Загадъчни ухания

Двайсет и четири

Ню Йорк

Сряда, 25 май, 10:30 ч.

Малакай изкачи широките стълби към градската библиотека. Сутринта беше необичайно топла. Разстоянието от таксито до входа беше малко, но все пак той приветства хладния и тъмен оазис, в който влезе.

И библиотеката го приветства на свой ред.

През годините, докато идваше тук да чете почти неизвестни трактати с теории за прераждането, беше опознал просторните помещения на библиотеката и тайните й ъгълчета. Тя беше жив организъм, който с желание споделяше себе си и ценеше онези, които го ценяха. Романтична представа, знаеше Малакай, но представа, която му харесваше.

Той прекоси фоайето и спря пред стълбището, за да се подготви за изкачването. След злополука преди две години по време на концерт във Виена изпитваше лека, но постоянна болка в бедрото, която се засилваше при изкачване на стълби.

Малакай погледна нагоре. Високият таван го хипнотизираше. Изпълваше душата му. Спираше дъха му и го изпълваше с благоговение. Библиотеката бе храм, в който се почитаха творческият дух и стремежът към знание.

Рийд Уинстън седеше на дълга маса в централната читалня с половин дузина книги, пръснати пред него. Не се обърна, когато Малакай мина покрай него. Не реагира и когато след осем минути шефът му седна отсреща на масата.

Малакай отвори книгата, която бе поръчал: „Писмата на Д. Х. Лорънс“, и я запрелиства. Когато намери търсената страница, извади от джоба си малък бележник с кожена подвързия и започна да си води записки.

През следващите трийсет минути двамата седяха на одрасканата дървена маса и ползваха една и съща лампа. За страничния наблюдател бяха просто мъже, които не се познават. В единайсет часа Малакай върна книгата на гишето и си тръгна.

Стигна на кръстовището на „Пето авеню“ и „Четирийсета улица“ тъкмо когато светофарът светна в червено.

— Забрави това в библиотеката.

Малакай се обърна.

Уинстън, задъхан, му подаде кожения бележник.

— Наистина. Благодаря.

Уинстън поклати глава:

— Няма защо.

Ако Уинстън не го беше последвал, Малакай щеше да е наясно, че бившият агент се притеснява и ги наблюдават.

Светофарът светна в зелено. Двамата мъже пресякоха. На отсрещния тротоар започнаха сериозен разговор, докато вървяха по „Медисън авеню“.

— Какво, за бога, стана във Франция? — попита Малакай. — Увери ме, че разполагаш с точните хора, нищо няма да се обърка и няма да изпускаме целта си от очи.

— Хората ми са най-подходящите за задачата.

— Но Роби Л’Етоал е изчезнал.

— Да. Невероятно, но информаторът ми го съобщи.

— От полицията ли черпи информацията си?

— Да. Л’Етоал е в неизвестност. И е основният заподозрян за убийство, което разследват.

— И още не са идентифицирали жертвата, така ли?

Уинстън кимна.

— А сестра му?

— Наблюдават я.

— Кой я наблюдава?

— Най-добрите ни хора.

Малакай го изгледа.

— Нямаше как да предотвратим това — възрази Уинстън, макар Малакай да не бе казал и дума. — Нямаше как да предвидим какво ще се случи.

— Плаща ви се да предвиждате всичко.

— Да, но това е невъзможно.

Въпреки яда си Малакай беше наясно, че бившият агент е прав. Някои неща нямаше как да се предвидят. Като например изведнъж да започнеш да обръщаш внимание на миризмите около себе си на петдесет и осем годишна възраст.

— Няма да допусна това да ми се изплъзне под носа. — Малакай говореше за керамичните парчета, но си представяше жена.

— Разбирам.

— Ще се наложи пътуване до Париж.

— Мога да замина още тази вечер.

— Не ти, аз ще отида. — Не му се искаше да оставя работата си така изненадващо. Работата му с децата беше свята за него. Но ако глинените парчета наистина бяха реликва на спомените и ако наистина бяха изчезнали, то намирането им е приоритет. Можеше да уреди друг терапевт да поеме пациентите му за няколко дни, понеже нямаше как да се довери на никой друг да свърши работата във Франция.

— Заминавам утре. Уволни всички, които работят за теб в Париж. Намери човек, който не знае думата „невъзможно“. Нито на френски, нито на английски.