Загадъчни ухания

Едно

Александрия, Египет, 1799 г.

Жил Л’Етоал е майстор на парфюмите, а не крадец. Никога не е крал нищо, като изключим сърцето на една жена, а пък и тя твърдеше, че му го е дала доброволно. Но през тази студена вечер в Египет, докато слизаше по паянтовата стълба в древната гробница, с всяка следваща колеблива стъпка се приближаваше към извършването на престъпление.

Преди Л’Етоал долу слязоха изследовател, инженер, архитект, художник, картограф и разбира се, самият генерал — всички те учени от армията интелектуалци на Наполеон. Сега се промъкваха в свещена гробница, стояла затворена хиляди години. Криптата откри преди ден изследователят Емил Сорен и помощниците му египтяни, които спряха да копаят, щом се натъкнаха на запечатана каменна врата. Сега двайсет и девет годишният Наполеон щеше да има честта да е първият човек, видял какво се крие забравено там от хилядолетия. Не е тайна, че пълководецът мечтае да завземе Египет. Но най-голямата му амбиция не бяха военните победи. По негово нареждане в момента историята на Египет се изследваше, изучаваше и описваше.

Щом слезе от стълбата, Л’Етоал се озова при останалите в сумрачно преддверие. Усети мириса на вар и гипсов прах, застоял въздух и телесните миризми на работниците, както и дъх на нещо друго — почти недоловимо.

Четири розови колони с основи, погребани под купчини прах и отломки, подпираха таван, боядисан в лазурносиньо, с нарисувана астрологична карта.

В стените бяха изсечени няколко врати, а една се открояваше по-голяма от другите. Сорен вече пробиваше с длето гипса, с който бе запечатана.

Стените на преддверието бяха покрити с изящни, сложни стенописи, изрисувани в пастелни цветове. Картините изглеждаха толкова живи, че Л’Етоал очакваше да надуши боята, но усети само одеколона на Наполеон. Рамките от стилизирани водни лилии, обрамчващи картините и точещи се по стените, привлякоха вниманието на парфюмериста. Египтяните наричаха цветето син лотос и от хиляди години използваха есенцията му в приготвянето на парфюми. Трийсетгодишният Л’Етоал, който вече почти от десетилетие изучаваше сложното египетско изкуство на парфюмерията, знаеше добре свойствата на растението. Мирисът му бе прекрасен, но онова, което го отличаваше от останалите цветя, бяха халюциногенните му свойства. Бе ги изпитал лично и ги намираше за отлично решение в случаите, когато миналото му се надигаше от дълбините на съзнанието и се натрапваше в настоящето.

Лотосът не бе единственият флорален мотив в картините. На първата картина работници в склад вадеха семена от чували, а на следващата ги садяха в лехи. На третата се грижеха за поникналите стръкове, а на следващите беряха цветове, клонки, билки и плодове. На последната носеха реколтата на мъж, за когото Л’Етоал предположи, че е мъртъв, и ги оставяха в краката му.

Докато по алабастровия под се сипеха парчета гипс, Абу, водачът, доведен от Сорен, разказваше на присъстващите какво виждат. Лекцията му бе интересна, но мирисът на пот, горящи фитили и прахоляк започна да задушава Л’Етоал и той погледна крадешком към генерала. Колкото и да страдаше парфюмеристът, знаеше, че на Наполеон му е още по-тежко. Командирът бе толкова чувствителен към миризми, че не можеше да понася да стои в близост до някои слуги, войници и жени, чиито ухания не му се нравеха. Разказваха се легенди за дългите вани, които взима, и количествата одеколон, с които се полива — специална смес от лимон, цитрон, бергамот и розмарин, изготвена лично за него. Генералът дори използваше специални свещи (в момента осветяващи тъмната гробница), които му изпращаха от Франция, защото се изливаха от кристализирана китова мас, която не вонеше така гадно при горене.

Манията на Наполеон бе една от причините Л’Етоал още да е в Египет. Генералът го бе поканил да остане, за да има парфюмерист на свое разположение. Л’Етоал нямаше нищо против. Бе изгубил всичко важно за него в Париж преди шест години по време на Якобинската диктатура. У дома го чакаха единствено спомени.

Сорен изчопли и последните остатъци от гипса и парфюмеристът пристъпи напред да разгледа резбованата врата. И тук имаше рамка от сини лотоси, опасваща картуши със същите непонятни йероглифи, каквито бе виждал из цял Египет. Може би откритият наскоро в пристанищния град Рашид камък щеше да даде някакви указания как се превеждат тези знаци.

— Готово — каза Сорен, подаде инструментите си на едно от египтянчетата и изтупа ръце от праха. — Генерале?

Наполеон се приближи до вратата и се опита да завърти все още бляскавата месингова халка. Закашля се. Дръпна по-силно. Генералът беше слаб, почти мършав, но Л’Етоал се надяваше вратата да поддаде. Най-накрая из гробницата отекна силно скърцане и вратата се отвори.

Сорен и Л’Етоал застанаха на прага до генерала и тримата протегнаха свещи напред в тъмнината на вътрешното помещение. Мъждукащата жълта светлина разкри коридор, пълен със съкровища.

Но не изящните стенописи, алабастровите делви, фино изваяните скулптури и дървените сандъци със скъпоценности щеше да помни Л’Етоал до края на живота си. Онова, което никога нямаше да забрави, бе топлият, сладък въздух, който го обгърна.

Парфюмеристът усети уханието на смърт и история. Лек дъх, останал от повехнали цветя, плодове, билки и дърво. Повечето миризми му бяха познати — но долавяше и други нотки. По-слаби. По-непознати. На практика само идеи за ухания, които обаче го хипнотизираха и го теглеха напред, подканващи и настойчиви като прекрасен сън, който всеки момент ще изчезне завинаги.

Той не обърна внимание на предупреждението на Сорен, че влиза в неизследвано помещение — и е възможно вътре да има капани и змии, — нито на напомнянията на Абу, че дебнещите в гробниците духове са по-опасни от змиите. Л’Етоал последва носа си в мрака, само с една свещ в ръка, и мина пред генерала и останалите, жаден да вдъхне по-наситено ухание от загадъчния парфюм.

Той тръгна по пищно украсения коридор, стигна до вътрешната камера и вдиша дълбоко в опит да научи повече за древния въздух. После изнервено издиша и без да иска, духна свещта.

Дали заради дълбокото дишане, притискащия го мрак или пък от застоялия въздух, му се зави свят. Не бе от значение. Докато се бореше със световъртежа, мирисът стана по-силен, по-интимен. Накрая започна да разпознава някои от съставките. Тамян и смирна, син лотос и бадемово масло. Всички — неизменно използвани в египетската парфюмерия. Присъстваше и още нещо, което му се изплъзваше.

Застанал сам в тъмното, той така силно се бе концентрирал, че не чу приближаващите се стъпки на спътниците си.

— На какво мирише?

Гласът го стресна. Той се обърна към Наполеон, който тъкмо бе влязъл в камерата.

— Парфюм, който никой не е вдъхвал от векове — прошепна Л’Етоал.

Когато и останалите влязоха, Абу започна да им обяснява, че се намират в погребална камера, и посочи ярките пъстри стенописи. На една картина мъртвите обличаха голяма статуя на мъж с глава на чакал и поставяха храна в нозете му. Зад мъжа красива стройна жена с прозрачна рокля държеше поднос с шишета. Следващата сцена изобразяваше същата жена как пали кандило, от което се издига пушек. На третия панел чакалът стоеше сред бурканчета, преси и дестилатори — предмети, познати на Л’Етоал от парфюмерийното дюкянче на баща му в Париж.

Той знаеше колко важни са били благоуханията за древните египтяни, но никога не бе виждал толкова много картини, изобразяващи приготвянето и използването на аромати.

— Кой е погребан тук? — обърна се Наполеон към Абу. — Можеш ли да разбереш?

Абу посочи към центъра на помещението. Стилизираният саркофаг от черен гранит беше пет пъти по-голям от обичаен човешки ръст. По гладката му повърхност бяха гравирани картуши, а инкрустираните тюркоази и лапис лазули изобразяваха портрета на красив, елегантен като котка мъж с глава, обрамчена от сини водни лилии. Л’Етоал го позна. Това беше Нефертум, син на Изида. Богът на благоуханията.

Изведнъж разбра сцените от стенописите, мотивите на лилии и кандилата в ъглите на помещението. Това бе гробницата на древноегипетски парфюмерист. А съдейки по разкоша й, жрецът е бил дълбоко уважаван.

Сорен даде нареждания на екипа си от работници и след известни усилия, младежите вдигнаха каменния капак. Вътре откриха широк дървен ковчег, също изрисуван с двамата души от стенописите. Отвориха капака сравнително лесно.

В ковчега лежеше огромна мумия със странна форма — с човешки ръст, но два пъти по-широка, — почернена с глина от Мъртво море. Вместо една, покойникът носеше две изящни златни маски. И двете бяха увенчани с корони от тюркоаз и лапис лазули и имаха нагръдници от червен халцедон, злато и аметист. Единствената разлика бе, че маската отдясно беше мъжка, а отляво — женска.

— За пръв път виждам подобно нещо — прошепна Абу слисано.

— Какво означава това? — попита Наполеон.

— Не знам, генерале. Много е необичайно — заекна Абу.

— Разопаковайте го, Сорен — нареди Наполеон.

Въпреки протестите на Абу, Сорен накара младежите да срежат ленения плат и да открият самата мумия. Французинът им плащаше надниците и те се съгласиха. Л’Етоал знаеше, че древните техники за балсамиране с етерични масла и мехлеми, както и сухият въздух, би трябвало да са попречили на меките мускули и тъкани да се разложат. Дори косата вероятно се бе запазила. Беше виждал мумии и преди и сладникаво миришещите трупове го очароваха.

Отне само няколко минути да срежат и отстранят почернелия плат.

— Наистина! Никога не съм виждал подобно нещо — прошепна Абу.

Трупът от дясната страна не лежеше с кръстосани на гърдите ръце, според обичая. Вместо това дясната ръка беше протегната встрани и държеше за ръка жената, заедно с която бе мумифициран. Нейната лява ръка беше преплетена в неговата. Двамата влюбени изглеждаха толкова живи, телата им така непокътнати, все едно бяха погребани преди няколко месеца, а не преди векове.

Разнесе се удивено шушукане при вида на неразделната и в смъртта двойка, но онова, което смая Л’Етоал, не бе гледката. Най-накрая откри извора на уханието, което не му даваше мира, откакто слезе по стълбата.

Той се опита да разграничи познатите нотки от непознатите, търсеше наум съставките, които придаваха на сместа обещанието за надежда, за дълги нощи и сладострастни сънища, за съблазън и прегръдки. За безкрайност, изпълнена с възможности. За събрали се отново изгубени души.

Когато вдиша пак, от очите на парфюмериста рукнаха сълзи. Ето това беше уханието, което винаги си бе представял, че ще пресъздаде. Ноздрите му се изпълваха с течни емоции. Жил Л’Етоал усещаше аромата на любов.

Парфюмеристът бе отчаян. Какво придаваше тази завършеност на уханието? Защо така му се изплъзваше? Защо не можеше да установи коя е съставката? Беше мирисал и запомнил над петстотин различни миризми. Кои от тях участваха в този парфюм?

Ех, защо нямаше машина, която да може да поеме въздуха и да разграничи елементите в него? Много отдавна бе разговарял с баща си за подобно приспособление. Жан-Луи се бе присмял, както обикновено, на въображаемите изобретения и мечти на сина си, и го нахока, задето си губи времето с безсмислени идеи и се отдава на наивния си романтизъм.

— Парфюмите извикват чувства, татко — бе възразил Л’Етоал. — Представи си колко пари ще изкараме, ако продаваме мечти, а не само химични смеси.

— Глупости — бе го смъмрил баща му. — Ние сме химици, а не поети. Нашата работа е да замаскираме вонята по улиците, да прикрием мириса на плът и да спестим на сетивата яростните атаки на неприятни, зловонни и гнусни миризми.

— Не, татко, грешиш. Поезията е в основата на работата ни.

Л’Етоал беше сигурен, че ароматите могат да предложат много повече от онова, което твърдеше баща му. Вярваше, че парфюмите имат далеч по-дълбока цел. Затова бе дошъл в Египет. И бе установил, че е прав. Древните парфюмеристи са били жреци. Парфюмите се използвали в свещени ритуали и религиозни обичаи. Уханието на благовонията издига душата в небесата.

Генералът се приближи, за да разгледа мумиите. Протегна ръка към ковчега, а Абу промърмори предупредително. Наполеон махна небрежно и извади малък предмет от дланта на мъжката мумия.

— Колко необикновено! — възкликна, докато издърпваше същия керамичен предмет от ръката на жената. — И двамата държат такова нещо.

Той отвори първото бурканче, после второто. За миг всички притихнаха. Наполеон подуши въздуха и последователно поднесе двата съда към носа си.

— Л’Етоал, изглежда, съдържат еднакви благовония. — Подаде му едното от шишенцата. — Някаква помада ли е? Познат ли ти е мирисът?

Съдът бе достатъчно малък, та да пасне в дланта му. Гледжосано в бяло, бурканчето бе украсено със сложни плетеници в тюркоазено и червено, а тумбестата част бе опасана от йероглифи. Изгубеният език на древните, който още никой не бе разчел. Но език, чийто аромат Л’Етоал усещаше ясно. Той докосна лепкавата повърхност. Значи това в ръката му бе изворът на аромата, който го притегляше към помещението.

Л’Етоал не бе пророк или ясновидец. Беше чувствителен само към едно-единствено нещо — миризмите. Именно затова на двайсет години, през 1789 г., напусна Мари-Женвиев и Париж и ги замени със сухия въздух и жегата на Египет — за да изучи вълшебните, хипнотизиращи аромати на древната цивилизация. Нищо открито досега не можеше да се сравни с това, което държеше. Отблизо уханието беше плътно, богато и усети как се понася на крилете му, излита от гробницата към небето и луната и се отправя към речния бряг, където го галеше вятърът, вкусваше хладната нощ.

Нещо се случваше с него.

Знаеше кой е — Жил Л’Етоал, син на най-добрия парфюмерист и майстор на ръкавици в Париж. Знаеше и къде се намира — с генерал Наполеон Бонапарт в гробница под Александрия. Същевременно се бе пренесъл на брега на широка зеленикава река, седнал до жена под сянката на дърветата. Имаше чувството, че винаги е познавал тази жена, но наред с това тя му бе и напълно непозната.

Беше красива — висока, слаба, с дълга, гъста черна коса и черни очи, пълни със сълзи. Тялото й, облечено с тънка памучна риза, се тресеше от хлипания, а страданието й го прониза болезнено. Инстинктивно усети, че нещо, което той бе направил, е причината за болката й и единствено той може да облекчи страданието й. Трябваше да направи жертва. В противен случай съдбата й щеше да го преследва вечно.

Л’Етоал свали дългата ленена роба, която носеше върху препаската си, и потопи крайчеца й във водата, за да избърше бузите на жената. Когато се наведе над реката, зърна отражението си във водата. Отсреща го гледаше непознато лице — лице на по-млад мъж, най-много двайсет и пет годишен. Кожата му бе по-тъмна и по-златиста от неговата. Чертите му бяха ъгловати на места, на които чертите на парфюмериста бяха заоблени, а очите на младежа бяха тъмнокафяви, почти черни, вместо светлосини.

— Вижте — долетя далечен глас. — Тук има папирус.

Л’Етоал смътно разпозна гласа: Абу. Но по-важно в момента бе внезапният грохот от конски копита. И жената го бе чула. По лицето й се изписа паника. Той хвърли робата, хвана я за ръка и я вдигна, за да я отведе далеч от реката, да я скрие на безопасно място.

Чу се вик. Някой се блъсна в него. Върху алабастровия под се разби глина. Л’Етоал отново бе в гробницата и вместо красивото меланхолично лице на жената, видя Абу, стиснал дебел свитък до гърдите си и взрян в счупеното глинено бурканче.

Мирисът бе накарал всички да изпаднат в транс, но Л’Етоал пръв бе излязъл от него. Наоколо настана хаос. Мъжете шептяха, плачеха и крещяха, говореха на непознати езици. Изглежда, се бореха с невидими демони, биеха се със скрити врагове, утешаваха или приемаха утеха от неизвестни близки.

Какво се бе случило с него? Какво ставаше с мъжете наоколо?

Един от младите египетски работници се бе облегнал на стената усмихнат и пееше песен на древен език. Друг лежеше на пода и стенеше; трети замахваше към невидим противник. Двама от учените не бяха засегнати от виденията и наблюдаваха обстоятелствата ужасени. Сорен бе коленичил с блажено изражение на лицето и мълвеше молитва на латински. Картографът удряше с юмрук по стената и крещеше ли, крещеше мъжко име.

Л’Етоал намери с поглед Наполеон. Генералът стоеше вцепенен до саркофага и се взираше в една точка на стената, все едно там имаше прозорец, разкриващ далечна гледка. Кожата му бе по-бледа от обикновено, а челото му бе обсипано с капчици пот. Имаше болнав вид.

Съществуваха ухания, които лекуваха болежки, и други, които ги причиняваха, отрови, които те съблазняваха със сладостта си, преди да изпият живота ти. Беше научил за тях и въздействието им от баща си.

Сега се страхуваше за себе си, за командира и за мъжете в гробницата. Нима се бяха натровили от древен, пагубен аромат?

Трябваше да им помогне. Грабна златна кутийка от купчината съкровища до отсрещната стена, отвори я, изсипа съдържанието й — злато и пъстри стъкълца — на пода и бързо пъхна здравото керамично бурканче вътре. После събра парчетата от бурканчето, което генералът бе изпуснал, прибра ги в кутията и затвори капака.

Миризмата все още беше силна, но след като съдовете с парфюма бяха прибрани, бавно започна да се разнася. Л’Етоал проследи как работниците един по един ставаха и се оглеждаха объркано.

Наполеон падна със силен трясък върху дървения ковчег и разби капака на парчета. Парфюмеристът бе чувал слухове, че генералът страда от епилепсия — същото нервно заболяване, тормозило и неговия кумир Юлий Цезар. По устата на генерала беше избила пяна, а тялото му се тресеше от гърчове.

Адютантът му се спусна и се наведе над него.

Дали чудатият парфюм бе предизвикал пристъпа? Определено беше подействал на Л’Етоал. Замайването и дезориентацията, обхванали го след слизането в гробницата, едва сега започваха да се стопяват.

— Това място е прокълнато! — извика Абу и хвърли папируса в ковчега върху двете мумифицирани тела. — Веднага да се махаме! — Избяга от вътрешната камера и хукна по коридора.

— Гробницата е прокълната — заповтаряха младите работници с треперещи гласове и се заблъскаха кой да мине пръв през тесния проход.

Последваха ги учените.

Адютантът на Наполеон помогна на генерала — вече посвестил се, но все още слаб — и го изведе, при което Л’Етоал остана сам в погребалната камера на древния парфюмерист и жената, положена до него.

Той се наведе над влюбените, взе папируса, който Абу бе хвърлил в ковчега, прибра го в златната кутийка и я пъхна дълбоко в торбата си.