухнат. Преди две седмици нарушиха закона. Заявиха, че са намерили прероден лама в Лхаса, а това е изрично забранено — рече злъчно Хуан. — Всеки път, когато организират някой от така наречените си „мирни“ протести, са напълно наясно, че ще се намесим. След което размириците започват отново и още монаси се принасят в жертва. Това привлича медиите. И се превръща в международен цирк. Тибетците са напълно наясно. Онзи вълк в монашеска роба го знае. През последните две седмици загинаха двеста души. И всички сме виновни.

— У кого е предметът? — попита Гу Джен. — И има ли значение какво ще сполети въпросния човек?