Загадъчни ухания

Двайсет

Париж, Франция

Сряда, 25 май, 10:00 ч.

— Мъртъв? — повтори Валънтайн, взряна в Уилям с невярващ поглед. Каза й още нещо, но тя не го чу. — Франсоа не може да е мъртъв. — Както се случваше понякога, неволно беше преминала от френски на китайския диалект, на който бе разговаряла с майка си като дете.

— Мъртъв е — повтори Уилям. Сутринта беше топла, но той трепереше и се бе обгърнал с ръце. — Информаторът ми изпрати копие от полицейския доклад и от смъртния акт.

— Станала е грешка. Объркали са го с някой друг.

— В доклада има снимка, Валънтайн. Снимка на Франсоа от моргата…

Тя го прекъсна с крясък:

— Млъквай! Не е вярно!

Уилям протегна ръка към нея. Прегърна я. Положи глава на рамото й. Тя усети сълзите му през тънката си тениска.

Задавена го отблъсна и изтича в тоалетната. Наведе се над гърнето. И повърна. След като приключи, се свлече на пода и легна на студените плочки.

Не бе възможно. Бе станала някаква грешка.

Уилям й бе звъннал в полунощ, след като Франсоа не се прибра. Тя му каза да не се притеснява. Понякога при изпълнение на задачи се случваха непредвидени неща. Франсоа никога не се предаваше. Сигурно преследваше парфюмериста из Париж. В два часа през нощта Уилям пак се обади. После отново призори. Всеки път тя му казваше да се успокои. Да изчака.

Вторник бе най-дългият ден в живота й. Колкото и пъти Уилям да се пречупваше, тя запазваше присъствие на духа.

— Знаеш правилата — казваше му, както я бе учил Франсоа. — Никакви догадки, докато не получим потвърждение.

Уилям влезе в тоалетната, без да почука. Помогна й да стане. Намокри кърпа със студена вода. Избърса нежно лицето й. Изстиска паста за зъби върху четката и й я подаде.

— Така ще се почувстваш по-добре — рече той и излезе.

Когато Валънтайн се появи от банята, Уилям седеше на масата в трапезарията и се взираше в празна ваза. Валънтайн седна срещу него и придърпа към себе си пепелник и кутия цигари. Извади една, запали я и дръпна бавно и дълбоко.

— Каза, че причината е астматичен пристъп — рече тя. Уилям кимна.

— Щях да знам, ако Франсоа е страдал от астма. Щеше да ми каже. — Валънтайн сведе поглед към горящата цигара между пръстите си. — Пушех в негово присъствие.

— Ще направя чай — каза Уилям и стана.

— Чай ли?

Смехът й прозвуча истерично в собствените й уши. Франсоа също все правеше чай. Никога не го бе виждала без димяща чаша, особено в кризисни моменти. В толкова много култури в кризисни моменти се пиеше чай. Все едно топлината лекуваше. Кой ли е поставил началото на тази глупост: индийците, китайците, англичаните? Накиснатите във вода сухи листа не можеха да разрешат нито един проблем.

В кухнята Уилям се зае с ритуала. Всеки звук — течащата вода, отварянето на шкафа, тракането на порцелановите чаши върху кухненския плот — й лазеше по нервите. Трябваше да се успокои, да използва някоя от техниките за медитация, на които я бе научил Франсоа, когато се зае с обучението й.

— Защо ще ми позволява да пуша пред него? — провикна се тя. — Защо не ми е споменал, че има астма?

— Не искаше никой да знае.

— Дори и аз? Не вярвам.

Уилям дойде от кухнята с поднос в ръце и поклати глава. Стори й се, че по устните му пробягва доволна усмивка. Уилям винаги бе изпитвал малко ревност от връзката й с любовника му. Понякога тя дори се чудеше дали не се е присъединил към триадата единствено за да държи Франсоа под око. Уилям май не го беше грижа за каузата, за братството, за хилядолетната традиция. Тя и Франсоа бяха истинските войници. Братя по оръжие. А сега Валънтайн оставаше сама, с неподходящия партньор.

— Искаше да изглежда неуязвим — отвърна Уилям.

— Той беше неуязвим — прошепна тя.

— Ще дойдеш ли с мен в болницата? — попита той тихо.

— Къде?

— В болницата. Не можем да оставим тялото му там. Трябва да му отдадем почит.

Валънтайн го изгледа, все едно беше полудял.

— Как така ще приберем тялото му? За какви ще се представим? — Осъзна, че крещи, и вдигна извинително ръка.

— Ти положи клетва — каза Уилям.

От XIX в. насетне всички членове полагаха трийсет и шест клетви. Тя ги знаеше наизуст.

„Ще помагам на заклетите си братя да погребват партньорите и братята си финансово и физически. Ако пристъпя този обет, нека ме застигне смърт от пет мълнии.“

Уилям беше прав: трябваше да му помогне.

— Но не сега — изрече тя. — Франсоа щеше да каже, че първо трябва да изпълним задачата.

Валънтайн стисна юмрук, за да не заплаче. Веднъж бе убила човек, като го удуши с голи ръце, докато Франсоа стоеше до нея и й даваше указания къде и как да натиска.

Опита се да призове духа му.

Какво да правя? Сега, след като ти си отиде, към кого да се обърна за съвет?

Франсоа й бе казвал какво се прави в такива случаи.

„Никой от нас не е по-важен от братството — повтаряше й той. — Ако заловят или дори убият някого, останалата част от екипа продължава.“

Беше я накарал да наизусти процедурата за действие при такива ситуации, както беше наизустила клетвите си.

„Ако планът се провали, съставяш нов план. Не забравяй, че ако се наложи, можеш да продължиш без мен. Вече си готова за това. — Беше й се усмихнал гордо. — Готова си. Разбираш ли ме?“

Валънтайн угаси ядно цигарата. Отпи от силния черен чай, който Франсоа обичаше, а тя винаги бе намирала за твърде горчив.

— Трябва да се обадя на останалите от екипа — заяви жената. — Наложително е да се прегрупираме, да изпратим някого пред дома на Л’Етоал с подслушвателни устройства и да разберем какво става.

— Не е ли по-добре първо да се обадим в Пекин?

— Твърде късно е. Може да ни пратят някой нов да ни надзирава. Ще изпуснем момента. Наш дълг е ние да ръководим мисията.

— Значи се самоназначаваш за Тамянния господар6? — попита Уилям, като имаше предвид друга от клетвите: „Да ме стигне смърт от пет мълнии, ако се повиша без разрешение.“

— Не, разбира се, не. От Пекин да назначат официално на длъжността, когото решат. Ние трябва да довършим мисията на Франсоа.

Той я изгледа, сякаш не можеше да я познае.

— Нима си готова да се върнеш на работа? Нужно е първо да го оплачем, Валънтайн.

— Сега нямаме време за това. Далай Лама пристига в Париж в събота. Имаме четири дни да се погрижим египетските керамични парчета да не попаднат в него.

Валънтайн постави ръце върху раменете на Уилям и се взря в зачервените му очи.

— Обещавам, че след това ще го оплачем както трябва. Засега най-добрият начин да почетем паметта му, е да довършим мисията, за която той умря.

Тази поръчка тревожеше Франсоа от самото начало. Но не се бе притеснявал за себе си, а за Валънтайн.

„Едно е врагът да е неизвестен — бе я предупредил той само преди два дни. — Едно е жертвата да е непознат. Но това може да се окаже най-трудното изпитание, пред което си се изправяла някога. Ще трябва да си непоклатима душевно, Валънтайн.“

В живота й имаше само двама мъже, важни за нея.

Франсоа Дий, спасил живота й, единственият баща, когото бе познала.

И Роби Л’Етоал, отворил сърцето й, единственият любовник, когото бе приела.

А сега, за да отмъсти за смъртта на единия, можеше да се наложи да убие другия.