Загадъчни ухания

Четирийсет и четири

14:05 ч.

Жаки и Грифин вървяха през сложната плетеница от проходи мълчаливо. Ако на идване пътят им се бе струвал дълъг, то излизането, изглежда, нямаше край. Причината беше психологическа. На идване Жаки беше изключително нетърпелива да намери брат си и не обръщаше внимание на евентуалните опасности, колкото на крайния резултат. Сега, макар да знаеше, че Роби е жив, опасността, в която той се намираше, беше по-сложна отколкото си представяше. И нищо не бе приключило. Трябваше да издържат още два дни.

— Идеалистичната цел на брат ми може да се превърне в самоубийствена мисия.

— Трябва да го направи.

— Независимо от последиците ли? — попита тя.

— Именно заради последиците.

— И ти си решен да му помогнеш.

— А ти не си ли? — недоумяваше Грифин.

— Опитаха се да го убият. Това не е ли по-важно от легенда, описана върху глинен съд?

— За Роби не е.

През останалата част от пътя не си говориха, а когато излязоха в градината, следобедното слънце заслепи Жаки и тя се спъна.

— Трудно се привиква към светлината след толкова дълъг престой на тъмно — каза Грифин, когато я хвана.

Пръстите му се задържаха върху лакътя й малко по-дълго от необходимото. Жаки не се дръпна. За няколко секунди просто стояха в центъра на уханния лабиринт. Жаки я болеше главата, а гърлото й беше сухо. Като се замислеше за Роби, й ставаше трудно да диша.

Когато полицаят се обади и й съобщи, че Роби е изчезнал, тя се уплаши до смърт. Но заради силната връзка помежду им, беше сигурна, че ако му се случи нещо наистина страшно, ще усети. Преди целта беше да намери логично решение. Сега в плана му липсваше всякаква логика.

В историите, които четеше, проучваше и преразказваше, съдбата определяше житейския ти път, но решението дали да го следваш, или да се отклониш, беше твое. В приказките, които се разказваха през вековете и се превръщаха в архетипи, следването на пътя въпреки рисковете и страховете водеше до велики неща — велики трагедии или велики победи. Именно тези приказки използваха метафори с най-драматичен ефект и разкриваха дълбините на човешкия дух.

Несъмнено е имало и други истории — такива, които не бяха достигнали до нас — в които човек се е отклонявал от пътя и не се е случвало нищо драматично. Животът просто е продължавал. Но тези истории не се разказваха. Хората, които са ги преживели, не са изпитали силни усещания. Не са научили никакви уроци. Не се е случило нищо прекрасно или ужасно.

За Жаки щеше да е облекчение, ако нейният живот и животът на Роби бяха така безинтересни. Ако Роби можеше да изпълзи от пещерата и да остави полицията да поеме случая. Да предаде керамичните парчета на някой музей. Или на Малакай. Или просто да ги разбие на прах и да продължи да прави парфюми.

Малакай Самюълс беше в дневната. От уредбата звучеше концерт на Джовани Албинони. Когато Жаки и Грифин влязоха, той вдигна поглед от книгата си.

— Намерихте ли го? — попита Малакай на един дъх, сякаш така щеше да научи отговора по-бързо.

Грифин кимна:

— Да, жив и здрав е.

— Слава богу.

— Нещо случи ли се, докато ни нямаше?

Малакай поклати глава.

— Телефонът звъня няколко пъти. Нищо друго. Вие двамата добре ли сте?

— Добре ли? — Жаки поклати глава. — Аз съм уплашена. Не знам кое е по-страшно — случилото се или онова, което предстои.

— За теб, Жаки, винаги е по-страшно онова, което предстои — отвърна Грифин. — Твоето въображение е най-големият ти враг.

— Не е нужно да се старая много, за да си представя тези страхотии. Бих понесла стоокия Аргус, Цербер, пазителя на подземния свят с трите гигантски глави, минотавъра човекоядец, но това… — Призля й. Усети как прахта запушва порите й. — Отивам да си взема душ. — Кимна към Грифин и каза на Малакай: — Той ще ти разкаже какво стана. Ще ти разкаже за инатливия ми брат и налудничавия артефакт, за който е готов да рискува живота си.

Когато излизаше от стаята, чу Малакай да пита:

— Парчетата в него ли бяха, Грифин?