Загадъчни ухания

Петдесет и четири

10:49 ч.

Шофьорът чакаше Малакай пред входа на къщата и отвори чадър, за да предпази психолога от лекия дъжд. Докато изминаваха няколкото крачки до колата, Лео наклони големия черен чадър напред като щит и прошепна:

— Детективът настоя да ви изчака в колата. Нямах избор.

Стигнаха до мерцедеса и Лео му отвори вратата.

Малакай се плъзна на меката кожена седалка и се престори на изненадан да види Марше. Откакто бе пристигнал в Париж, беше наясно, че подобна среща е възможна. Надяваше се да я избегне, колкото и малко вероятно да бе, и дори леко се учуди, че измина толкова време, преди френската полиция да го причака.

— Инспектор Марше, обикновено се срещате с Жаки. На какво дължа удоволствието?

— Добро утро, доктор Самюълс — каза следователят на английски с френски акцент. — Надявах се да си поговорим. Помолих шофьора да ни закара до участъка.

— В момента не е удобно. Имам среща. Официално ли ме задържате?

— Извинявам се предварително, но е възможно да закъснеете — отвърна инспекторът, без да отговори на въпроса му.

Малакай понечи да възрази, но го прекъсна телефонът на следователя. Марше го извади от джоба си и погледна номера.

— Извинете, трябва да вдигна.

Дъждът се усили. Автомобилите едва пъплеха. Малакай гледаше през прозореца и слушаше едностранния разговор на детектива. Опита да си преведе думите. Беше сигурен, че полицията е намерила свидетел на някакво престъпление в Маре. Но се съмняваше, че жената иска полицаите да й купят маймунка в замяна на информация. Въпреки обстоятелствата Малакай се изкиска на некадърния си превод.

Едри капки заудряха по прозорците и размазаха гледката.

Инспекторът затвори и сви рамене.

— Съжалявам, но се налага да се обадя. Ще отнеме минутка.

Докато Марше набираше някакъв номер. Малакай хвърли поглед към часовника на таблото. Бяха се забавили пет минути. Сега бяха попаднали в задръстване. Истинска катастрофа. Планът, който снощи начертаха с Жаки и Грифин, изискваше Малакай да е в музея до единайсет и петнайсет. Това щеше да е последната му надежда да убеди да му продаде реликвата, вместо да я даде на Далай Лама. Закъснееше ли, щеше да пропусне поредната възможност да постигне целта си. А колко ли други удобни случаи щеше да има?

Започваше да се изнервя. Извади колода карти за игра от джоба си и ги заразбърква. Струваха хиляди долари, но пък нали са направени да се играе с тях, да бъдат ценени, да им се радват. Докато ги мешаше, златистите им краища проблясваха.

Отново погледна към часовника. Изтече още една минута. Още бяха в задръстване, а инспекторът дърдореше ли дърдореше.

Терапевтът сподави въздишка. Беше му писнало от полицаи, инспектори от Интерпол, агенти на ФБР, следователи от отдела за престъпления с произведения на изкуството и полицаи. От 2007 г. насам властите му отделяха прекалено много внимание. Но нарочеха ли те веднъж, нямаше бягане.

Да се сдобие с някоя от реликвите на спомените щеше да е кулминационният момент в кариерата на Малакай. Затова следваше слуховете, където и да го отведяха, винаги когато се чуеше за появата на потенциална реликва. И макар да не е единственият, който иска дребните артефакти, всеки път се оказваше в центъра на международни скандали и разследвания. Не можеше да ги вини, че често бе първият заподозрян и последният оневинен.

Малакай пак погледна към часовника на таблото. Бяха изминали още две минути. Оставаха само десет до часа, в който трябваше да е в музея. Колко време щеше да продължи разпита? Какво точно щеше да го пита? Не е направил нищо незаконно, откакто пристигна в Париж. Не се е виждал с никой друг, освен с Жаки и Грифин. И шофьора Лео. Откакто бе тук не бяха извършени престъпления. Вечерта на изчезването на Роби и убийството, той беше в Ню Йорк.

Поне веднъж бе почти благодарен, че от ФБР наблюдаваха дома и работното му място. Сигурно вече бяха потвърдили, че е бил в апартамента си и е напуснал Америка чак четирийсет и осем часа по-късно.

Докато Лео си проправяше път през едва пъплещото движение, Малакай пак провери часа. Какво ли щеше да стане, ако просто отвореше вратата и избягаше? Ако оставеше проклетия следовател в мерцедеса? Ако хванеше такси и… не никакви таксита в този дъжд. Дали би могъл да стигне до музея пеша?

Навън небето притъмня. Сивите облаци се сгъстиха. Слабата дневна светлина бе заменена от злокобно сияние.

Лео зави. Каменната сграда на тясната улица тънеше в сенки. Изтрещя гръмотевица. По покрива заудряха тежки дъждовни капки, които отекнаха из колата.

Дори за човек, вярващ в невъзможното, Малакай знаеше, че е твърде далеч и вече е прекалено късно да стигне навреме в музея.

Инспекторът затвори телефона.

— Тъй като досега нямахме възможност да си поговорим, бих искал да се качите с мен в кабинета ми.

— Имам ли някакъв избор? Нямах планове да говоря с полицията тази сутрин.

— Да, споменахте, че имате друг ангажимент. Ще ми кажете ли къде е срещата ви?

— Къде беше срещата. Вече е късно, няма да успея.

— Къде беше срещата?

— Това е личен въпрос.

Марше повдигна вежди.

— Звучи подозрително.

— Не, звучи като личен въпрос. Не съм френски гражданин. Не съм замесен в никакви престъпления, извършени по време на престоя ми в Париж. Поне доколкото знам. Да не би да греша?

— В Париж сте заради изчезването на Роби, нали?

— Да, защото със сестра му са мои приятели и исках да й осигуря морална подкрепа.

— Роби е заподозрян в убийство.

— Извършено, преди да пристигна.

Колата продължаваше да пъпли по улицата.

— Настоявам да се качите с мен.

— Въпреки че току-що ви казах, че съм в Париж заради близка приятелка в беда.

— Не се и съмнявам, че помощта ви е много ценна за мадмоазел. Но убийството е извършено вследствие на опит за грабеж, който има нещо общо с вас.

— Мисля, че сте се объркали.

— Върху парчетата от древноегипетски съд, които в момента са в неизвестност заедно с господин, има написана поема, в която става въпрос за прераждане.

— Просто съвпадение — отвърна Малакай с тъжна усмивка. Нека инспекторът да си мисли, ме е така.

Но Малакай знаеше, че съвпадения не съществуват.