Трийсет и две

20:58 ч.

Жаки излезе на терасата и посегна към ключа за лампата.

— Почакай — спря я Грифин. — Да видим дали няма да е достатъчно светло.

— Никоя от околните сгради не гледа към лабиринта.

— Лабиринта? Там ли мислиш, че е Роби?

Тя кимна.

— Ще ти покажа.

Грифин източи врат.

— Сигурна ли си, че никой няма да ни види? Ами там отгоре? — посочи той.

— Това е част от нашия имот. Дърветата са посадени така, че лабиринтът се вижда само от нашата къща. Един ден, ако издигнат наблизо небостъргач, сигурно ще се вижда, но сега е безопасно.

— Все пак е по-добре да не светваме. Дори да не ни виждат директно, ще се забелязва светлина. Не искаш да разберат, че си навън през нощта, нали?

— Просто се разхождам в градината — възрази тя.

— Толкова ли е подозрително?

— Да опитаме без светлина.

Колкото и инатлива да бе Жаки, той беше по-голям инат и от нея. Жаки се наежи. Как е възможно след толкова много време така лесно да влязат в старите роли? Добрият и лошият. Успокояващият и дразнещият. С годините Жаки бе предположила, че следите, които са оставили в душите си, са се заличили. Но не бяха. За малко повече от двайсет и четири часа с Грифин се държаха както преди десетилетие.

Нощта беше безлунна. Непрогледно тъмна. Жаки обаче познаваше всяка извивка от плетеницата на алеите и го водеше без проблем. Можеше да се ориентира и с вързани очи — по миризмите. В центъра ухаеше на розите и жасмина, засадени там, и засилването на аромата означаваше, че наближават.

Когато стигнаха в сърцето на лабиринта, Жаки коленичи и с длани разчисти камъчетата, под които се намираше капакът.

В парфюмерията нямаше фенерчета, а дори да имаше, Жаки не намери нито едно. Грифин винаги носеше фенерче в куфарчето си, но то беше в хотелската му стая. Най-добрият вариант, с който разполагаха, беше да вземат няколко свещи от работилницата. Дебели, скъпи свещи, напоени с прочутите ухания на „Л’Етоал“.

Грифин клекна до нея и запали клечка кибрит. Щом свещта пламна, той освети капака.

— На двеста години е — прокара той пръсти по металните цифри.

1808 г.

— Как съм пропуснала да забележа това следобед? — попита Жаки, подразнена от себе си.

— Не си търсила надписи, а Роби.

Онова, с което Жаки не бе съумяла да се справи сама, с Грифин успяха от първия опит. Вдигнаха капака, оставиха го настрани и под него се показа отвор с диаметър един метър.

— Какво има долу? — попита той.

Жаки се опита да не обръща внимание на обземащата я паника и надзърна вътре. Миризмата, която долови, съдържаше пръст и прах, лек дъх на гнило дърво и мухлясал камък.

Грифин протегна свещта надолу в дупката. Малкият пламък освети само металния ръб и около метър каменен зид. По-надолу цареше единствено непрогледна тъмнина.

— Усещаш ли Парфюма на лоялността? — попита Грифин.

— Вече не.

Бяха стигнали до задънена улица още преди да започнат търсенето.

Грифин вдигна свещта, но от бързината пламъкът угасна. В градината стана тъмно като в дупката.

— Не се тревожи, ще го намерим.

Жаки не виждаше лицето на Грифин. Чуваше само гласа му. Носеше се към нея като хладен повей. Отдалеч. Заливаше я. Познатият глас, от чийто познат тембър потръпваше и я накара да придърпа пуловера си по-плътно около раменете. Сякаш така можеше да се предпази от него.

Грифин драсна нова клечка и фитилът на свещта пак светна. Той я спусна бавно и този път пламъкът не угасна.

Сега успя да освети само още около трийсет сантиметра от каменния тунел. Жаки пак не виждаше дъното. Сърцето й биеше невероятно силно. Направо го чуваше. Паниката затягаше пипала около нея и заплашваше да я парализира.

— Добре ли си? — попита Грифин. — Сигурно ти е ужасно трудно.

Тя кимна. За миг страхът й беше заменен от изненада, че той си спомня.

Страхът на Жаки от ръбове. Странна фобия. А и рядко срещана според терапевта, с когото бе работила в швейцарската клиника. Височините изобщо не я притесняваха. Апартаментът й в Ню Йорк се намираше на двайсет и седмия етаж. Не можеше обаче да стои на ръба на перона в метрото, без да получи сърцебиене. Ами ако се препънеше или подхлъзнеше, или… още по-лошо — ако се парализираше и не успееше да помръдне?

Добре й бе известно какво е отключило страха, но това не помогна особено да го овладее. С осемгодишния Роби си играеха на криеница. Той се бе покатерил през прозореца на мансардата върху покрива. Тя погледна нагоре, видя, че прозорецът е отворен, и се покатери след него. Покривът беше широк, а многобройните комини и стрехи представляваха чудесни скривалища. Жаки се промъкваше крадешком и се оглеждаше за него. Изведнъж чу гласове и отиде до ръба. Погледна надолу. Родителите й стояха на улицата и се караха. Двамата се караха бурно и често и това притесняваше Жаки. Не можеше да понесе някой от тях да е нещастен.

Тази им кавга беше особено ожесточена и шумна. Жаки беше твърде погълната от обидите, които се разменяха, и не чу как Роби се приближи зад нея. Той я повика по име и я стресна. Жаки рязко се обърна, левият й крак се подхлъзна и тя полетя надолу. Роби я сграбчи и я изтегли по керемидите — докато я влачеше, тя се издра цялата, но я спаси от потрошени кости и дори от нещо по-страшно.

„Дишай. Това е тайната на живота. Дишай — каза си тя. — Ако Роби е долу, трябва да му помогнеш.“

Жаки знаеше как да се успокои. Вдиша и се съсредоточи да различи миризмите във въздуха. Пръст. Гнило дърво. Каменен прах и мухъл. Чиста смола от живия плет на лабиринта. Цъфтящият нощно време жасмин в градината и ранни рози. И трева. Съчетани заедно, уханията образуваха аромат на тъмна глина и дървесина. Загадъчен и чудат земен парфюм, който навяваше мисли за гъсти широколистни гори. Толкова гъсти, че слънчевите лъчи едва проникваха. Толкова гъсти, че малко дете би могло да се скита вечно и да не намери път навън.

Но в този аромат не се долавяше и намек за онова, което търсеше.

Тук ли беше брат й? Наистина ли й бе оставял следи? Ако не, защо върхът на обелиска бе изцапан с пръст? Защо камъчетата бяха разбъркани? Да не би просто котката да е правила пакости?

— Роби — провикна се тя и напрегна слух.

Ехото от собствения й глас й се присмя на детинската постъпка.

Все едно той просто стоеше там и я чакаше, помисли си тя.

— Роби? — опита пак, макар да знаеше, че е безсмислено.

Нищо.

— Какво има там долу? — прошепна тя отчасти на нощта, отчасти на Грифин. Гласът й прозвуча уплашено и се засрами.

Грифин разтвори пръсти и остави свещта да падне. За няколко секунди пламъкът освети каменния зид и после като падаща звезда се спусна надолу и угасна.

Жаки трепереше изключително силно, сякаш беше насред снежна виелица без връхна дреха. Знаеше, че физическите симптоми се дължат на фобията ѝ, но не можеше да ги спре. Обърна се към Грифин и понечи да каже нещо, но той вдигна ръка и я спря.

Когато свещта удари дъното, се чу слаб далечен звук.

— Защо го направи?

— Исках да видя колко дълго ще пада и да изчисля дълбочината спрямо секундите.

— И колко време отне?

— Почти трийсет секунди до дъното.

— Колко е дълбока шахтата в такъв случай?

— Над трийсет метра.

Грифин запали втора свещ, наведе се през ръба и спусна ръка.

— Само камъни, покрити с мъх.

— Не, я виж — каза той.

Жаки се приближи лекичко. Сърцето й заби по-бързо. Не забелязваше какво й сочи.

— Къде?

— Виждаш ли вдлъбнатината?

На около половин метър по-надолу имаше дупка в стената.

Тя поклати глава.

— Какво е това?

— Стъпала, Жаки.

Грифин се наведе още по-напред.

— Ето там има още едно. Издялани са в камъка. И вероятно водят чак до долу.

— Трябва да слезем.

— Знам, но не веднага.

— Защо?

— Не сме подготвени. — Той посочи към обувките и дрехите й. — Трябва да си обуем гуменки, да вземем каски и фенерчета. Трябва ни въже и аптечка, в случай че Роби е ранен.

Жаки се опита да възрази, но опитът на Грифин надви над нейното нетърпение.

— Ще слезем, след като се екипираме. Ако се контузим, няма да помогнем на Роби.

— Дори да знам откъде да купим всички тези неща, по това време всичко е затворено.

— Съжалявам, но ще трябва да изчакаме до утре. Сега нищо не се вижда и няма как да отбележим обратния път. Нямаме представа накъде води шахтата и сигурно ще се изгубим.

Въпреки хладината по гърба на Жаки се стичаше пот. Ужасно се страхуваше, но не беше от значение. Роби й бе оставил послание. Той беше едничкото й наследство. Щеше да се пребори и с най-големите си страхове заради него. Виденията и кошмарите веднъж без малко да я подлудят. Заради тях влезе в болница. Преживя електрошокова терапия. Упояваха я. Щеше да понесе влизането в един тунел.

Макар току-що да се бе съгласила с Грифин да изчакат, не можеше да си тръгне сега. Коленичи и запълзя заднишком към отвора.

Пръстите му я сграбчиха за китката. Стискаше я невероятно силно и ръката я заболя. Той я издърпа настрани от шахтата.

— Боли ме — изпъшка тя.

Грифин я пусна.

— Ти си луда. — Лицето му беше разкривено от гняв. — Защо просто не ме послушаш?

Сърцето й биеше неконтролируемо и не можеше да си поеме въздух. Седнала на влажната земя, Жаки се облегна на живия плет. Ръцете я боляха от дърпането. Преглътна сълзите си. Последното, което искаше, бе да плаче пред Грифин.

— Ако Роби е избягал и е долу, значи е в безопасност. Никой няма как да знае къде е. Ще оцелее още една нощ. Утре слизаме.

Жаки кимна, защото не смееше да проговори.

— Обещавам — добави той.

Комбинацията от страх, безсилие и тъга, съчетана с тази едничка дума, се оказаха прекалено много за нея. Първата топла сълза се плъзна по бузата й. Тя извърна глава. От очите й се търкулна втора сълза.

Усети ръката му върху рамото си.

— Нека ти помогна. Доста силно те дръпнах. Уплаших се да не паднеш.

Жаки не му обърна внимание, стана, изтупа ръце в джинсите си и тръгна към къщата.

Загрузка...