Загадъчни ухания

Двайсет и седем

Париж, Франция

Сряда, 25 май, полунощ

Измъчвана от страхове по брат си, объркана от халюцинациите, споходили я за последно в присъствието на инспектор Марше, и смутена от внезапната поява на Грифин, Жаки дори не се опита да заспи тази нощ. Направи си труда да се съблече и да легне на леглото от детството си, но не се съпротивлява срещу тревогите, които я държаха будна през следващите часове.

Тормозеха я ужасяващи предположения какво може да се е случило с Роби. Добре ли е брат й? Наистина ли е ходил в Нант? Явно е бил там, иначе защо са намерили обувките и портфейла му край реката? И защо именно на мястото, където се бе чувствала толкова странно преди години? Как е възможно само името на града да предизвика онази страховита халюцинация?

Жаки преживяваше отново и отново случилото се в работилницата. Опитваше се да проумее защо болестта й се завърна с двата пристъпа след толкова много години. Не й даваше мира мисълта, че отново ще трябва да живее раздвоена, в нервно очакване на следващия срив. В очакване на ужасните първи симптоми. С това непрестанно бреме на плещите.

Беше й се сторило, че последната халюцинация продължи поне час, но когато се свести, ръцете на Грифин още бяха върху раменете й. Пристъпът беше по-тежък от всички, които бе получавала като дете, и когато се пробуди, беше изпаднала в паника.

— Още си тук? — попита тя, дезориентирана за миг.

— Не съм си тръгвал — отвърна той.

Присъствието му я успокояваше повече, отколкото й се щеше да признае. Как бе възможно след толкова дълга раздяла така бързо отново да го почувства толкова близък.

— Добре ли си, Жаки? За минута като че ли не чу нищо от думите на инспектора.

Минута? Само толкова ли? Какво да му каже? Реши, че докато не разбере какво точно й се случва, няма да споделя за халюцинациите. Особено пък в присъствието на Марше.

В четвъртък сутринта Жаки се изкъпа, облече се и отиде в работилницата в осем часа. През нощта мирисът в помещението беше станал още по-наситен. Въпреки утринния хлад, тя отвори френските врати, за да проветри. Пиеше й се кафе. Сети се, че баща им държеше в работилницата кафеварка. Но къде? Претършува кутиите с книжа и дреболии. Ако това е състоянието на работилницата, след като Роби с месеци се е опитвал да подрежда, как ли е изглеждала преди това? Най-накрая Жаки намери кафеварката, тикната в ъгъла на една етажерка заедно с кутия смляно кафе, което поне миришеше като прясно. Любимата марка на баща й.

Обикновено рядко мислеше за баща си, но тук беше невъзможно да не се сеща непрекъснато за него. Навсякъде наоколо имаше следи от времената, преди болестта да го погълне — от колекцията му от шпионски романи, отрупали лавиците, до десетки снимки в рамки на втората му съпруга Бернадет и двете й деца. Зад тях имаше и снимки на Жаки и Роби, поставени в резбовани рамки. Десет фотографии. Дори една, на която беше и майка им. Жаки я взе и я постави най-отпред. Избърса праха от стъклото и нежно докосна бузата на майка си.

Снимката беше много стара. Красива тъмнокоса жена, седнала под голям чадър на плажа в Антиб, със сладка усмивка на устните. Бебето в скута й е Роби. Тригодишната Жаки, със същата тъмна коса, седеше до нея и шепнеше в ухото й.

Жаки не си спомняше тази почивка. Нито деня, в който е направена снимката. Не успя да извика спомена за мига, в който кадърът е заснет.

Наля си кафе и отново погледна снимката. Къде ли се съхраняваха спомените? Защо можеше да види моменти от живота на отдавна умрели хора, а не успяваше да си припомни мигове от собственото си битие?

Инспекторът пристигна в девет часа. Притесненията на Жаки за Роби вече се бяха усилили и от нервността, предизвикана от кофеина.

С Марше седнаха един срещу друг на бюрото в стил Луи XIV, собственост на рода им още от деня на изработката си. Баща им беше продал на търг наистина скъпите антики, за да предотврати фалита на фирмата през годините. Останалите — няколко мебели като това бюро — бяха в толкова лошо състояние, че не си струваше да се продават.

— Ще ми разкажете ли за спора с брат си? — попита Марше. — Знаем, че сте имали пререкания и сте били на различни мнения относно фирмата.

— Откъде знаете? — Жаки погледна към Грифин.

Изненада се, когато той й позвъни рано сутринта.

Още по-изненадана остана от това, колко се зарадва да чуе гласа му. Когато му каза, че Марше пак иска да говори с нея, той предложи да дойде. А тя беше твърде изтощена и разстроена да възрази.

Сега той поклати отрицателно глава в отговор на въпроса, който Жаки беше задала мълчаливо.

Не, Грифин не би казал на Марше подобно нещо. Тогава как е разбрал?

Погледът на Жаки спря върху снимките, които преди малко беше разглеждала. Марше явно е говорил с Бернадет. Вещицата някога беше милата асистентка на баща им, която им носеше шоколадови бонбони и пресни сладки. После Бернадет се бе натъкнала на доказателство за изневярата на майка им и я бе разкрила. Аферата на Одри щеше да приключи и може би родителите й щяха да останат заедно, ако Бернадет не беше показала доказателствата за прегрешението на баща им. Вместо това тя отключи верижна реакция, която завърши със самоубийството на Одри.

— И какво каза настоящата госпожа Л’Етоал за мен и брат ми?

За миг инспекторът сведе поглед към бележника си. На Жаки й стана малко по-симпатичен, задето имаше почтеността поне да извърне очи.

— Нямам право да обсъждам това, мадмоазел. Бихте ли ми разяснили естеството на враждата между вас и брат ви?

— Вражда? В кой век живеете? Отдавна спорим как ще решим финансовите си проблеми.

— Но се е стигнало дотам, че почти да не се виждате.

— Аз живея в Ню Йорк и непрекъснато пътувам. Роби живее в Париж. И двамата работим. Колко често бихме могли да се виждаме? Какво общо има това със случилото се? Как би помогнало да го намерите?

— Говорехме за враждата — настоя инспекторът.

— Добре — отвърна Жаки, щом осъзна, че той няма да се откаже. — Аз намерих купувач, който искаше правата върху два от основните ни парфюми. Парите ще са достатъчни да изплатим дълговете, да гарантираме заемите си и да вложим в компанията колкото ни е нужен нов капитал.

— Брат ви не харесваше ли идеята?

— Не я харесва. В сегашно време. Има някаква заблудена идея, че запазените ни марки са нашата кръв и ако продадем дори две, ще опозорим името си.

— Но за да осъществите продажбата, ви трябва неговото съгласие, така ли?

— Да, равноправни собственици сме.

— Само че, ако брат ви умре, вие ставате едноличен собственик, нали?

От гърлото на Жаки излезе звук като стона на животно, хванато в капан.

Грифин стана.

— Инспекторе, мисля, че това е достатъчно!

Марше не обърна внимание на Грифин.

— Ще ви помолим да не напускате страната, мадмоазел.

— Защо?

— Опасявам се, че сте заподозряна по случая с изчезването на брат ви и евентуалната му смърт.

— Това е нелепо. — Жаки се подпря на бюрото и стана рязко, като, без да иска, бутна шишенце с парфюм, стоящо в опасна близост до ръба. Стъкленицата се разби на парчета.

Наситеният аромат я обгърна. Беше толкова мощен, че тя едва забеляза как инспекторът се извини и си тръгна. Жаки не бе усещала това ухание от години, но веднага го позна — беше един от ароматите от играта на Невъзможния парфюм. В тайния речник, който с Роби си бяха измислили, това беше Парфюмът на лоялността — любимият на Жаки. Като добави нотки бергамот към богатата, земна база от сливова еверния, вид лишей, тя бе постигнала топлия, дървесен аромат, популяризиран от легендарния парфюмерист Франсоа Коти през 1917 г. Парфюмът на лоялността не беше нито женски, нито мъжки и можеха да го ползват и двамата. И тя бе заявила, че така трябва да бъде, за да си изпращат сигнали, когато са в беда и се нуждаят от помощ. Обикновено това означаваше, че един от двамата е сгазил лука пред майка им или баща им и трябва да бъде спасен. В крайна сметка Жаки го използваше много по-често от Роби.

Нямаше представа, че брат й е запазил парфюмите от играта. Защо шишенцето беше поставено толкова близо до ръба на плота?

— Роби разказвал ли ти е за този парфюм? — попита тя Грифин, докато събираше парчетата стъкло, след като Марше си тръгна.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. Защо? Какво има?

— Мисля, че не беше тук вчера. В противен случай щях да го забележа или подуша. Откакто пристигнах в Париж, съм сядала на бюрото поне десет пъти. А и баща ни спря да използва този тип шишенца преди години. Даде ни, колкото му бяха останали, да си играем с тях.

— Не разбирам. Какво общо има счупено шишенце от парфюм с цялата работа?

— Ами ако Роби е жив и е бил тук снощи? Възможно е да ми е оставил шишенцето като съобщение. Може и обувките, и портфейлът също да са послания. Може Роби да ги е оставил край реката с надеждата някой да ги намери и аз да разбера. Не е възможно да е само съвпадение, че са видени на място, където с Роби сме ходили. На място, от което така се уплаших, че той убеди баба ни да си тръгнем по-рано.